Надявам се и аз скоро да публикувам нещо, когато ми дойде музата

О, музите са много капризни напоследък...

 

В една отронена сълза покълна

тъгата по отминалото лято.

Търкулна се и в нещо се препъна,

оказа се, че бил насрещен вятър.

А той я пресуши със устни бурни.

Солта остана, спомен от морето.

Сълзата не замина... и не се върна-

един невидим белег на лицето.

 

 

 

Spoiler

на дядо

Толкова дълго те чаках,

теб, мое стреме от светлина.

Стъпвам боса насън

в топлината на дланите ти.

В окопа сме двама-

повдигаш ме до ръба.

Отварям очи,

да съм смела ми казваш

за изгрева на света..

 

Толкова дълго те чаках,

теб, мое стреме от светлина.

Този сън не е свършил,

не е свършил... Начало е.

Сбъдващ се спомен

от мигове

наниз

от многото мигове

на любовта.

 

 

 

 

 

Аз и ти
Бяхме и ще бъдем
Исках и получих,
и май несполучих

Вярвах и се молих,
и на себе си крещях,
о боже как можах

Не съжалявай,

миналото затова е-

да ни припомня грешките когато

в живота срещнем миг

до болка повтаряем,

да не потънем във сърдечното си блато.

Но...

Синкопите са неизбежни

в мелодията на съдбата

и спомените ни човешки

всуе оказват се когато

диктува ритъма сърцето,

мигът е млад, от спомени нехае

за океан се мисли всяко блато.

Дали ще те открия 

препрочитайки сънищата си отново 

с онези камъчета , 

които криехме в обувките 

с пясъка полепнал по мокрите ни пръсти 

да те открия ... 

с погледа нощен 

пречупен в  светлина от  призмен свят 

дали ще успея 

в откриването на дъха ,

който все още пазя в стария хербарий 

между дланите и усмивката 

на палав малчуган ...

Накара ме да нарисувам слънце 

и с малко пръстче добави му уста 

усмихна се , и после каза ...

"... така ще може да се усмихне на света ..."

а после ме накара да нарисувам и ръце 

за да можело да гали сутрин моето лице .

Със зелената боичка направихме трева 

буболечките се криели от страшната луна

погледнах го учудено  .... защо ?

нима луната страшна е ? а то ...

затвори ми очите с длан 

"...а виждаш ли сега какво има там ..."

 

 

Тъгувам за дъжда...

Вече не помня кога

забързаните капки

по морните листа ме галеха

със нежна тишина...

Вече не помня кога

на локвите безгрижието

по детски се присмиваше

на страха ми от калта...

Вече не помня откога

чадърът ми стои във ъгъла-

пресъхнал и унил.

Тъгувам за дъжда!

 

 

 

 

"Изпепелен душевно ще погледна

орелът чер, очи в очи.

Ще почне вече битката последна

и въздуха ще загорчи."

И отново е весело...

Под жаркото слънце, изявени песенно

плеяда автори, за слава отнесени,

без стил, без посока и смисъл

защитават там... кой, каквото списал!

Предраго им е авторското право,

а дали трябва и дали се налага?

За думите отколешни във обръщение

нима природата поиска изкупление?

 

 

 

 

 

Редактирано 28 юли 201610 г. от Нел (преглед на промените)

Понякога... във утринния хлад

съзирам образ(за някой романтичен),

как милиони влюбени вървят

през този свят тъй сив и безразличен.

Но те вървят, макар с ожарени сърца,

без страх в душите си лирични,

през вековете и напук смъртта,

в живота влюбени епично!

Неведоми делим съдби,

пресечени случайно( може би),

а може би пунктирани следи,

оставили сме някой път... преди.

И може би случайното е знайно,

но паметта ни пази своята тайна.

А на Живота нишката безкрайна

пресича и съдбите... обичайно.

Ден слънчев, мисъл без смисъл пролетна роса.

А лъчите слънчеви огряваха нейната коса,

устните докоснах почувствах живата искра.

Ято пеперуди в моята душа 
ангелско дихание в моята уста.

Но за съжаление времето в този миг не спря,

тръгнах си и дъжд заваля.

Аз не плачех, но от небето сълзи бяха това..

Все още е тук

Радостта си е тук,
но сега си почива.
Диша кротко, без звук.
Закопчана накриво,

без чорапи, без лак,
без парфюм, без надежда.
Свита в топлия мрак,
тишината подрежда.

Няма друг алкохол -
само мекия спомен.
Във сърцето й голо
след възторга огромен,

след труда, след страха,
след звънтящите страсти -
една остра троха
изостанало щастие…

Радостта се е свила
на кълбо, на юмрук.
Няма никаква сила.
Но все още е тук.

Мария Донева

Все още е тук...

И полива лехите

на закъснели желания,

после плисва трохите

омесени със разкаяние.

Тя е тук, чуваш ли диша?

Радостта ни напук и стихове пише.

А на вашата радост

ще изсмея се злъчно,

като пълен простак

насред полето тучно.

 

И вместо китни градини,

вземи и силно оригни ми,

от радостта преяла

калинке снежно бяла…

А под родното небе

все ще се намери някой да се...

... изрече.

Но защо ли реч "омайна сладка"

стърже като счупена накладка?

А калинчицата снежно бяла

точките ли си е яла?

 

В бяла дреха е всяка самодива

дето силно хормона й прелива,

дига смело двата крака

и много яка радост чака.

Кацнал Бръмбар на "тънка"

и започнал да "дрънка"

как в съня му самодиви

ръце му превили ...

на цигулката му блага

стъпали с два крака

 

С пелената тънка
луната пак ми мрънка.
Ела и ме огрей като славей ми попей мъглата аз да вдигна,
пък после ше ме видиш пълна.

Някой ми открадна есента...

И запокити пъстрата и дрешка

в една дъждовна сивота.

Тъгувам просто. По човешки.

За несбъднатото циганско лято,

лъчите слънце в ореха отсреща,

за онзи мирис на узряло,

за птиците... за още нещо...

Тъгувам. Около мен една мъгла.

И тихо, тихо... сякаш и света

във нея крие спомени горещи

от лятото, а есента окапва бавно

... с ореха отсреща.

така му липсват 

пръски от фонтани

дръзки и изваяни 

до вертикалност

на този объл

заспал отдавна 

зад волана 

на комфорта си

хоризонтален свят

гейзери му липсват

с пръсти от стремежи

изподрани...

пролетни реки 

хукнали нагоре през глава

буйни и засмяни

без капчица от 

мисълта за кръговрат

 

 

 

Браво Уишо!

И някъде...

в средата на доверието,

отвори паст една

прогнила

мисъл...

Разкъса го на две!

А после във материя

обви му думите...

и свободата!

Полута се из мрачното предверие,

тътрузейки останки от духа си.

Захвърли ги.

Запали лицемерие,

слепи си частите

и в ада си прибра се.

В свят подземен, неземен там реки от нощ се леят..
Там се стича от луната кръв

а здрача тъмен и злокобен гледа ме коварно, същество омразно

 в атмосферата се впил, мракът като мършояд грозен и изгнил.
Разхождам се из таз тъма и усещам материята на пространството

пробива в душата ми се тя пропива като дъжд в пустиня се излива..

там е, но попива и сякъш душата ми изгнива..
Къде ли тоя свят неземен се намира, там в подземната пустиня..

Редактирано 8 ноември 20169 г. от Mr.n0b0dy (преглед на промените)