Без име , без лице ...

така е много по-добре 

улици пусти , мокри следи 

светлини от лампите 

отразяващи се звезди ...

дали да те чакам 

или да поема 

мокрият паваж 

пустият плаж 

две вълни се прегръщат 

внимание не ти обръщат 

с ангелска песен морето ти пее 

вятърът дъхът ми в косите заплете 

не , не умея да пея 

но ще почакам изгревът да изгрее .

Дяволът какво е? -

Ангел, в черно оцветен.

Единият за мен играе,

другият играе с мен.

Те са цялото ми име-

тленна плът с безсмъртен дух

и когато заболи ме

(от живота твърде сух),

те ме връщат във играта

на сенките... със сетивата.

Дяволът какво е? -

Ангел, в черно оцветен.

Единият за мен играе,

другият играе с мен.

 

 прекрасно казано 

На живота философията е проста-

днес ме има, утре е далече,

вчера вече е минало,

да съжалявам късно е вече...

Затова понякога за кратко

обръщам погледа назад,

помня, нали ми е препратка

към днешния, реалния парад.

Редактирано 21 август 201511 г. от Нел (преглед на промените)

Аз спомените трия като на хартия,

на мозъкът ми малък е обема

не мога всичко да поема.

вали
розата на балкона ми е щастлива
в отсрещния блок на прозореца
един татко държи в ръцете си бебе
бебето маха с ръчички на дъжда.
как ми се иска в този миг

за съм бебе... или поне роза..

Ботушите ми също са щастливи

на топло в шкафа са се свили

заспали летен сън,

ще ги събудя щом завее вън.

*

сенките

върху 

застиналите ръце 

на ангелите 

в гробищата

рисуват

изящни

струйки

от светлина

и мрак..

 

от светлина 

и мрак...

 

две илюзии

потъващи

в гъста
синкава

невъзможност

изпепеляват

до основи

сънищата
на мъртвите

 

сумрачно танго,.
 

накъсано
непрочетено
писмо

на парченца
прегракнали

думи

бавно летят

плъзвайки се

по гърба 

на мостове

басово

струнни

в неистовост 

пеперудена

по пътя

към светлината
изгаряйки

да се преродят

Редактирано 30 август 201511 г. от Уиш... (преглед на промените)

АТИЛА ИДВА

 

В началото е мракът

и блясъкът на хилядите светлини,

и трясъците на двигателите

дълбоко сред тълпите по обяд

не би те разпознала даже майка ти

тъй сигурен и разграфен до смърт,

животът предизвиква здравословно гадене:

поезията идва от глада,

ала отдавна никой в Рим не е умирал гладен

и затова поклонниците се тълпят

към границата на глада и блясъка,

сега дълбоко в сънищата на котилото

се смесват вкусовете на кръвта и млякото

Кой ще излезе сам срещу Атила

и този път какво ли ще си кажат, впрочем

той бил съвсем обикновен

човек със стил, без никаква украса

Но този път изглежда истински вбесен

 

 

О

 

Човеците сме странни птици,

единствено за нас небитието съществува.

Само ние имаме небитие.

И то е толкова огромно.

О, то е нулата, с която изчислихме

конструкциите на километричните си мóстoве

и то е нулата, върху която вдигнахме

безумните си монументи на собствеността,

невъобразимите си призрачни мемориали

на страха, наречен личност.

И той е толкова огромен.

О, той е пропастта, в която зъзнат

самотните ни викингски сърца,

където древната ни африканска кръв изстива

и азиатско-индианската ни преданост е вече облаче

пустинна прах

след тръгващите си от нас стада бизони,

елени, якове, табуни от коне, въздушни духове,

души на извори, деца-делфини, плът от плътта ни

с единна струя от живот – имплозия

е мозъкът ни, умът ни е изписал

на знамето си с рядка синя кръв

       КАКВОЕ

       ИСТИНА

КАКВОЕИСТИНА

КАКВОЕИСТИНА

       КАКВОЕ

       ИСТИНА

какво съм аз наистина

къде наистина съм аз

търся и не се намирам

тичам и не стигам никъде

в градините отрупани с преизобилен плод

където блясъкът е нетърпим

изяж използвай придобий вземи

разраствай се като кошмарен град

(Левиатан вони: на милиони,

на труд, на трупове и новини)

ти си действителен и очевиден

Аз съм очевиден и измислен

и живееш в истинския свят

Аз живея само в огледалото

пожелай го и ще имаш всичко

Аз съм пречистеното ненаситно нищо

и ще господстваш над стихиите

нищ и гол и сиромах

това си ти

или напротив  

АЗСЪМБРАХМА

На думите крила пришивам...

тропосвам вяло ред след ред,

а после виждам: Колко са фалшиви!

И как боли от кръпката...

във новия куплет...

 

А черният конец се вижда отдалече-

самотен гарван в снежното поле.

На думите крилата са извечни!

За присадени място няма...

във ничие сърце.

Редактирано 16 септември 201511 г. от Нел (преглед на промените)

За присадка място няма 

тропоска с бял или чер конец 

вдишваш с глътка голяма 

молиш се да няма и там молец ...

разяжда закърпеното ...ето дупка 

празнота 

по пръстите ти само фина тръпка 

от притискащата се игла ...

 

останаха ли думи и как да се изрекат 

останаха ли мисли дали по нощите текат ...

 

Хора да разсмиваш дар от бога казват е било

Пред тъжната гримаса комикът слага маска

Излиза, сцената го чака публиката смях очаква

Тъгата в себе си прибира над мизерията се присмива

Усмивки из тълпата, щастлива е душата

Щастие ли той продава или за щастие работи 

Всяка дума присмех като удар тежък за съдбата

А комикът той художник е велик, с топли цветове тълпата озарява

и ето го смехът палитрата вълшебна.

 Неволите човешки карикатури в ръцете на комика, просто пешки.

Във твоите мисли аз те виждам

и може би ще ненавиждам това,което си,

а може би пък не.

Но чужди мисли щом копираш,

дали ти сам не намираш слова за твоите дела,

или пък търсиш нещо по-така.

От днес ще съм добро момиче,

захвърлям кожените якета и кича.

Обличам дългата пола и слагам риза,

подстригвам си косата в стил маркиза.

Цигарите ще спра,кафето...,

ще бъркам чай със лед превзето,

ще се усмихвам мило и вежливо,

а вътрешно ще ненавиждам всичко живо.

Ще пиша думи ласкави усърдно,

а във душата ми ще бъде тъмно.

Ще се мазняра и на сульо и на пульо

дано спечеля нечие милосърдие,па и нещо друго.

Когато ви е тъжно,аз ще плача,

когато ви е весело,ще грача,

такова съпричастие ще бъда,

че ще се слея с вашето безумие.

Не искам аз да съм добро момиче.

Аз съм свободна като птица.

Когато ми се пие,аз ще пия.

Когато ми се смее,ще се смея.

Когато ми се плаче,ще го правя.

Когато лъжа,после ще призная.

Не искам аз да съм добро момиче.

Не ме е грижа кой ме мрази и кой ме обича.

Насилието ненавиждам,такива уроди не ща да виждам.

Луната ми в близнаци жадува да общува,

такава калпазанка и друга съществува.

Луната ми в близнаци жадува да общува,

такава калпазанка и друга съществува.

Развий го още малко, де.. има мегдан..

Беше спонтанно,като го мисля много ,не ми се получава....

 

Луната ми е двойна,луната ми е мъжка,

непостоянна,то е ясно,

но много рядко пъшка.

И приливи и отливи в душата ми се носят,

близнаците задават непрекъснато въпроси.

Та как да се оправя с тези двама братя?!

качиха ми се вече отгоре на главата.

Беше спонтанно,като го мисля много ,не ми се получава....

някои пишат със сърцето, други с ума...  за това лекинко те побутнах, за всеки случай ( :

Нямам ум,нямам сърце,

аз пиша с ръце!

Бачкам здраво, колко е хубаво!

И парите ми, колко са хубави!

Как изчезват те, просто ужасно е,

но усмихвам се, колко е глупаво!

Хора гледат и хич не им пука!

 

Господи, колко си хубава

и гърдите ти, колко са хубави

и краката ти, колко космати са

и ръката ти, колко е бърза тя

с точилката - бам по главата ми!

 

И събуждам се, колко е хубаво,

жив съм още, колко ужасно е

и главата ми, колко е глупава,

а присмивам се пак над съдбата си!

 

 

..

 

 

 

Редактирано 8 ноември 201510 г. от Уиш... (преглед на промените)

.

вдигам тост за смелостта!
за  бягствата
прераснали в дъга
за тихите звезди
за падащите зад завесата на реалността...
за празнотата
запълващата пропастите..
за гръмотевиците 
за оня циганин подал ръка
минал и невидимо отминал.. 
за луната
за родилното петно от лявата страна
за сънищата
за синята мечта

за  крилете и за полетите й...

за целувките изровени от пепелта
за ехото им
за не нощите ...
за неизреченостите
за мостовете между тях
за пясъка по пръстите на младостта
ронещите се..
за чуковете на съдбата 
учещи на ритъм глухотата в мен..
за мълчаливото порастване 
на крехката тревата
във вените ми.. 
за знаците по дланите ни - променящите се...

за следите оставени от любовта
за илюзиите
и  за белезите им..

за житото в полето
кротко сучещо от майката земя
въпреки  наситените й с тъга недра..
за вятъра с дърветата танцуващ

незрящ за статичността им...
за лавата прорязваща плътта на ежедневието
ден след ден. 
 

вдигам тост за дъждовете!

Бавно пот се стича на моряка по веждите

бута лодката синя в океан на надеждите

мята мрежата кърпена от ръцете познати

в нея те са оплели всички мъки по дати.

Вдига празна бутилка

капка оцеляла чака

гърлото да види на моряка

тя сама не е вредна,но при другите ще се влее

и съдът ще прелее....

Тръпка пронизва моряка

под татуировката на розата

се крие цирозата.

Пали гадна цигара

всмуква дима с миризма на мухлясала слама......

потта се стича в очите,а не сълзите.

Обича музиката на водите

чайките припяват упорито

капчици златисти трепкат чисти

морякът чувства-това му остана,нирвана.

Писмото е прибрал в левия си джоб дълбок

изважда го,пъхва го леко в шишето празно

мята го далеко

къса се сърцето.

Там животът свой е написал той.

Някой друг ще го чете,той вече не ще.

Всичко сте много добри, много се радвам на творчеството ви. Ще е яко, ако се направи книга с всичките стихове.

преди 19 часа, ralin22 написа:

Всичко сте много добри, много се радвам на творчеството ви. Ще е яко, ако се направи книга с всичките стихове.

Благодаря от свое име и не, няма да издаваме стихосбирка със закачките и моментните си настроения тук. Това е пристанът, на който всеки е добре дошъл и(надявам се) добре заварил!

 

И утрините пак скова ги на младия декември синевата,

годината събра дисаги... за път се стяга, за разплата.

Че кой каквото днес посади, събира утре урожая,

днес греховете ни са млади, но зреят... и по инерция нехаем.

 

Предколедно философстване...