Линори хей линори Цигулката игриво пилее се в нощта Изтръгнати от струните и нежни сълзи Със музиката пак приспива си глада Закрил очите си тук циганин по блуза Линори хей - припява старата луна Тя бавно под клепачите рисува Пътека бляскава във зимната мъгла От радости в сънят му несънуван О, хей линори - весело е днес С мелодията се е облякал топло Напук на струните попарени от скреж Цигулката му днес ще свири коледно

Редактирано 23 декември 201015 г. от darkterminal (преглед на промените)

Звучи красиво, но е толкоз непонятно, за нас... за мен... не мисля, че съм толкова грамотна Линори е талант, поне това ми стана ясно, но моята душа не знае тези имена, сиротна От музика аз очевидно не разбирам... От рими също, въпреки добрите ми познати, които ме надъхват да творя, да съм непримирима и биха се зарадвали на постни стихове или балади. Но щом съм в тази тема, значи искам рими и мисля да ги споделя с познати и любими... Или пък чужди - който се намери да оцени безмислените ми повели. Край на лъжата и на суетата, не ви ли писна да се правите нон стоп на нещо друго, рожба на лъжата.. Не е ли по-добре да си човек, а не гол роб? Защото без да искаме се озовахме в позиция да гледаме нагоре... Но робството отдавна го запряхме и все пак - робство ли е или закони? Това, което правим всеки ден - ние не знаем - но с всеки ден рожден децата ни се включват в таз измама и може да решат, че дълг към нас и нея нямат...

За какво ни е дългът той само задължава, нима е нужно нещо насила да ни притежава..? Щом не сме научили сърцето от себе си безкористно да дава, за какво ни е дългът той просто задължава..

Редактирано 2 януари 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)

Noblesse Oblige Нас не дългът ни присмо задължава А благородството ни бяло повелява Това което даром нейде взето е На всеки му безкористно да се отдава Без страх от нине егото си сме разбили Дългът приели - всеки според своите сили Когато, който, колкото умее Със красота и със усмивки заискрили

О, с красота и със усмивки - туй вълшебство е, за дето ми говориш и аз не искам ни най-мъничко с теб да споря, защото знам, вълшебства съществуват в сърцата на човеците, с тях в небето волни плуват като птиците...

пп Ха, сега случайно те видях,ти във полет разперил си крила...

Не виждаш гарван да лети А само Вятърът го леко носи Облякъл черна перушина Изгаряща го в хиляди въпроси Път в небето...

Път в небето... не търся, летя и не бързам, къде кога и как не обвързвам. Белязани птици...

Хм, за вълшебства ли дочух да си говорите не искам да се мешам нито пък да спорите само мъничко нюанс към думите ще сложа за вълшебствата разбира се та кому е нужна проза не идват те от черното перо родило полета на птицата нито от искрите в косите и вълшебното кълбо на жрицата не са родени и в сърцата те не, дори и тези тупкащи и потопени във вълшебство подарено им е от късмета то и няма как да се остави в наследство вълшебствата раждаме ги ние самите непонятно плахо в приказките нашите пишете приказките си с отворени сърца приятели без да се плашете ни дълг ни страх от края им у вази не таете и щастливи вълшебство ще родите а после в него вии се потопете защото кратък е живота на вълшебствата а дълъг пътя ни напред към вечността А дългът вълшебството не може да роди но пък натежал така лесно е да го разруши Пътя е Път за това за да се върви а не защото ще се извърви...

Редактирано 3 януари 201115 г. от Comfortably numb (преглед на промените)

Поспорил бих със теб На тази тема Дългът вълшебства ражда Когато със усмивка се приема Когато в пъклото зове ни И хич не чака за отплата Такъв дългът на Майката е към децата Такъв е повика На нашата природа Там, най-отпред Най-силният да ходи На вятър силен там да устоява В тъга да пали той усмивки Сгрешилите дарява със пощада Така и благородството ни повелява Макар да носим го със тежест Добре изпълнения дълг Той гордост носи, а не разрушава...

Наречи го любов и до теб ще застана, От нея по-голямо вълшебство няма, тя и силата, и красотата на дълга, опонент и враг на страха- разрушител, Тя е водата, заоблила острия камък, прошката и покоя в сърдечната ни обител. Тя е и щит, и меч, ваятел, на силните и слабите приятел.

e да, гордост… а ние говорим за вълшебство кому е нужна гордост кому ще я оставиш ти в наследство на себе си в душата или ще оживее на любимите в сърцата Нел, така е любовта е от нея по-голяма няма дълга се само служи съдбата се приема а любовта... е, тя пък се само изживява докато пише с нас в приказките наши как вълшебствата се раждат под дъгата там където логиката на дълга и на съдбата отстъпили са място …на вълшебното в дъгата та как иначе бихме имали какво да разпилеем по пътищата прашни на съдбата докато служим на дълга си и гоним свободата

Редактирано 3 януари 201115 г. от Comfortably numb (преглед на промените)

Хм, за вълшебства ли

дочух да си говорите

не искам да се мешам

нито пък да спорите

само мъничко нюанс

към думите ще сложа

за вълшебствата разбира се

та кому е нужна проза

не идват те от черното перо

родило полета на птицата

нито от искрите в косите и

вълшебното кълбо на жрицата

не са родени и в сърцата те

не, дори и тези тупкащи и

потопени във вълшебство

подарено им е от късмета то

и няма как да се остави в наследство

вълшебствата

раждаме ги ние самите непонятно плахо в приказките

нашите

пишете приказките си с отворени сърца приятели

без да се плашете

ни дълг ни страх от края им у вази не таете

и щастливи вълшебство ще родите а после в него

вии се потопете

защото кратък е живота на вълшебствата

а дълъг пътя ни напред към вечността

А дългът вълшебството не може да роди

но пък натежал така лесно е да го разруши

Пътя е Път за това

за да се върви

а не защото ще се извърви...

малко да оспамя темата...:

Опитваш се да разгадаеш зимата...?

А толкова е тиха красотата и...

Ще ти разкажа приказка, помни я,

на мен ми я разказа вятъра...

Било е някога, в света на сенките. Когато музиката не била родена. И цялата земя била е ледена, прозрачна, и блестяща. И студена. В най-вихрения кът на планината живеели посестрими на Времето. Привързвали с ръцете му земята и нямало как някой да отнеме от тъмните им пръсти часовете и да ги пусне да летят свободно. В градината им - нито цвете не можело да разцъфти на воля. Едната се наричала Реалност, и носела реалното си име във всеки миг непроменима давност от вечността, когато я е имало. А името на другата било е един първичен, вечен паралел преотразен в играта мое-твое на сестринския и предел и всички казвали и Огледало, но не защото някой се оглеждал. Тя просто си била такава, цяла, побирала световната надежда. Така живеели си в самота и тайничко мечтаели за нещо, което с дивната си красота да претвори света им.

А насреща вилнеел само пагубния бяг на дните и годините. И вековете. На всеки отстров, дом или пък бряг. И ледения дъх на снеговете. И зимата им не била сезонна, а вечност без искричка топлина. Не можела да промени съдбовно живота им, без светлина.

В един от тези тъмни дни обаче почукал някой на вратата стара. Спогледали се двете над погачата, не знаели дали да му отварят. Надзърнали през кривата ключалка, а там - прекрасен принц стоял и чакал. От умиление се те разплакали, така разпръсквал светлина из мрака им. Поканили го да похапне сладко, и да разкаже от къде пътува, разпитвали го много - малко за други светове дали е чувал. А той усмихнат казал и на двете че в този свят се върнал да повика детето прелестно на боговете, изгубено под земни митове... И те ако поискат да помогнат тогава бързо щял да си замине, но помнят ли го, ще насмогнат а той ще дойде пак след три години. Посестримите тръгнали на път. Реалността - на изток и на север. А Огледалната за кой ли път решила ей така да я последва. А после продължили и на юг, а след това поели и на запад. И питали, и търсили и чукали, но никой и не чул бил на земята къде живее божие дете и как да ги упътят към дома му. А Времето живота им преде... и се усмихва от далече само, и си мълчи, че хубавия принц навел се над смълчаната градина, целунал я, поставил нещо в нея и тихичко и мълком си заминал...

От този ден се променило нещо. Небето се отдръпнало встрани. И някак станало и по-горещо и все по-светли идващите дни. Прониквал лъч към мъничкото зрънце, поставено на топличко в земята, люлеело го истинското слънце, достъпно само, само за сърцата. И ето че в един прекрасен миг, напуканата пръст се разделила. От небесата се понесъл вик - "От днес си Пролет, цялата от свила". И нежно като дъх едно листенце отправило разсънени очета и с тъничко като конче гласченце благодарило тихо на небето. А после, после втори лъч погалил покълналия нов живот и с ласка, от жизнените силици разпалил и оцветил в безкрайни, нови краски порасналото вече стъбълце, сияещо като неземно злато... И от небето две добри ръце докоснали го - "Вече ще си Лято". Тогава над скованата градина един вълшебен аромат се спуснал, и всеки, който тайничко преминел не можел и за кратко да допусне какво се крие в розовия цвят - уханна и копринена драперия, тъй сякаш не била от този свят с неземните по красота бродерии и толкова вълшебното ухание... А над света им се понесла песен - "Блажено ще е твоето незнание, красива, плодородна, пъстра Есен".

Какво последвало ли... ново чудо. Посестримите все така се лутали в пределите на своята заблуда, че божие дете в света са чули. А от небето мека светлина низспуснала към земната градина изплетена от цветове една прекрасна стълбица. По нея минал красивия ни като бог жених и влюбено до цветето притихнал. И бил смирен и много, много тих... До него светлината се усмихвала. И цялата градина заблестяла... И цветето разтворило листица... Небето станало прозрачно бяло, да видят всички - дивна хубавица пристъпила от розовия цвят. Била прекрасна... нежна и ранима... В нозете и засрамения свят нашепвал тихичко - "Това е Зимата". Защото от очите и цъфтели прозрачни бели перли, а по тях танцували красиви, малки, бели цветчета от небесен, чуден прах, защото цялата блестяла бяла и всичко се топяло в белотата и, и даже слънцето за миг поспряло да се порадва то на красотата и.

Пристъпил принцът и поел ръчицата. И зазвънели хиляди звънчета. "Любима, ще ми бъдеш ли Кралица..." нашепвало в сърцето му гласче. "За теб съм само..." - в тихата и песен трептяла от свенливост белотата и.

И нежния съюз сплотен от двамата родил началото на Тишината.

Заспиваш ли... а приказката свърши.

О, не, не свърши... сякаш е начало...

Пусни и ти в сърцето този лъч

и ще познаеш Светлината бяла...

на 3.01.2011 г. в 8:43, 'darkterminal написа:

Не виждаш гарван да лети

А само Вятърът го леко носи

Облякъл черна перушина

Изгаряща го в хиляди въпроси

Аз може да не съм орнитолог,

но мъничко от птиците разбирам,

затова на ударен ти не е прави,

къде ти гарван толкова високо да лети,

крила с такава широта разперил.

Цитат

Заспиваш ли... а приказката свърши.

О, не, не свърши... сякаш е начало...

Пусни и ти в сърцето този лъч

и ще познаеш Светлината бяла...

След тази приказка вълшебна

как да спя, всичко друго на сърцето

става непотребно.

Как бих желала и аз със вятъра

да се сприятеля,

на мене също разкази в ушето

да навява...

за светлината бяла,

за тайнството, където

Лъчът докосва ни сърцето...

Оставам без всякакви мисли понякога Без усет без ритъм без сила Отиват ми празните думи на вятъра Пробождащи дупки в платното от свила ...

Пробождащи дупки..? Наречи ги дантела, така красотата на дупките ще откриеш къде завоалирана, се е вплела. Зад всяка празнота ,помни, крие се нещо... моят съвет е пусни думите , нека вятърът с тях потанцува , косите им да разроши, с тях да флиртува, пък после вземи ги , скрий ги под ризата, в шепи стопли ги. ...слънчено сияние

Светът е приказен, с красиви думи... и тъне в мрак, когато падат тежки. Без-мислието е най-верен друм за всеки търсещ се в извънчовешкото. Но те понякога са инструменти, когато слиза ниско светлината и даже в личностния сантимент личи си мъничко... и танца на душата.

за сиянието аз ли съм наред...

Когато без крака остане Душата спира да танцува А страшно вие се в спирали И безогледно гръмко псува Къде е красотата? ------------------------------------------------------------- Безлично Във слънчево сияние Облечена в рани През облака бавно върви От сянка незнайна Дълбоко потайна Усмивката вяло държи

Редактирано 3 януари 201115 г. от darkterminal (преглед на промените)

Как така Къде е красотата?, Защо подобно нещо питаш, нима не знаеш, че за всеки с различна рокля се облича?! Типично женски маниери носи в косите и се сплитат хиляди въпроси... И все недостижима си остава,загадъчна променлива такава...

Редактирано 3 януари 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)

Безлично- трудна ми е тая дума, бяга няка си от мен и не мога и не мога да напипам пулсът и ..съвсем.

агонизира във ръцете ми, не се предава. ей я на- пълна вироглавка, страшно дива при това. ... (не)траен отпечатък

Отпечатъци нетрайни по лицето ми, усмивка крехка,свян,тъга и страст- преходни моменти - студено и топло, Одета и Одилия в единство и контраст. Траен е онзи печат в сърцата ни...

Траен е онзи печат в сърцата ни... който не си отива. Няма допир до сетивата ни. Никога не заспива. Не е тъга и радост не е. Няма цвят и ухание. И нашепва ми. Тихичко пее. Обич и покаяние. ________ стъклени клонки

Стъклени клонки, цветя от снежинки, приказка зимна във бели картинки. Дървета проскърцват, вятър припява, зимен покой над гората настава... Така във сърцето

Много е нежно така във сърцето, сякаш едно нарисувано цвете в бяло искрящо цъфти и сияе. Малко вълшебство. Зимна омая. _____________ зачервени нослета

Стъклени клонки ръце са провесили Подръпващи весело в леден поток За края въжето на примката бесеща Любовно смъртта си вещаещ пророк Израснало цвете с плътта си усетило Последно дихание на нямата сласт Поникнало в бледната капка на семето Целува живота с изгаряща страст Среднощно дихание...