Планирам да стоварим блудния син на родителите ти, после да те грабна и да си плюя на петите. — Ще ме отвличаш ли? — Какви са тези приказки! Просто няма да те пусна. Но не се тревожи. Бъдещата ми тъща обеща сама да се погрижи за всички подробности около сватбата. Лейси ахна: — Сватба? Кога съм казала, че съм съгласна? — Когато аз се съгласих да ме рисуваш както искаш и когато искаш. — А, тогава ли? — Тя го изгледа от главата до петите и усмивката й грейна в сумрака. — Добре, така става. — Само да не ме нарисуваш на зелени райета. — Ментови. — За цвета ли говориш или за вкуса? Тя облиза устните си. — Добра идея. — Имам много добри идеи. — Аз пък имам много бои. Ленивата му усмивка говореше: «Нямам търпение», но я подкачи: — Започваш да ме плашиш. — Да бе, направо трепериш! — Сигурно ще ме гъделичкаш? — Скоро ще разбереш.

Това е също една моя любима книга и то от любима авторка - Елизабет Лоуел - "Смърт посред бял ден".

Абсолютно тя е Ти си.

... Въздухът ухаеше на свежи екзотични цветя.Обедното слънце нажежаваше кълбото омара над ведандата, където стоях, обгърнат от златисто одеяло, толкова знойно, че дори насекомите бяха замлъкнали. Представете си Ню Орлиийнс през август. Само, че беше по - зле. Не ме бива в чакането дори и при по - добри обстоятелства. Търпелив съм до крайна степен, но търпението е умение. Ала чакането... Не ти дава избор. Извън контрола ми е. Напряга ме. Главната все още беше в безсъзнание. Беше изминала повече от седмица. Боби спаси живота Ни, но това беше всичко. Не са напълно сигурни, че ще оживее. Тялото и работи, но може да е само заради мен. Дишам заедно с нея, сърцето ми бие в унисон с нейното - беше станало неволно. Знаех само, че я няма в съзнанието ми. Карл прекара часове в разговори по цял свят с най-добрите лекари ..., но в света няма достатъчно свързани двойки, за да имат опит. Аз съм единственият, който някога се е свързал с изцяло човешко същество. Единствено. С моя късмет.

Много ми е интересно този "цитат" от коя книга е. Сложих цитат в кавички, защото никак, ама никак не мога да повярвам, че е от издадена книга. Понякога наистина има грешки в книгите, ама тук ми идват в повече. Така че... нареждам се чинно да чакам някой, който ще познае това творение.

Книгата е издадена миналата година - лятото мисля. Част е от поредица, но за съжаление, другите книги не са издадени у нас. Искате ли да пусна още един цитат за подсказка?

Редактирано 2 ноември 201213 г. от aranna (преглед на промените)

- Да не си се побъркал съвсем? С това, което току-що направи, автоматично си подписа смъртната присъда! - От устата му блъвна кълбо дим и вятърът го издуха право в лицето ми. Предположих, че има предвид стълкновението ми с Гадняра. - Щеше да убие Главната - отвърнах с приглушен, но също толкова гневен тон. Цигареният дим дразнеше носа ми и кихнах. Посочи гърдите ми с пръст. - А това е единственото, което ти спасява кожата в този миг! Извади от устата си цигарата, която току-що беше запалил, хвърли я на земята и завъртя крак да я смачка в прахта. - Да се обвържеш с човек! Миришеше едновременно на нажежен метал от раздразнение и на плесен от изумление. - Ще трябва да уведомя водача на глутницата ти за това неблагоразумие! - Скръсти ръце върху широките си гърди. - Към коя глутница се водиш? Сбърчих чело и същевременно усетих натиск в гърдите. Карл започваше работа. Сигурно използваше разделител за ребрата. Усещането бе много странно. Без болка, просто странно. - Нямам представа за какво говориш. Махна изнервено с ръка. - Добре де, добре. Може пък тук да нямате официална структура. С кого ловуваш? Завъртя ръка, когато продължих да изразявам недоумение. - По време на пълнолуние, нали разбираш? - Гледаше ме очаквателно, но не знаех какво да кажа. Свих рамене. - С никого. Изражението му отново изрази стъписване. - Май наистина с никого, а? - С никого. Лицето му се промени - показваше едновременно подозрителност и напрежение. На няколко пъти облиза устни. - Ако ти кажа, че съм Следотърсач, какво ще отговориш? - Кой или какво е Следотърсач? Затвори очи и отпусна глава. - Мамка му! Поне ми кажи, че си член на семейството. - Знаеш, че съм. Израснах в дома на Патроне. Изхили се нервно, но главата му остана отпусната. Вдигна ръка и покри очите си. - Ох, това никак не е на добре! Вече не ми беше ядосан - бе разтревожен. Размаха пръст във въздуха, докато размишляваше и си мърмореше нещо. Продължавах да съм объркан, защото все още бях на две места едновременно. И без това ми бе трудно да следя разговора, защото трябваше да бъда в хангара при Главната. Разбирах, че не мога да направя нищо, но изпитвах нужда да съм близо до нея. Сякъш не беше редно да не съм там. Пресегнах се и плахо докоснах менталната връзка. Усетих топлотата и обичта и. Обич. Не бях мислил, че е нещо, от което се нуждая. Абсолютно приемане и топлина. Ето какво ме завладяваше, когато я докоснех. Дори и това, че бях допуснал Гадняра да я пипне, да я нарани - дори това бе прието като част от цената да бъде с мен. Толкова неочаквано. Толкова изумително. Боби размахваше ръка пред лицето ми. Дойдох на себе си: - Извинявай. На мен ли говореше? Завъртя очи. - Явно не. Добре де, приемам, че не си изцяло тук, а си при женската си. Но се опитай да останеш при мен. Трябва да ти задам няколко въпроса. Усетих, че изпъвам гръб. Не си падам по споделянето на информация. - Питай. Схвана намека ми. - Имам право да питам. Изглеждаше уверен. Не виждах измама в погледа му. За първи път започнах да долавям откъм него известно отчаяние заедно с лекия мирис на кафе, породен от гнева. - Добре. Бих те посъветвал да повярваш на думите ми. А сега накарай мен да повярвам в твоите. И докато още сме на миризми, защо аз не мога да те подуша? Долавям някакви чувства, но нищо повече. Какво си? Въпросът ми го накара да се намръщи. - Хм! Май започва да ми пречи. С пръстите на едната си ръка разтвори долния клепач. Наведе леко глава и с другата извъди контактна леща. Когато отново ме погледна, очите ми се разшириха от удивление. Дясното му око бе тъмнокафяво с черна зеница. Съвсем нормално за мъж от африкански произход. Ала другото... бе златисто-червено. Не само ирисът. Това бих понесъл. Но цялото око, дори там, където трябваше да има бяло, бе в златисто-червен цвят. Зеницата представляваше малка черна вертикална ивица. Примигна. Преди не бих го забелязал. Клепачите му потрепнаха нагоре! Долният покри окото, не горният. По навик облиза устни, но сега движението ми се стори непривично, чуждо. Какво беше той? Изведнъж се сетих, че бях забелязал бързото движение на езика, докато се бе навел над Главната. - Змия? - попитах го малко уплашено. - Има ли и други видове... създания? Лъвове, тигри, мечки. Олеле! Отвърна ми с лека усмивка. - Май наистина си новак, а? Отворих уста да отговоря, но не можах да изрека и дума. Опитах отново: - Очевидно. Стори ми се внезапно развеселен. - Добре тогава. Ще ти изнеса кратка лекция. Вече познаваш някои от нас. - Кимна леко. - Името ми е Робарт Мбуту. От Мозамбик, Южна Африка. Мрежест питон. Последният от вида си - в гласа му долових тъга и свирепа гордост. - Като общност ние сме Сази. Вие, вълците от Америка, произлизате от Анасазите от Фор Корнърс. - Скалните обитатели? Книгата е издадена от ИК" Унискорп"

Май ви затрудних. Утре ще ви дам заглавието. Книгата е много хубава, съвременна, любовно-фантастична, както се казва. Прилича малко на романите на Патриша Бригс.

Лунен ловец на Кламп и Адамс?

Май ви затрудних.

Утре ще ви дам заглавието. Книгата е много хубава, съвременна, любовно-фантастична, както се казва. Прилича малко на романите на Патриша Бригс.

Как ме зариби само с две думи, дето се вика.

Лунен ловец на Кламп и Адамс?

Абсолютно вярно. Ти си!

А на тези, които искат до погледнат малко повече за книгата...

http://uniscorp-bg.com/bookdetails.php?bid=319

Х посочи с пръст към обитателката на болничното легло. - ?, това е У. Тя си уголеми бюста. Трябваше да бъде изненада за теб. Не искаше да разбереш, докато всичко не е свършило. Затова ме помоли да се преструвам на нея за няколко дни. ? гледаше глупаво У. - Уголемяване на бюста? Искаш да кажеш... - Да. Доволен ли си? - попита плахо У. Рошавата му коса стърчеше на всички страни. - Да, разбира се, аз съм само... - Нямам търпение да го видиш... - Моля те, У, изчакай, докато останете насаме - прекъсна я Х. Освен ако не искаш !... - тя отстъпи настрана, за да може У да види мъжа, който стоеше зад нея. - У, това е ! 111, най-добрият приятел на ? - каза тя с подигравателна усмивка. Дръпвайки рози - вече леко увехнали - от ръцете му, Х ги хвърли безцеремонно върху леглото. - За теб са. Между другото, той иска да спи с теб. - Какво? - възкликна У, като застана по-изправено, подпирайки се отзад на ръцете си. ? се втренчи с провиснала уста към гърдите й, които - личеше дори под свободната й нощница - бяха пораснали видимо. - Само защото те е целунал няколко пъти, смята, че ти си готова да развалиш годежа си с ? и да офейкаш с него. А, щях да забравя, ето ти пръстена. - Но аз никога... - започна У. - Здравейте, У! - каза !, прекъсвайки думите й. Във внезапен пристъп на скромност тя дръпна чаршафа нагоре. - Здравейте ! Приятно ми е да се запознаем. - На мен също. Х въздъхна раздразнено. - Мога ли да довърша, за да си вървя? - тя се обърна към !. - Аз бях тази, която падна на тротоара, изцапа те с кръв, разля вино върху теб. Когато паднах, си загубих контактната леща и затова не само че бях непохватна, просто не виждах нищо и пиех от две чаши и прочие. Аз също съм тази, която дойде да видиш в лабораторията днес и която те изпръска с кафе.

Редактирано 5 ноември 201213 г. от Naismith (преглед на промените)

Дете, родено в четвъртък - Сандра Браун ?

Точно. Ти си.

Откъс от любима книга на любима авторка. Такава романтика и такова приятелство пожелавам на всички Три жени стояха на терасата на третия етаж и наблюдаваха сцената, прегърнати през кръста. Зад тях въздишаше госпожа Грейди. Когато Мак подсмръкна, Паркър бръкна в джоба си и извади пакет носни кърпички. Раздаде по една на Мак, Лоръл, госпожа Грейди и взе една за себе си. — Красиво е — успя да промълви Мак. — Двамата са толкова красиви. Вижте сребърните лъчи на луната и сенките на цветята, вижте как се очертават силуетите на Ема и Джак. — Мислиш в картини — Лоръл избърса очи. — Това се казва истинска романтика. — Не само в картини. Значими мигове. Това е мигът на Ема. Нейната синя пеперуда. Вероятно не бива да гледаме. Ако ни видят, ще развалим всичко. — Не виждат нищо, освен себе си — Паркър хвана ръката на Мак, после и тази на Лоръл и се усмихна, когато усети дланта на госпожа Грейди на рамото си. Мигът бе точно такъв, какъвто трябваше да бъде. Затова останаха да гледат как Ема танцува в градината в меката юнска нощ, под светлината на луната, с мъжа, когото обичаше.

Нора Робъртс - Легло от рози.

Тя е. Давай!

Главния стаеше сам в предния салон и пиеше коняк. Правеше го твърде рядко, но днес очакваше пристигането на последния гост и беше нетърпелив и нервен. Беше грижливо облечен, със сапфиреносин сюртук с черни ширити, жилетка от бял брокат, обшита със злато, копринен панталон и обувки със златни токи, изработени специално за случая. Целият костюм беше нов, дори коприненото черно шалче. Накратко, той беше облечен толкова церемониално, че чак се чувстваше неудобно. Поводът беше, че днес очакваше важни гости. Всъщност, само една жена. Мадмоазел Миньон. По-точно Главната УУУ. Беше взел решението си още преди няколко дни, но почака с изпращането на поканата. Беше убеден в това, което смяташе да направи. Трябваше да вземе Главната под своя защита. Щеше да се възползва от нея, за да примами Лошия в капан. А после, след като узнаеше от шпионина всичко, което му трябваше, щеше да се отърве от него без знанието на Уайтхол. Този подлец никога вече нямаше да използва членовете на семейство УУУ за мръсните си цели. В решението му се криеше известно кавалерство. Сестрите УУУ бяха добри към него, когато беше още малко момче, самотно и наранено. Те му бяха предложили дружбата си, обичаха го и го харесваха такъв, какъвто беше, дадоха му усещане за близост, непознато дотогава в живота му. Той беше абсолютно сигурен, че те не бяха извършили предателството си съзнателно. Собствените им слабости и глупост ги бяха тласнали в мрежата от измама и лъжи, опъната от Лошия. Той трябваше да ги спаси, както те бяха спасили него. А що се отнася до племенницата им, до Главната, е, за нея не можеше да се намери разумно обяснение. Все пак той имаше причина, за да спаси и нея. Защото, Бог да му е на помощ, той я обичаше. В това чувство нямаше радост, нямаше надежда за бъдещето, нямаше лекота на духа или решителност да започне нов живот. Тази връзка беше изчадие на ада, но той не можеше да стои и да гледа как един ден ще окачат на тънкото й вратле примката на бесилката.

Лора Паркър - Риск

Лора Паркър - Риск

Абсолютно! Тъкмо мислех да пускам още един цитат. Ти си.

Абсолютно! Тъкмо мислех да пускам още един цитат. Ти си.

— Мис Главна, вижте! — ###### посочи отвъд поляната, към езерото.

О, не! Налагаше се да открие правилната линия на поведение за броени минути, защото там чакаха двама лакеи с кофи, пълни с вода, а до тях полковник Главния, с лице като гръмоносен облак, плющеше по ботуша си с камшик.

— Ето откъде &&&&& е прихванала този отвратителен навик — измърмори Главната и оправи бонето си. Вдъхновението й в момента хич го нямаше, а щеше да има нужда от него, за да се справи с предстоящата сцена.

Когато приближиха, тя видя изражението, с което полковникът наблюдаваше оплесканите от глава до пети деца. Сините му очи бяха леденостудени, правите му, мрачни вежди сочеха нагоре. Той размени няколко думи с един от лакеите. Човекът остави кофата и хукна към къщата.

Децата се скупчиха зад Главната, в търсене на закрила и изостанаха в крачката си от нея. Тя се надяваше, че увереността успешно ще замести липсата на вдъхновение, ето защо си наложи приветлива усмивка.

— Полковник Главен! Каква приятна изненада! Канех се да тръгна да ви търся! — последното не беше лъжа, Главната просто не спомена кога щеше да се накани. — Децата имаха малък инцидент с една… кална локва.

— Това… го… виждам. — Пляс, пляс, пляс.

— Но за щастие всички са живи и здрави.

Пляс. Намръщване. Пляс.

— Обаче целите са в кал…

— Наистина ли? Едва сега забелязвам — Главната твърдо го изгледа без дори да мигне.

— Дрехите им не стават за нищо вече.

Главната с притеснение откри, че очите му бяха придобили цвета на синкави пламъци.

— Малко сапун… и малко студена вода… вършат чудеса.

Той я заобиколи, за да направи обстоен оглед на децата, които смело се опитаха да отвърнат на погледа му и до едно се провалиха.

Исторически е

Моята любима годеница - Кристина Дод ?

Моята любима годеница - Кристина Дод ?

Дам, тя е

— Между нас вече няма да има напрежение и ще можем да създадем семейство, истинско семейство. Не знам какъв съпруг ще излезе от мен, нито пък какъв баща, но… Тя притисна пръсти към устните му. — Ще разберем заедно. — Да. — Отново стисна ръцете й. — Ще ми се налага да пътувам, ала се надявам, когато можеш, да идваш с мен. — Само се опитай да ме спреш. — Ще си до мен, за да ми напомняш, че бракът и семейството са на първо място. Джаки се сгуши във врата му. — Можеш да разчиташ на мен. — Вървя отзад напред. Често ми се случва, откакто се запознах с теб. — Той плъзна ръце по раменете й, а след това се отдръпна. — Исках да ти кажа, че откакто те срещнах, всичко за мен се промени. Ако те изгубя, ще бъде по-лошо, отколкото да изгубя очите или ръцете си, защото без теб не мога да се докосна до нищо. Искам те в живота си, искам да го споделиш с мен. Ще се учим един от друг, ще правим заедно грешки, ще те обичам повече, отколкото мога да кажа с думи. — Мисля, че го каза прекрасно. — Тя подсмръкна, а след това поклати глава. — Не исках да плача, искаше ми се да съм хубава тази вечер. Дай ми подаръка, преди пак да съм се разприказвала. — Обичам те, когато се разприказваш. — Нейтън я целуна по челото, по слепоочието и по трапчинките от двете страни на устата. — Боже, длъжници сме на братовчеда Фред. Джаки се разсмя през сълзи. — Той се опитва да намери купувач за сто декара блато. — Продадено. — Притисна лицето й с длани, само за да я погледне, да докосне това, което бе безкрайно истинско. — Обичам те, Джак. — Знам, но можеш да го повтаряш колкото искаш. — Така и смятам да направя, ала първо отвори това. — Нейтън взе пакета и й го подаде. — Исках да ти подаря нещо, което да те накара да разбереш какво изпитвам към теб, ако думите се окажеха недостатъчни. Ти ми даде надежда за бъдещето, в което преди не вярвах. Тя избърса очи с длани. — Я да видя. Диамантите са вечни, но аз винаги съм обичала шарените камъни. — Разкъса опаковката и извади подаръка. За момент остана безмълвна на светлината на луната, бузите й все още блестящи от сълзите. В ръцете й бе пеликан от мидени черупки. Когато го погледна, очите й бяха сухи. — Никой не ме разбира като теб. — Не се променяй — прошепна той и я притисна към себе си, грозничката птица между тях. — Да се прибираме вкъщи, Джак.

Не беше ли за една хубавица, която я хванаха да се къпе във ваната? Май беше на Нора Робъртс. "Дни на промени"?

Редактирано 13 ноември 201213 г. от aranna (преглед на промените)