На осемнайсет

 

Предадох се в ръцете ти отдавна -

не помня вече от кога.

Държиш ме оттогава без да падна,

часовника отдавна спря.

С теб сме все така на осемнайсет,

обърнали живота на шега.

На нашто място в без петнайсет

минавахме под пъстрата дъга.

Усмихваш ми се все така чаровен,

дори с прошарена коса.

Със стария червен пуловер

нагазил в свежата роса.

Приседнала до тебе все си пея,

от сутрин чак до вечерта.

Едва ли някога ще проумея -

дали излъга ме за любовта?

 

Ева Георгиева

 

ОНТОЛОГИЧНИ МИСЛИ

ЗА ВЪЛНИТЕ ЗИМЕ

 

Нима ще плачем за вълните зиме –
без нас тях никога не би ги имало.
Играта им е празен говор на прахосници,
заложили имота си на покер;
а спомените са дърво,
приготвено за огрев,
насечено и подредено в ъгъла –
ще пъпли в тънките му жълти кръгове
жестокият живот на огъня – а после
ще може робът да си стопли костите
и лоената си яхния,
да пие вино, нищо да не помни после
за търговеца,
улисан скришно да брои пари
и полици; госпожите
да се разхождат с рокли от коприна

край камините

след вечерята, кафето с ром,

в салона с философите

и скришно да въздишат за годините си, минали
като вълните зиме.

вЕСЕЛА нОВА гОДИНА, Форум!

Да си пожелаем здрава и щастлива година.

Нека имаме красиви и незабравими моменти, които да споделяме в рими.

Наздраве, поети!

На старата гара

 

Пристига нощната мотриса

и пак те търся във тълпата,

на дим ужасно замириса

и шеметно потегли влака.

 

Изпратих всички хора в тъмнината,

но никъде не зърнах твоето лице,

снегът напомня ми за самотата,

а студ сковал е моето сърце...

 

Дали не чаках твърде дълго,

да се завърнеш тук незнайно от къде?

Мечтите ми за теб са въглени,

захвърлени във бурното море.

 

Премръзнала... от болка остаряла,

дори не мога вече да заплача,

за стотен път обхождам гарата,

и утре пак ще чакам в здрача... 

 

Ева Георгиева

 

 

 

А в капана... едното чакане стои-

волна стръв за неволните ни дни.

И преминават влакове... и спират,

а очите ни спиращите не съзират,

от хоризонта чакат те

да слезе тяхното небе...

Така от чакана надежда,

оплитаме си дните в сива прежда.

очите ни поемат дъх,

затаени 

и затихват,

но не умират,те трептят

осиновяват ритъма

на делника

обличат го

във влажната утроба

на изгубени надежди

и го отглеждат,

възпитават,

приучават,

преобразяват

във собствени одежди.

 

учат го на всичко,

което сами

отдавна без да искат 

са забравили.

присаждат му криле

въпреки че своите

между хилядите

вдишвания

зад гърба си

са оставили. 

Редактирано 24 март 201511 г. от Су~ (преглед на промените)

БАРОК

 

 

Този бароков октомври –

този благороден цинобър

и охрата,

високо над облаците – мелодия за самотен обой;

все още мажорни – акордите,

прозорците – все още широко отворени,

девойките зад прозорците,

неотвореното още писмо;

утроба, свободна от спомени,

покорство без порив,

колосана космогония,

затворена в туловището на търговския дом,

в плоската философия на натюрмортите

и часовниците от махагон,

все още нови и модни –

животът все още напомня

еднопосочна разходка из коридор:

докторът – при леглото на болния,

восъчни Богородици,

родови гробници,

мелодия за самотен обой –

високо над облаците.

Когато редиш думи,накарай ме да плача,

не ме интересува какъв е твоят начин.

Не ме интересува какви похвати вкарваш,

от първи прочит искам без дъх да ме оставяш.

Да чакам във безсъние за следващите рими,

да помни ги умът ми,устата да ги рецитира.

Когато редиш думи,накарай ме да чувствам,

накарай ме да се усмихвам,а после да се мръщя.

Със тяло да попивам всяка мисъл твоя,

емоция ми вкарай,че аз сама не мога.

Да. Налази ни мълчание,

но не онова - от чисто злато,

а другото, сподавило стенание,

преди потъването в блато.

 

Представите за дребните неща

се спъват в липса на лиричие,

но има край безкрая на нощта

надеждата ни още е налична!

На далечна планета,в галактика близка,

седят две жени и се кискат.

Седят те на пейка червена,

скръстили ръце отпред на корема.

Телефони там няма,всичко е първично,

жените симпатични комуникират телепатично.

Минава жена не млада и свежа,

онези на пейката виждат каква е невежа.

Какъв голям нос има,клюн същи,

какви са и пръстите криви и косите не гъсти.

О,и бримка на чорапа има,

а обеците и не са от злато,а от ламарина.

Горката,а била е балерина!

Седят си жените на пейка червена

на онази планета от нас отдалечена.

Пейки, само че не червени, а бели.

Нататък не обръщайте внимание, така си оправям лошото настроение, почти успях - но беше преди много време.

ГРАДИНАТА

С човека който сам се бе предрекъл

разхождахме си сенките по пладне,

топеше се градината от сладост

а котешкият труп димеше леко

от всичко се процеждаше животът,

изригваше в струящи нишки бляскав

със синьото си разточително сияние

и казваше – защо, напротив –

ала прииждаше следобедът тъй мудно

о богове, в самия край на онзи век

към този който сам се бе предрекъл,

описания в стихове човек

и мен,

в градината на лудницата.

Редактирано 3 април 201511 г. от witness (преглед на промените)

Изхвърлих си тетрадките с поезия,

скъсах всички листи,

защото думите на бяха нежни

и мислите ми не са чисти.

В дъждовното си утро се протегнах,

изписах в облаците думи

и духна вятър сякаш за последно,

а облаците плиснаха бездумие...

 

А в капчиците любопитни на прозореца

една усмивка спря и ме попита:

"Нали е пролет, защо ти ненагледна

във есенните чувства се заплиташ?!"

Редактирано 7 април 201511 г. от Нел (преглед на промените)

              ..Часовникът..

 

Теб сега те няма а часовникът тиктака,

 ако той на ръката твоя беше

 щеше неспирно да напомня

 туптенето на моето сърце.

 

 Всяка вечер всеки ден безспирно,

 без туптенето да спре без стрелката да замре

 точно като моето сърце.

 А сега часовникът,

 сега си той в кутията прашна стои

 напомня за несбъднати чувства, мечти..

 

 

 

 

          Ах любов 

Ах любов прекрасна

макар и понякога ужасна

вика ми ща фрасна

а ти си толкова прекрасна

мила моя знам колко си ми бясна.

 

И в очи искри прехвърчат знам

любовта гори,

но моля те така добра бъди

и яростта си ти към спести.

Редактирано 10 април 201511 г. от Georgi.145 (преглед на промените)

когато видиш удивителна ще трябва да се удивиш когато видиш въпросителна ще трябва отговор да съчиниш когато видиш запетая дъх си поеми защото следва многоточие и ти не знаеш то какво твори та затова не слагам точка на тази си творба та всеки да си сложи знака със собствената си ръка

заглавие

Изтрезнели очите ми търсят брега,

а е толкова синьо наоколо,

откъде се промъкна таз синева?-

просто... цветно стъкло на бинокъла...

Старата тъща е в старата къща
реже си стария хляб със стария нож
и младостта връща,но това е присъщо
само на стария сноб.
Старата лампа свети и в ъгъла
старият паяк плете
старата паяжина вплела опърпана
стара муха .....и криле.
Старата печка тихо изпуква
манджата къкри от час
вятърът духва и кюнецът стар
леко потрепва в аванс.
Старият одър със стари завивки
старият гръб ще прегърне
стари въздишки ще слуша мъртвишки
и ще се надява да съмне.
Старата тъща във старата къща
пуска пак старото радио
старата музика глухо се носи
старите крака потропват боси.
Стара е тъщата,тя млада беше,
а пак беше същата...

Когато някой злослови за Вас,

обижда Ви и Ви усмива-

подминете го с усмивка мила.

Защото тайната е във това

да знае Вашата душа,

че по-възвишена е тя.

"..как искам само ако знаеш...
как искам в дланите на дъжда да се скрия,

да мога! не да гадая,

самата аз да бъда стихия!"
 
Нел
 
17-05-13

Редактирано 17 май 201511 г. от Уиш... (преглед на промените)

Как искам...(само ако знаеш)

от ноктите на бездумието да се измъкна,

да полетя към небесата свои

сред звездите да замръкна.

И после като вятърът ефирен

да навестя поне един прозорец

с дъха си да напиша, че щастливо

измъкнах думите си от затвора...

 

Уиши!

Редактирано 17 май 201511 г. от Нел (преглед на промените)

Вървя по плажа и оставям стъпки в пясъка,

подухне вятър и отнася ги............

Вървя в снега по стъпките на някой,

но той ще се стопи и дирите ще заличи.

Защо е нужно да оставяме следи?

Сега кои сме и кои ли сме били?

Вървя по пътя си,сама,без стон дори

по този,който начертах си отпреди.

Искам под дъжда да тичам кат дете 

и във всяка капка да те преоткривам 

докоснат ли моето лице 

сякаш ме изпиват

искам под дъжда да тичам 

да усещам твоите ръце 

и с всяка тръпка ще се вричам 

по изгубеното си сърце 

Искам... но оловото в краката

натежава с всеки следващ дъх

и пресъхнала мълчи реката,

а в душата...

камък с прозаичен мъх.

 

Но искам!

 

Че светулките забравих

и щурците... с волната свирня,

във вълните ти, море, не се удавих...

но потънах в лепкавата сивота.

 

Ще искам!

 

Колко ли желания загърбих

за да чакат някакъв момент...

А кому са нужни празни скЪрби

пред рухналия вече монумент...

Редактирано 20 август 201511 г. от Нел (преглед на промените)

толкова е тихо тук, само за споделяне на сънища..))

...нощен поздрав от мен,

да подръпна лекинко звънчето на Музата наминавам..

 

Ангелът...

Тих и безплътен. Някак тъжен.

Но без него боли.

Разтопеното небе е от дъха ти.

Нали?

Сутринта усетих дланта ти.

В мъглата.

И една малка сълза ме поведе

обратно при теб.

Защото ме чакаш...

Познавам един ангел,

викат му геле,

големо е гяволе,

а синът му се казва божидар

и кожата му е одрал.            Та тая мисъл въобще незнам защо съм я написал.........