Много мрачно - много страшно - брррр...

Просто се събудих беше тъмно а навън мрачно и взех да пиша..[emoji3]

на 20.11.2016 г. в 18:09, darkterminal написа:

...

Където немеят очите

 

там..

където немеят очите на ураганите -

в зеницата на страстта си..

 

там

където реката среща морето

и смесват апогейно кръвта си..

 

там..

където белег оставя незрим

огненият пръст на тишината... 

 

там

където се раждат снежинките -

в най - чистия сън на душата

...

 

 

 

 

 

ето там 

между стените бели 

играят невидими снежинки бели 

 

ето там

в нощ огряна 

луната свежда главя в замяна 

 

ето там 

между два бряга 

лодка самотна люшка се в мрака

дали звездите онемели 

или луната в приказка се сплели 

вълните в своят ритъм се простират 

и нежен звук от там извира 

а камъчето малко 

свило в раковина 

им приглася - мелодия ранима ...

 

 

 

 какво пък толкова

не им харесват 

на монолозите

подписани от тишината..

 

между снежинките

така ефирно никой друг

не умее да танцува

както тя самата... 

 

както тя самата - никой друг

не успява да разлисти

пожълтялото на спомените

без да го пречупи по средата..

 

никой друг

с трапчинки от тъга в гласа

да пее не умее 

както тя самата... 

Съжаление не е да обичаш
любов не е да събличаш.
Къде се беше скрила..
моята любов изгнила
в прашна книга някъде на рафта се бе тя забила,

зад лъскави корици на нови модни скици..

 

Чакаше някой да я прочете,

някой търпелив който искаше

думи да чете и във вселената нова да го отведе.
Тя нямаше картинки, нито лъскави корици.
 

Тя имаше душа и щом четеш я образ ти в

съзнанието нежно нахлува, като аромат на

книга стара те вълнува.
Очи затваряш.. ето в нов свят се ти появяваш.

 

 

 

Редактирано 20 декември 20169 г. от Mr.n0b0dy (преглед на промените)

Иска ми се

тука нещо да напиша,

и след време да се върна

и да го избриша...

Дето мина,

все забърквам няква каша...

а пък,

всичко се записва във Акаша

Когато от студ е скована душата

и тръпки дори не полазват по тялото...

Не ми е виновно нито самотата,

нито, че тънко е одеалото ...

Стени...
Обгръщат те и нямаш избор...
Стени...и никой не посяга към тях...
Бодлива тел...опитахме но нищо
Ръцете в кръв...това ни бе наградата...

И крием се във виртуална яма,

затънали до гушата в нелепост...

Да бъдем други - време не остана,

препуска то в ненужната заетост...

Редактирано 2 януари 20179 г. от nade_v (преглед на промените)

А как крешеше вътрешното Аз,..
Защо ти трябваше това...
И отговори му сърцето...
Обичам я съобразявай се с това...

Наричаме ли още обич - сърдечната заблуда?

Нима е начина това,

да пренебрегнем себе си заради другия,

а после да проклинаме света...

Наричаме я да....
И тя ни топли в нощите безумни.......
И винаги ни обгръща с топлина..
 

Във нежната прегръдка на съня

ще се отпусна замечтана...

Дано не ме разбута пак кошмарът

от някоя незаздравяла рана...

А знаеш ли какво е рана...
И как боли когато я докоснеш..
Но стискаш зъби,нека замълчим...
И болката тогава ще отмине,с усмивка нека да я победим!

Офф топик!
Айде малкия давай!

С криле смехът те той дари
Усмивки има ли няма и беди
На крилете на радостта с тях прескачаш отчаянието.. в пропастта.

Дълбоко в съзнанието драска мъдростта,

иска да изплува удавена в чувства първични и сърцата им двулични..

 

 

 

 

 

Редактирано 2 януари 20179 г. от Mr.n0b0dy (преглед на промените)

Но няма кой да  са се загледа...
Следата си става там,ненастъпана от никой...
Самотна,търси си другар,,
Но няма.....

Когато мълчиш - значи те няма...

Незнайно защо но измислям си драма...

Обичам да страдам, да бъда нещастна,

сама примирена в сълзите да гасна...

Тиктакам... в неравноделни размери,

танцувам в такт на живот-премиер,

горчи ми понякога, друг път захаросани

отпивам дни и нощи, тропосани

от мисли кристални и чувства

разпилени... превърнати в изкуство

от честите смени на драма с комедия

и ново начало, със или без продължение...

Тиктакам... Белезите си чертая,

за да ги помня и днес, и до края,

сама си лекувам живите рани,

обичам ръцете си, от живота надрани

и бръчките около очите... с усмивка

посрещам всеки бял косъм-придобивка,

с всяка Нова раста(и старея),

помъдрявам(едва ли...), но да живея умея!

 

 

 

 

преди 2 минути, Нел написа:

с всяка Нова раста(и старея),

помъдрявам(едва ли...), но да живея умея!

Без да раста

само старея

че помъдрявам е ясно,

но доколко живея ?

до колко живея не знам, но за да живея, трябва да ям

За да ядем ли живеем или само мъдреем, накрая сме жадни отново време да пилеем..

Във мрака някой каза ми :''Ела.."
И тихичко протегна ми ръка...
Видях я аз тогаз за първи път...
Жена от плът и кръв...
(за Елена)

Редактирано 4 януари 20179 г. от Гост (преглед на промените)

Време пилеем, помъдряваме

или просто остаряваме...

Не заспиваме, будуваме...

Денем ходейки сънуваме

и мечтаем за ни няма...

Ех, Животе - проста драма!