Да.Ти си.

Съжалявам за закъснението.

Цитатът е от съвременен роман.

"Тълпата бе оредяла, така че високият каубой, седнал в ъгъла с вестник, който бе прочел три пъти, започваше да привлича вниманието. Тръгна си, за да хапне нещо за обяд.

.......... мислеше, че той е спал цял ден в отвратителна си стая в мотела.^^^^^^ не му каза, че е ходил в болницата. Нито, че след като излапа един сандвич, проследи до частни &&&&& й кабинет. Той се намираше близо до болницата, на улица, където повечето къщи бяха заети от лекарски кабинети.

Сградата от варовик изглеждаше нова и със съвременен дизайн, но не прекалено претенциозна. Графикът на кабинета бе доста натоварен през целия следобед, пациентите влизаха и излизаха на интервали от около петнадесет минути. Паркингът отпред бе все още пълен, когато ^^^^^^си тръгна, за да се вмъкне в дома й.

Да, &&&&& бе прекарала дълъг и натоварен ден. За награда бе изпила бутилка вода. Само толкова. Когато излизаше от кухнята, тя изгаси лампата, после почти веднага я светна отново, което му се стори странно.

Бе оставила тази лампа да свети, когато отиде в спалнята си, където се отпусна на ръба на леглото и наведе глава. Изглеждаше абсолютно изтощена. Или ужасно притеснена.

После направи още едно странно нещо. Отвори чекмеджето на нощното шкафче и в продължение на няколко минути се взира вътре в него. Просто бе приковала поглед там. Не извади нищо, не сложи нищо, само го гледа втренчено.

«Какво ли гледа?» — запита се той. Заключи, че сигурно е картичката. Надали би гледала неотворената кутия с луксозни пликове. Навярно четеше некролога на майка си от време на време и си спомняше за нея. Но той бе готов да се обзаложи, че тя гледа картичката. И това още повече събуди любопитството му за произхода и значението на картончето с един напечатан ред.

Накрая тя затвори чекмеджето и се изправи. Разкопча блузата си и я свали. Носеше обикновен сутиен без дантели. Може би специалното дантелено бельо бе запазено за дните, в които нямаше по четири операции в графика си. Или за мъжа, който й бе изпратил картичката. После свали и панталона си.

В този миг ^^^^^^ осъзна, че е затаил дъх, и се насили да започне отново да диша нормално — ако това бе възможно. Можеше ли някой хетеросексуален мъж да диша нормално, когато гледа как една жена се съблича? Съмняваше се. Не познаваше такъв мъж. Въпросът може би изискваше научно изследване. Той вдиша дълбоко, после издиша равномерно.

И в този момент, сякаш усетила дъха му по голата си кожа, тя погледна разтревожена към прозореца. Веднага изгаси нощната лампа. Смътно очертаният й силует се появи за миг на прозорците, после щорите се затвориха плътно и я скриха от погледа му. Лампата в стаята й светна и остана така още десет минути, достатъчно тя да се изкъпе с някой от онези ароматни гелове. Може би бе използвала и розовата самобръсначка. Вероятно бе измила зъбите си, като бе изстискала тубичката от края, а после я бе прибрала в шкафчето над мивката, по което нямаше нито една капка вода. После къщата потъна в мрак, с изключение на лампата в кухнята.^^^^^ предположи, че си е легнала веднага след банята.

А сега, трийсет и две минути след като се бе прибрала, тя вероятно спеше между бледожълтите чаршафи, а главата й бе потънала в меката възглавница.

Той помнеше възглавницата. Взира се в нея дълго, преди да свали латексовите си ръкавици и да я вдигне от леглото. Притисна я към лицето си, но само за секунда. Не по-дълго, отколкото всеки друг детектив на негово място."

Сандра Браун - Увлечението?

Да. Тя е. Давай следващия цитат.

— Сватбеният ти подарък — отвърна Кийра. Работниците развързаха въжетата и махнаха платното покриващо обемистия товар. — Но това е… това е… — въпреки че почти нямаше ситуация, която би го оставила безмълвен, Лукас започна да заеква. — Фонтан — тя го погледна косо. — Харесва ли ти? По лицето му се изписаха най-различни изражения преди накрая да избухне в смях. — Чудесен е. — Далечният край на пътеката с розите изглеждаше леко оголен — обясни тя. — Позволих си своеволието да създам спомен, на който всички ще се наслаждаваме. Смятам, че ще изглежда много добре там, окъпан във вечерната златисторозова светлина на залязващото слънце. Перегрин присви очи, изучавайки декоративната скулптура, извисяваща се в центъра на каменната купа. — Изглежда като жена… и птица. — Да. Леда и Зевс — прошепна Кийра. — Който от време на време се появява в образа на лебед — каза Лукас. — Те са образи от гръцката митология — обясни Ариел след кратка пауза. — Сър Хенри има няколко доста образователни книги за боговете и богините от древните светове. Може би трябва да започнем да четем за подвизите им, докато майка ти и Лукас са на сватбено пътешествие. Лукас се изкашля. — Внимавай на какво го учиш. Перегрин се усмихна. — О, учителят ми е споменавал за митовете. Чудесни разкази са, особено тези, които са изпълнени с действие като летящи мълнии, вълшебни стрели, сблъсъка на Титаните и троянците — направи гримаса и добави. — Онези за целуването са малко скучни. — Когато станеш на моята възраст, ще си промениш мнението — каза Хенри и му намигна. Перегрин го погледна скептично. — Не прави физиономии, момче — смъмри го Лукас. — Като цяло ще установиш, че историите са много забавни. — Щом казваш — Пери се замисли за момент. — Ще чуя ли тази за Леда и лебеда? — Може би като пораснеш още малко — каза Кийра. — Защо? Няма ли щастлив край? — Зависи от това как ще си го разтълкуваш. Като главен бог, Зевс понякога е бил доста арогантен, непоправим негодник — Лукас се усмихна със сатанинско задоволство, прегърна съпругата си и я целуна нежно по устните. — Определено не е бил светец. Но е притежавал и добри качества, които са компенсирали греховете му. — Няколко — призна тя. — Тогава нека обобщим, че в модерния вариант историята всъщност има доста щастлив край — погали го по лицето, наслаждавайки се на топлотата от близостта му, на милувката, на смеха му. — Така да бъде.

"Да съгрешиш с негодник" Кара Елиът

Точно! Ти си

Тя ухаеше така, сякаш се бе къпала с диви цветя, а кожата й бе нежна и гладка като венчелистчетата на роза. Само след няколко минути тя почувства как отново се затопля. От гърдите й се изтръгна доволна въздишка. Вълшебната топлина, която се излъчваше от него, замайваше главата й. В крайна сметка той не беше чак толкова лош. Беше шотландец и истински гигант, но вече бе нейният гигант и тя бе уверена, че той няма да позволи да й се случи нищо лошо. Винаги щеше да се грижи за безопасността й.

Усмихна до гърдите му. Може би утре ще му позволи да я целуне! Изчерви се, тъй като тази мисъл не подхождаше на една дама особено след като познаваше съпруги си само от няколко часа. Срамота!

Тъкмо се унасяше в сън, когато той заговори:

— ..............?

— Да, ...........? — прошепна в ухото му тя.

— Ти носиш моите цветове, загърната си в наметалото ми.

— Негодник!

Изобщо не можеше да разбере чувството му за хумор. След вбесяващата забележка за грозното наметало той избухна в смях. Гърдите му се тресяха толкова силно, че тя си помнели, че е станало земетресение.

Той мислеше, че тя разбира от шега. Желаеше я и не искаше да се страхува от него. Искаше и тя да го желае. Да копнее за него.

Тя се подпря с ръце на гърдите му, вдигна глава и се вгледа а очите му.

— Чувството ти за хумор е изкривено като седло, забравено под дъжда.

Той не обърна внимание на язвителната й забележка. Продължи да се взира в устните й. Тя се смути и инстинктивно ги облиза. Лицето на ....... се изопна. Тя не знаеше как да реагира.

Оооо! Това е една от моите любими книги!... На Джули Гарууд - "Венчило с Дявола"

Да вярно. Ти си.

Един прекрасен рицарски роман. ... Главната беше бясна. Не можеше да повярва, че Главния е променил плановете си да търси зеления кристал само заради някакъв турнир. В това нямаше смисъл. Когато Помощника и Брат и изчезнаха в тълпата, тя се обърна и тръгна към черната палатка. Щеше да намери Главния и да му каже какво точно мисли за новосъздалото се положение. Беше абсурдно от негова страна да участва в турнир, когато имаха толкова по-важна работа. Тя спря рязко, когато на пътя й се изпречи голям черен боен кон. Позна го веднага. Нямаше как да сбърка огромните копита, широката глава и мускулестите рамене на любимия жребец на Главния. Ноздрите й трепнаха от миризмата на добре смазана стомана и кожа. Главната премига при вида на обутия в ботуш крак на Главния в стремето. Изглеждаше огромен. Погледът й бавно се вдигна нагоре. За първи път го виждаше облечен в доспехи. Шлемът му беше пъхнат под едната мишница. Главния беше доста страшен през по-голямата част от времето, но облечен за битка, си беше наистина страховита гледка.

Редактирано 2 октомври 201213 г. от aranna (преглед на промените)

"Любов и грях" на Аманда Куик

"Любов и грях" на Аманда Куик

Точно той е! Май не успях да затрудня никого.

Твой ред е!

Той отново я целуна, този път по-настойчиво.

– Толкова си красива – измърмори. – Ти си всичко, за което съм мечтал.

Устните му бяха върху бузата, брадичката, врата й и всяка целувка, всяко гризване разколебаваше равновесието и спираше дъха й. Сигурна бе, че краката й няма да издържат и силата й ще се стопи под напора на тази нежна атака. Точно когато бе убедена, че ще се свлече на пода, той я взе в обятията си и я понесе към леглото.

– В сърцето ми ти вече си моя съпруга – закле се той докато я настаняваше сред възглавниците. Дъхът на //// спря. – След сватбата ни ще бъде законно, благословено от Бога и хората, но точно сега… – гласът му стана дрезгав и той се надигна на лакът, за да може да вижда очите й – точно в този момент е истина.

//// протегна ръка, докосна лицето му и прошепна:

– Обичам те. Винаги съм те обичала. Мисля, че те обичах още преди да те познавам.

Той се наведе, за да продължи да я целува, но тя го спря.

– Не, почакай.

Устните му бяха на сантиметри от нейните.

– На бала – гласът й бе странно треперлив, – още преди да те видя, аз те усетих. Беше като предчувствие. Вълшебство. Имаше нещо във въздуха. И когато се обърнах, ти беше там, сякаш ме чакаше. Тогава разбрах, че ти си причината да се промъкна на този бал – една-единствена сълза намокри бузата му. – Ти си причината да ме има – продължи тя меко. – Причината да се родя.

Той отвори уста и за секунда //// бе абсолютно сигурна, че ще каже нещо, но се чу единствено някакъв дрезгав звук и тя разбра, че е обхванат от толкова силни емоции, че не може да говори.

Това я обезоръжи.

Ще се наложи да подскажа малко

Тя му се ухили по начин, който човек би очаквал от стар училищен приятел, а не от дебютантка в обществото, и добави:

– Дори аз знам, че човек не може да дава уроци по танци на бал.

– Чудя се какво ли означава това «дори аз» – измърмори той. Тя не отговори. – В такъв случай ще поема инициативата и ще ви принудя да приемете поканата ми?

– Ще ме принудите?

Каза го с усмивка и той разбра, че не се е обидила затова продължи:

– Не би било джентълменско от моя страна да оставя това тъжно положение на нещата да продължи.

– Тъжно, казвате?

Той сви рамене.

– Красива дама, която не може да танцува… Това прилича на престъпление срещу природата.

– Ако ви позволя да ме научите…

– Когато ми позволите да ви науча…

– Ако ви позволя да ме научите, къде ще проведете урока?

???? повдигна брадичка и огледа стаята. Не му бе трудно да вижда над главите на повечето присъстващи – с ръста си от сто осемдесет и пет сантиметра, бе един от най-високите мъже в залата.

– Ще трябва да се оттеглим на терасата – каза накрая.

– На терасата? – повтори тя. – Няма ли да е прекалено препълнена? Все пак нощта е топла.

Той се наведе напред.

– Не и на частната тераса.

– Частната тераса, казвате? – попита тя развеселено. – И от къде, ако смея да попитам, знаете за тази частна тераса?

???? изненадано се втренчи в нея. Възможно ли бе да не знае кой е той? Не смяташе, че е толкова важен, за да очаква цял Лондон да го познава. Но беше №№№№, а когато човек срещнеше един от тях, обикновено беше в състояние да разпознае и другите. А тъй като нямаше човек в Лондон, който да не е срещал един или друг член на семейството, ???? биваше разпознаван навсякъде. Дори когато, помисли си с ирония, разпознаването се свеждаше до «Номер Две».

– Не отговорихте на въпроса ми – напомни му загадъчната дама.

Лесно е, хайде вие сте

Ще се наложи да подскажа малко

Тя му се ухили по начин, който човек би очаквал от стар училищен приятел, а не от дебютантка в обществото, и добави:

– Дори аз знам, че човек не може да дава уроци по танци на бал.

– Чудя се какво ли означава това «дори аз» – измърмори той. Тя не отговори. – В такъв случай ще поема инициативата и ще ви принудя да приемете поканата ми?

– Ще ме принудите?

Каза го с усмивка и той разбра, че не се е обидила затова продължи:

– Не би било джентълменско от моя страна да оставя това тъжно положение на нещата да продължи.

– Тъжно, казвате?

Той сви рамене.

– Красива дама, която не може да танцува… Това прилича на престъпление срещу природата.

– Ако ви позволя да ме научите…

– Когато ми позволите да ви науча…

– Ако ви позволя да ме научите, къде ще проведете урока?

???? повдигна брадичка и огледа стаята. Не му бе трудно да вижда над главите на повечето присъстващи – с ръста си от сто осемдесет и пет сантиметра, бе един от най-високите мъже в залата.

– Ще трябва да се оттеглим на терасата – каза накрая.

– На терасата? – повтори тя. – Няма ли да е прекалено препълнена? Все пак нощта е топла.

Той се наведе напред.

– Не и на частната тераса.

– Частната тераса, казвате? – попита тя развеселено. – И от къде, ако смея да попитам, знаете за тази частна тераса?

???? изненадано се втренчи в нея. Възможно ли бе да не знае кой е той? Не смяташе, че е толкова важен, за да очаква цял Лондон да го познава. Но беше №№№№, а когато човек срещнеше един от тях, обикновено беше в състояние да разпознае и другите. А тъй като нямаше човек в Лондон, който да не е срещал един или друг член на семейството, ???? биваше разпознаван навсякъде. Дори когато, помисли си с ирония, разпознаването се свеждаше до «Номер Две».

– Не отговорихте на въпроса ми – напомни му загадъчната дама.

Лесно е, хайде вие сте

Това е една от книгите за любимите ми Бриджъртън

"Джентълменско предложение" - Джулия Куин

О, даааа Точно така "Номер Две" Ти си

О, даааа

Точно така

"Номер Две" Ти си

Главната държеше главата си сведена към масата, трябваше само да извие леко глава, за да види ръцете му. Той имаше удивителни китки, силни и здрави със съвсем лек загар. Тя преглътна с усилие. Главния беше истински мъж от върха на черната си коса, до пръстите на обутите си в ботуши крака. Тя се извърна леко, така че да го вижда по-добре без да си личи, че го зяпа. Тесните бричове очертаваха мускулестите му бедра, напъхани във високи ботуши.

Хммм. Не казваха ли, че по краката на мъжа можеш да отгатнеш размера на неговото мъжко достойнство. Погледът ѝ несъзнателно се насочи към бедрата на Главния, където неговите възхитително тесни панталони стигаха до неговия…

— Нож.

Тя примига изчервена и погледът и се вдигна към лицето му. Моля те, Господи, нека да не разбере за какво си мисля.

— Нож — каза той отново.

— Нож? — повтори тя глупаво.

— За бога, Главна. Ще ми трябва нож, за да нарежа тези зеленчуци. Не мога да го направя с голи ръце.

— Ножовете са в кутията зад червения глинен съд — измърмори бързо Главната.

За бога, какви мисли ѝ минаваха през главата. Надяваше се той да не забележи пламналото ѝ лице.

Исторически роман е

Дай подсказка. Много ми е познатол но...

Ето и подсказката: Жена като Главната заслужаваше повече от… Той не беше донжуан, но бе имал не малко връзки, които завършваха приятелски след няколко месеца, както би трябвало. И всичките те бяха подклаждани от страст в началото, въпреки че, гледайки Главната с порозовялото ѝ носле и блестящите ѝ очи, трябваше да си признае, че никоя от връзките му досега не бе обещавала такова удоволствие. Имаше нещо в нея на това място, в тази странноприемница насред снега, което възбуждаше сетивата и въображението му. Копнееше да я вкуси. Да я прелъсти… Той поклати глава, бавно пускайки ръцете ѝ. Главната се обърна, като миг преди това докосна с облечените си в ръкавици пръсти устните си и поаленя още по-силно. — Недей — каза дрезгаво Главния, опитвайки се да преодолее неловкостта на момента. — Съжалявам, Главен. Това… — тя направи неуверен жест с ръка… — не биваше да се случва. — Не, не биваше, но се случи. — Погледна я в очите. — И не мога да кажа, че съжалявам. Тя се усмихна несигурно. — Нито пък аз, но не бива да допускаме да се повтори. Беше права, но това никак не го улесняваше. По дяволите, как беше позволил нещата да му се изплъзнат, та той никога не губеше контрол. Улови погледа на Главната, видя въпроса стаен в сивите дълбини на очите ѝ и се чу да казва с твърд глас. — Права си. Това няма да се повтори. Никога. Ние сме приятели и нищо повече. Нещо проблесна в очите ѝ. Разочарование? Поне той чувстваше точно това, като че ли тежък камък притисна гърдите му.

Ох, божеееее Имало защо да ми звучи познато... Съвсем скоро работих по нея! Това е едно от Проклятията на Маклийн и по-точно онова, касаещо една... Шотландска стихия. Карен Хоукинс е авторът, да не си помислите, че не зная :D

Ох, божеееее

Имало защо да ми звучи познато... Съвсем скоро работих по нея!

Това е едно от Проклятията на Маклийн и по-точно онова, касаещо една... Шотландска стихия.

Карен Хоукинс е авторът, да не си помислите, че не зная :D

Дам, точно така, тя е Ти си на ред.

Любимо от популярна авторка. Но дали е съвременно... Дори преситеният на подобни гледки оператор бе съсипан. Когато новинарският фургон последва линейката с двете мъргви тела към районната морга, той вече не бе шеговитият веселяк, когото познаваше, а един погиснат човек с оклюмала глава. Ала никой от присъстващите не го прие тъй присърце, както ////. На лицето му бе застинало отчаяние, когато **** го покани да влезе. — С какво да те почерпя? Едно питие? — Благодаря. Той се строполи на дивана, а тя наля по чаша бърбън за всеки. Подаде му уискито и седна до него. — Задържам ли те? — унило попита той. Тя посочи бялата хавлия, с която бе облечена. Лицето й бе мокро и чисто; след като дълго се бе киснала във ваната. Беше разпуснала косата си да се суши. Той не я бе виждал в такъв вид, но тя нехаеше. Нещата, които преди двайсет и четири часа изглеждаха важни за нея, бяха вече минало. — Не знам защо дойдох — каза той. — Не исках да бъда навън сред хората, не ми се щеше и да остана сам. — И с мен е така. Беше помолила $$$$ тази вечер да я остави да си почине. Той гореше от желание да я поразсее и да я откъсне от трагичната случка, но тя не бе готова за това. Имаше нужда от време, за да размисли. Още повече, че беше останала без сили. Да отиде на кино или на вечеря бе за нея като да излети за луната. Дори най-обикновен разговор с $$$$ изискваше сили, които й липсваха. Изглежда //// не бе дошъл, за да поговорят. След първите реплики той мълчаливо се загледа пред себе си, като отвреме навреме отпиваше от уискито с лед. Не нарушаваше тишината с безсмислени фрази. Всеки от тях осъзнаваше колко зле се чувства другият от трагичния изход на преговорите. Тя си помисли, че и той изпитва нужда просто да поседи до някого, който е съпричастен към трагедията от последните осемнайсет часа. Отне му половин час, за да изпие бърбъна си. Остани празната чаша върху масичката, загледа се в нея няколко секунди и каза: — Трябва да вървя. Но тя не можеше да го остави да си тръгне, преди да го успокои. — Направи всичко, което бе по силите ти, ////. — Всички ми го казват. — Защото е истина Постъпи по най-добрия начин. — Но нещата не свършиха добре, нали? Умряха двама души. — Но трима останаха невредими. Ако не беше ти, той сигурно щеше да убие и децата. Той кимна, но си личеше, че не е убеден в думите й. Тя стана едновременно с него и го последна до вратата, където той се обърна с лице към нея. — Благодаря за напитката. — Няма защо. Изминаха секунди, преди той да каже: — В шест гледах репортажа ти по новините. — Наистина ли? — Беше добър. — Ами! Най-обнкновен. — Не, наистина беше добър. — Благодаря. — Няма защо. Той я спря с поглед, а очите му излъчваха същото очакване, което, тя знаеше, издаваха и нейните. Чувствата, които не можеше да потъпче, макар да ги беше крила месеци наред, се отприщиха. Когато //// я прегърна, тя бе полуотворила устни, готова за целувката му. После, когато премисли случилото се и бе до болка искрена със себе си, тя осъзна, че искаше той да я целуне и че ако не го бе направил, тя щеше да го стори. Е, хайде, вие сте

Сандра Браун - Здравей, тъма.

Здравей, ти си