Когато маршовете станат валс и звуците на мъничка цигулка смирено засвирукала в тревата, покаже срамежливото щурче и легионите получат шанс (на сянка под червените камбулки) да се порадват смело на дъгата ще чуеш мравешките им звънчета под строй и под команда зазвънели обърнати към източното слънце в йерархията на онези бели и приказни, човешки зрънчица които в тишината се разпукват (а маршовете им - небесни сфери) и ароматно през света ти плуват на розови листенца полетели ще разпознаеш малките контури на ноти, подредени в стълба обляна от прекрасния лазур, света със истината си обгърнал...

----------- Брей, тук е станало приятно нема баби умилени нема лели докачени брей, върхът, невероятно!

Ми време ни е да четем шебешки рими, мисля аз. Че те са много смешни хем, хем мъдростта им е захлас.

Хо-хо-хо, ти пък - че кой видял е в шебешки рими Мъдростта а, не, Тя няма я - забравена - под куп листа от есента...

А колко мъничко е нужно, да прогледнат всички ослепели... Когато се подхванат дружно, нежно рими затрептели !

Когато маршовете станат валс

и звуците на мъничка цигулка

смирено засвирукала в тревата,

покаже срамежливото щурче

и легионите получат шанс

(на сянка под червените камбулки)

да се порадват смело на дъгата

ще чуеш мравешките им звънчета

под строй и под команда зазвънели

обърнати към източното слънце

в йерархията на онези бели

и приказни, човешки зрънчица

които в тишината се разпукват

(а маршовете им - небесни сфери)

и ароматно през света ти плуват

на розови листенца полетели

ще разпознаеш малките контури

на ноти, подредени в стълба

обляна от прекрасния лазур,

света със истината си обгърнал...

Щурците ли?

Не валса танцуваха те

В друг танц им се вие нагона

Любовно потъркват криле

А ритъма всъщност е боен

Борба е, а не е покой

И нямаме време за него

А белите пеещи сфери

Са щурци изпълзели в небето

Немирни са...

Немирни са... изпуснатите мислички, създават светове и ги рушат. Понякога са нежни като миглички, друг път като гъсеници пълзят, или са тежки - планини от мъка, или в сърцата им вилнеят кратери. Но всяка мисъл е една разлъка, понесла част от същността ти с вятъра.

Със Вятъра дълго се скитах в полето Листата отнесени в длани държах Забравили всичко босоноги момчета Вървяхме и треморно пеехме в глас Забравили всичко...

Мъничка снежинка уморена, спря се днес на мойто рамо. Беше ледено студена, искаше да си почине само. После да отлитне във безкрая, заедно там със всички други, на снежинките във рая, да танцуват като луди във небето необятно, без бариери и забрана... Но и стана топличко, приятно и при мен завинаги остана !

Мъничка снежинка уморена,

спря се днес на мойто рамо.

Беше ледено студена,

искаше да си почине само.

После да отлитне във безкрая,

заедно там със всички други,

на снежинките във рая,

да танцуват като луди

във небето необятно,

без бариери и забрана...

Но и стана топличко, приятно

и при мен завинаги остана !

Снежинковия дъх е чист и свеж,

рисува приказки, където стъпи,

и песента му не е просто скреж..

в сърцето на снежинка е напъпила

прекрасна пролет, с чудни цветове,

събирани под бялото на зимата.

Съдържат се в света и светове...

а в твоя свят, частичка от незримото.

Незрими са безчетните ни маски, в които крием прежното си вричане, лесно се говори с капки ласка, трудно се доказваме когато обичаме защото думите са като листата отронени в последния полъх на студения вятър, а Любовта е сърна недогонена когато сме просто актьори в тъжен театър.

Редактирано 21 декември 201015 г. от Нел (преглед на промените)

Снежинковия дъх е чист и свеж,

рисува приказки, където стъпи,

и песента му не е просто скреж..

в сърцето на снежинка е напъпила

прекрасна пролет, с чудни цветове,

събирани под бялото на зимата.

Съдържат се в света и светове...

а в твоя свят, частичка от незримото.

Аз още пазя спомена от снощи,

снежинковия танц насред луната

и всичките онези нощи,

в които е празнувала земята.

Със нежен бриз във късна есен

и с аромата на разцъфващото цвете,

на птиците със пролетната песен

и звездопада нощем, късно лете...

Аз още пазя спомена от снощи,

на приказната бяла зима !

Дори на бъдещите нощи,

в които чудеса ще има...

Редактирано 21 декември 201015 г. от shefkata (преглед на промените)

Да живее сцената и на артистите виват
Защото те изгарят във спектакъла
Виртуозните играчи и на сън дори не спят
На зрителите ще им теглим мaйнaтa
Театърът е цялостно отдаване
За клетви просто не остава място
Със вятъра започнали сме дивото надбягване
И чувствата си ще държим на тясно

Без Грам Тъга...

Редактирано 25 февруари 20215 г. от darkterminal (преглед на промените)

Без Грам Тъга... и самочувствие, ще вляза в твоята игра, макар със дозата - предчувствие... Имппровизаторски е моят дух и аматьорите на сцената сме много, но нека в ледения дъх, не съди всички, твърде строго... че утрот е...

Че утрото е звънък детски глас Над хоризонта облаците плаващи Понесли се над водните талази На водопадите звезди изгасващи Подрънкващо във утринния хлад С върха на порещия хоризонта нож Отмяташе си нощния халат На фона на залязващата нощ Така се събужда росата...

Така се събужда росата... по нежните ириси цветни, нали им донася писма от залеза тих, мимолетен... Нали само с нея Зората ще вдъхне искрицата нощ... оставена по тревата в капчица воден разкош... В капчица самота. Като сълзица, любима. Мъничко красота, в толкова много незримост.

Толкова Много Незримост Полетяла Прозрачна Омара Пеперуди Отлитат Натам Крилата Размахали Вяло Сънувах драконски сън...

Не съм сънувала такива сънища. Страхувам се от дракони и вещици. Страхувам се тъмните им пътища и от езиците им, все горещи. Света ми е горичка за измислици. Живеят в нея елфи и дриади. И приказки. И малки стихчета. И някаква почти реална радост. И само аз съм истинска в пейзажа, по който си рисувам детелини. Не знам, какво ли още да разкажа... То който слушаше ме, си замина.

Обичам дракони между звездите бледни Размахали криле дъха раздиращи По пътя сънищата звездно цветни И погледите въздуха ми спиращи В пространството развиват тънка прежда Оплитат в полет нишките на времето И космосът пред устрема им поглед свежда Изгарящи в сърцата си товарите на бремето Танцуват въздишките...

Танцуват ли въздишките... не зная... но в този миг усещам само края им. Така непоносимо ми се спиии, че нямам силици за стих, уви...

За лека нощ целуват се звездите и лекичко подрънкват със звънче. От всеки звук излитащ някъде затваря си очите мъничко дете. Спят горите спят децата - лека нощ на всички във кревата...

Кашмирена завеса от мъгла, се спускаше над утрото студено. Пробуждаше се топлата земя, все още сънено и уморено... Не и се махаше, като че ли завивката от мек снежец. Да можеше да си доспи, под песента на тихия ветрец...

под песента на тихия ветрец... готова съм за новото възкръстване, полагам трънния си, овехтял венец и тръгвам с полъха на смуглото разсъмване преспъвам се... понякога в краката си, залитам... падам... ставам... пак вървя в движение стържа болка от душата си, миналото не забравям, върху него днес строя.

Редактирано 22 декември 201015 г. от Нел (преглед на промените)

Смалени шапчици. Коминче пуши. Проблясва газениче в тъмнината. Измръзнало врабче се е заслушало в затихващите стъпчици на вятъра. Студено е. Рогозката трепери. Бастунче и забрадка се прегръщат. Огнището искрица е намерило, но огънчето му не се завръща. Отишло си е. С белите пъртини. Шейната на живота го е взела. И само топлинката на отминало една душевна тихост е запрела като мълчание, след благослов. Като дантела, по саванче бяло. В студеното. Като любов... И като зима. И като раздяла.

Като раздяла пада нощта над полята Загръща тревата с кадифения плащ Небрежно разливаща от съда си росата Дарява с магически сънища нас