Вината си... знам я исках още миг да прегърна със теб но вместо милост, разкъсах старата рана, отболяла на живота във вечния вертеп тогава разбрах - няма накъде да тичам и останах... с вината си... да те обичам

Днес... Днес съм тъжно пиано, есен съм, с дъждовни коси, уморените клони на стария кестен, сълза съм... в детски гладни очи. Днес не влизам в никакъв ритъм, паралелът в мен... и той се покри, днес прегърнах безцелното скитане и задрасках двете последни мечти.

Днес може да е мрачно , но в мен греят хиляди слънца щом ласкаво ме галят смехът и твоите слова. Трепти сърцето, а дъждът нека си вали вали пръстите сами ще те рисуват и обичта ми в стих ще те сътвори .

Редактирано 2 декември 201015 г. от Гост (преглед на промените)

Стихове... Вече не зная защо се раждат... Недокоснати, малки мигове в слепи думички се прераждат. Ненаказани... неизречени... нецелунати си отиват. И сълзите им сякаш вечни... не отмиват. Не ме отмиват...

Като прилив в мен бушува и разпиляват се мечти щом вълните ме отмиват и носят ме по пясъците сиви. Дали градя пясъчните кули за да се предпазя или да чакам изгрева от твоите очи и спомена за тях да запазя.

В чашата се стичат- капка подир капка, точно както в моето мъничко сърце. Последната глътка била най-сладка, но след нея празни са моите ръце...

Редактирано 6 декември 201015 г. от Galeto_ (преглед на промените)

Задуха северняка през комина и заразказва северни легенди. Огнището напето му намигна и затанцува с пламъчета ярки. Една светулка със кожухче синьо ефирно на перваза ми приседна да си поеме дъх, да си почине, на път към огледалната пързалка. Сестриците и бързаха нагоре, балетните си рокли да покажат на коледно усмихнатите хора, от радост зачервили носовете. Две сребърни елхи се наговориха история да им разкажат щом някой украси ги и отворят за празничната вечер домовете си. Многозначително задрънкаха и чайника, и мъничките чашки по лавиците. Една голяма табла се накичи с дантелена покривка от хартия. Кутията за хляп си забърбори че никой не подхърляше трошици на птиченцата, мръзнещи на двора, омаяни от зимната магия. Креслото ми се залюля блажено и се приготви приказки да слуша. Крачетата на крива табуретка забързаха на топличко под шала ми. На баба шишовете, старото вретено и очилата и до мен се сгушиха а аз налях на всички горски чай и седнах на земята, да разказвам. И всяка вечер в малката ми къщичка, задуха ли в комина северняка за моите другарчета измислям вълшебности и чуднички истории. За принцове, принцеси и за замъци, Небесното Блаженствено дочакали, и за едно момиченце по нощничка, останало, за да напътства хората.

Редактирано 11 декември 201015 г. от secret_rose (преглед на промените)

В този прелестен, светъл сезон красотата танцува - балерина от звън, по кристалния дъх на гората. Всеки път я откривам, и дълго сърцето ликува, притаено в ранимата кротост отвъд тишината и. Всеки път ме зове с чистотата на своята прелест заблестяла от приказки, тайни, пъртини, пързалки и в очите ми влива отдавна забравена свежест - две искрици живот, като обич на млада весталка. И отново, почти като в сън, запристъпвах към нея, коленичих пред белия храм и вълшебния огън, засиял в самотата от скреж, пред която немеех и делях непокътнати устни за късче тревога. И останах в съня си. Отдавнашен праг към студа ми. Полетяха коси... блага жертва за нежния спомен закрепил светостта, непозната до днес за света ми, по следите ти светли на малки снежинки отронен. Колко зими познахме, но тази е някак различна... като бяло платно на художник, поет или вещер е... А на белия фон оголелите клонки приличат на графити, изписващи нашите минали срещи...

На Вятъра палав ти вяра да нямаш
На топлия мирис и дъх на трева
Че каменно хладни ръцете му галят
Студени парцали от бяла мъгла

Редактирано 13 март 20224 г. от darkterminal (преглед на промените)

Невидим художник в стъклата рисува, безкрайно красиви и нежни цветя... А там във леглото той още сънува и пак преживява отново нощта ! Във зимното утро съня е прекрасен, запазил искри топлина от нощес. Той трепна неволно, остана безгласен... Тя пак си е тръгнала тихичко днес !

Там някъде в топлото, бавно подръпвани, струните на игрива гъдулка, танцуват слепия танц на пеперуди летящи в мъгла. Почакайте моля, навън не излитайте! Студът ще ви грабне шарките и ще окичи в бяло всички стъкла...

Запрята ръкави и тихичко пише
Оставяйки бледи следи по снега
Нарежда висулките в перлени низове
Облечена в бяла коприна снага

Ненарисувани ще си останат пред очите и
Неписани, неказани - прошепнати слова
И с ледени кристали плуващи във вазата
Си утоляват жаждата невиждани цветя

Ще затанцуват къщите под ударите на капчуците
Врабчетата наперушинени, мълчат напето в своя хор
Във тишината бяла гръмко маршируват звуците
Тържествено изписани на белия стобор

Зимата...

Редактирано 13 март 20224 г. от darkterminal (преглед на промените)

На Вятъра палав ти вяра да нямаш

На топлия мирис и дъх на трева

Че каменно хладни ръцете му галят

Студени парцали от бяла мъгла

Невярата и вярата горчат.

Отказах се от тях преди небето

на малкия ми, недорасъл свят

да нарани покоя на детето

което още се обажда в мен

и не познава вея на мъглите,

забулили порасналия ден

на тази мен, която днес не пита...

И в своя отказ сякаш съм едно

с добрата хладина на тази зима.

Глобалното горещо е четмо

в което вече няма да ме има.

Зимата...

Толкова бяла е...

тиха

красива..

Студена.

Някак познала е -

нещо измръзна и в мен.

Някак разбира ме...

Звън от висулки

нарича

без имена,

само с което обичам.

Позвънваща
Лятна
Звездичка
Камбана
Отнесен
Портала
Слънчев
Реве
Подавайки
Бели
Цветенца
Децата
Рисуват
Усмихнато
Звездно
Лице

Намери ли?

Редактирано 13 март 20224 г. от darkterminal (преглед на промените)

Намери ли...

посоката към нищото

през праговете в моето мълчание...

Предела ми

бе стихнало огнище

полято с недействително познание.

Прости ли ме...

с илюзиите, първите,

на прага на поредната си куличка

родила се

от пясъка навървен

в безкрая от измислените нули...

(стана игра:-)

Играят маските във опера с неписано либрето.
Танцуват разделени в своето небе.
Завити с облаци от есенни листа.
Червени кленове по пътищата светят.
Изгарящи по пътя си в умираща дъга.

Това не е сонет! - ми каза Алиса уморено...

Редактирано 13 март 20224 г. от darkterminal (преглед на промените)

Алиса е на чай със Дългоушко. Часовника му пак е спрял, не знае, че вече късно става. Непослушен е, когато с нея там се заиграе. Подхвърля ръкавица, сваля шапка. Танцува с чайника кадрил и рок. А после си записва в малка папка римуваните срички в този блог. Защото тук не е случайно място. Това е блога с хубавите думи. Приличат му на тортички, на пасти, макар че си похапваме наум...

Часовникът му не е спрял въобще
А просто като мъничко дете
Живеещо на другата страна на океана
Допира с пръсти свода на тавана
Във пътя си към утрешния ден
Играе си в пробит от времето леген
И как ли не - нали е Дългоухия проклет
Ще пръска думички с объркан словореТ

Тратаратам тарам - е то ва е по е зи я

Редактирано 13 март 20224 г. от darkterminal (преглед на промените)

Тратаратам тарам... как си го пея, не знам как си го сричам не казвам само със рими показвам Колко е лесна така с думите тази игра но до кога, не знам... Тратаратам тарам...

Редактирано 17 декември 201015 г. от secret_rose (преглед на промените)

- Две халби ругатни на пълен глас! - изрече старият сержант в тишината на отзвучаващата литургия...

Три дена неуморно бие боен барабан
В ковчега легнал си е кротко Дани
И смрад на ром от дрехите в придан
Че пиеше от заран всеки тука знае

Лежеше скромно дъртата върлина
И под мустак се смееше с беззъбата си паст
Краката му отрязани на половина
Но беше по-висок от всяка власт

омчетата го следваха безропотно в петите
Във рат и във поход покрити със прах
Непроизведен съдник беше Дани и учител
И Капитана наш го зяпаше със страх

Пристъпя ротното кюре полека пред ковчега
И мръсно ругае молитви на глас
За нашия татко и мъдър лечител
Да ревнем ругатня и ние със страст

Почивай Дани тихо под земята
Скопец беззъб - Ти, на приятели богат
Закри със тяло на франсетата гюлето
Погребваме те в бъчвата с трофейния коняк

Дани...
 

Spoiler

Тия "две халби с ругатни на пълен глас" още ми звънят в кратуната... Колко ли още народ ще си замине покрай тях?

Редактирано 13 март 20224 г. от darkterminal (преглед на промените)

Тия "две халби с ругатни на пълен глас" още ми звънят в кратуната... Колко ли още народ ще си замине покрай тях?

Докато не погине бироналивачката сигурно...

Съдбата ме е пратила да гина

зад бара на пиянския ти хан.

Не помня нито дом или родина.

Сърцето ми е в клетка от зиндан

дълбан по вековете на безкрая

измислен от неверните очи,

които ми разказваха за Рая ти.

Измисления. Да. И замълчи.

Защото все едно дали говориш

или напяваш старата си песен.

Дали съм аз, или са други хора.

В окопите ти все така е плесенно.

В подземията все така е празно.

И няма дума даже, да те помни.

Отронваш се... а болката заразна е.

Като проказа... тежка и съдбовна.

И ето ме - покрита под воали

раздавам халби. И наливам мир.

И търся някой смел, за да запали,

изпепели последния потир

прелял до ръб от думите неверни

които ми разказваха за Рая ти.

И не е Граал твоето. Не скверни.

Какво е не желая да узная.

...

Дарк, такива настроения ми донесоха бомбите дето ги гърмиш, а ми беше хубаво и щях да пиша за един Еднорог..

Сега да се реваншираш, Бъъъързо! (:

Е, не много бързо, защото ще го видя чак след два дни...

Редактирано 17 декември 201015 г. от secret_rose (преглед на промените)

Край! Строши се...

Край! Строши се...

Граала ли... ами време беше

Пък сега идва ред да си изваяш нов...

По-горното стихче да го кръстим "Монолога на бироразливачката" за нейния каптан и да зарязваме темата че е горчива като дръжка от счупена халба... и оставя резки по дланта.

Това пожелах ли ти го за Сънчо вече:

http://video.mail.ru/mail/tata070381/32/324.html?liked=1

тихичък сън..

Танго

Танцувам танго - лилаво танго
Под черния диск на луната
Понесъл жарава във своите ръце
Изгаряща в полет крилата

Танцувам бушуващ във тялото танц
Сред пламъци - змийски езици
Пристъпващ поредната стъпка във страст
В песента на кресливите птици

Танцувам танго - последно танго
С стоманения цвят на водата
Понесъл във зъбите цвете едно
И сребърни капки в перата

Това са нотите...
 

 

Редактирано 13 март 20224 г. от darkterminal (преглед на промените)

Къде са нотите... в безкрайната Ти музика, разпръсната в простори неделими... как да позная в земния си слух невидимите капчици незримо... Как да запея с Тебе Тишината Ти, когато съм далече от живота, и извора на красотата, понесъл истината на Голгота...

В тишината на сянката
В бялата стая
Под пластове прах
И тъма
Забравени в ъгъла
Обгорени по края
Забравени нотни листа
Затворили в себе си
Тона на времето
В безкраен
Ритмичен напев
Изливащ се мощно
Очиства ни бремето
Голгота което дари
Такива сме ние
Това ни е името
Човеци облекли сълзи
Нечакано мъдри
Неуки и предани
Когато духът ни гори

Това е походен марш...

Редактирано 13 март 20224 г. от darkterminal (преглед на промените)