преди 2 часа, iИ.дИоNд.Ni написа:

 

Де толкова акъл де, а?! Седнал някъде зад бюрото и видите ли знам всичко за селата ... и някакви хипотези, че селата пак щели да се обезлюдяват дори да бил останал строя.

Не са хипотези,  друже, разумно мислене се нарича 😎

В селата до 89та година населението намаляваше ли? Намаляваше.  И това не е процес, който е притичал последните 5 или 10 години на социализЪма, а от 44та година, в някои села и преди това.  Как оня строй щеше да обърне  процеса, щеше да почне да строи заводи в селата?  

Какви са реалностите , и какви ти се иска да са реалностите са две съвършено различни неща.  Ако искаш кажи кое е твое село до Казанлък,  да го видим с Колко растящо население е било? 

И на бюро не съм седнал да работя, за човек който не познаваш не е много разумно да обясняваш с какво се занимава, че може и да се изненадаш.  Ама, де толкова акъл де  😁

преди 2 часа, iИ.дИоNд.Ni написа:

 

Цялата икономика след псевдо демокрацията бе срината, но не от БКП, а от агитатори на чужди интереси.

Които агитатори паднаха от небето нали, не бяха комунисти,  агенти, доносници 😂

Такива кадри е създал любимия ви комунизъм- крадливи. 

преди 37 минути, Michigan111 написа:

Които агитатори паднаха от небето нали, не бяха комунисти,  агенти, доносници 😂

Такива кадри е създал любимия ви комунизъм- крадливи. 

Цитат

 

Джордж Оруел - "Бирмански дни", в който се анализира защо в колониите се назначават най-лошите от най-лошите. Книгата описва живота на шепа англичани в Чауктада по времето на британското владичество. Той протича главно в Европейския клуб — там те пият от сутринта и клюкарстват. Край тях изпъква бирманският магистрат У По Чин, брутален и безогледен манипулатор. Той е еталон за подлост. Като млад си купува длъжност в местната администрация и после прави кариера с доноси за своите сънародници пред англичаните. В романа той вече е господар на територията. Оруел го описва така: „В отношение на доходите, освен подкупите от клиентите, той е установил твърда лепта от подведомствените села, неплащащите се наказват с нашествие на бандитски шайки, арести на старейшините по изфабрикувани обвинения или с други нещастия, които престават едва след пълната разплата. На съдията също така се изплащал дял от грабежите в неговия район“.

Главната задача на колониалното управление в никакъв случай не са интересите на местното население и даже не ефективността на експлоатацията на територията. Целта е на всяка цена да се избегне съюзяването на местното население с местната власт, защото тогава могат да възникнат въпроси – като защо са ни нужни англичаните? Отговорът на подобен въпрос може да затрудни даже Аристотел. А така е ясно – англичаните са нужни на местната власт, за да могат и за в бъдеще да грабят местното население. На населението англичаните са нужни за защита от местната власт, ако тя съвсем се забрави. Така всичко си застава на мястото.

Това от своя страна повдига въпроса за подбора на кадрите на местната власт. Англичаните не стават за директната комуникация - твърде голяма е културната разлика с местното население. Затова се използват местни национални и религиозни малцинства, като е желателно те да са в конфликт с основното население. Структура от подобен тип надеждно изпълнява основната задача – за такава власт населението е чуждо, власт и население се ненавиждат. Но има и трети вариант - да се изберат местни хора. Но как да се осигури тяхното подчинение на централната власт и да се избегне съюзяването им с населението? С метода на „отрицателния подбор“. Системата на управление в колонията се явява огледално изображение на системата на управление в метрополията.

В метрополията във властта влизат най-добрите. Разбира се, че понякога има грешки, но принципът е ясен. А в колониите се избират най-некадърните и покварените. Целенасочено! Ако представителят на местната власт предизвиква симпатия в населението и не краде, то той е некомпетентен в рамките на колониалната система на управление. Не изпълнява основната задача.

Такава система е много устойчива. Стихийните бунтове са безопасни за нея, защото просто един „У По Чин“ ще бъде заменен с друг. Нищо друго не може да стане, защото дори и бунтовете се организират от същите такива като У По Чин.

Не случайно книгата  завършва с награждаването на У По Чин с ордена на Империята „за дълголетна предана служба и особено мъжество, проявено при разгрома на опасния метеж …“

Ето как изведнъж нещата си идват на мястото. Схемата на Оруел може да обясни защо двете германски фондации „Ханс Зайдел“ и „Конрад Аденауер“ създадоха и финансираха ГЕРБ. Защо председателят на Европейската народна партия Жозеф Дол и канцлерът на Германия г-жа Меркел се прегръщат с българския премиер-министър, макар да са напълно наясно с миналото и настоящето му. Защо ако някой е по-образован и честен, няма никакъв шанс да попадне във властта. Просто такива хора са непригодни за колониалния модел на управление, наложен на България. Той се нуждае от калинки, които за нищо не стават.

Някой ще каже, ама винаги можем да се оплачем на Европа. Именно! Европа се намесва само, когато местните бандити загубят мяра и могат да застрашат колониалния модел на управление. Когато има опасност народът да се вдигне и избере хора, които биха защитили неговия интерес. Това обяснява и критиките и нетърпимостта на западните елити към всеки, който защитава националните си интереси. Веднага се намират експерти и видни фигури от Европа, които да ни обяснят какви туземци сме и как нищо не разбираме. Затова местните властници, независимо кои са те, повтарят мантрата Европа, европейски ценности и всякакви подобни кухи думи и клишета?

Дано този текст малко ви помогне да прогледнете през цялата гъста мъгла на пропагандата.

Знанието носи тъга, но дава и сила.

 

Малко тема за размисъл. За който може де... 😁

преди 1 час, Michigan111 написа:

 

Които агитатори паднаха от небето нали, не бяха комунисти,  агенти, доносници 😂

Такива кадри е създал любимия ви комунизъм- крадливи. 

Соломон Паси и Стоян Ганев не мисля че бяха комунисти.

преди 5 часа, iИ.дИоNд.Ni написа:

а моя все пак прилича на нещо

ма прилича - разбира се. Скица. Няма го устава, ей... така добре се справяш ако го имаше... Щяхме да видим ний... новобранци да се дърлят на старшинката - миро тва, рамус онова...

Гледам че "само по темата се изказваш"... едва ли си чел някой от коментарите си де, пък добре правиш, щото ако можеше... щеше да се гръмнеш.

А иначе - ИМИДЖА ти е на Алеко, а не е твой. И има известна разлика - твой имидж... сред кого? Щото пред огледалото си пич отсякъде. Но "царят е гол" дори не е цар, а просто гола маймунка пред огледало, която се е научила да фантазира и това да е животът й. Това е друга тема - да, друга, но от нея се определят всички останали теми.

преди 20 минути, _Belial_ написа:

Соломон Паси и Стоян Ганев не мисля че бяха комунисти.

Радуле,  аз под комунист разбирам продукт на оня строй,  който се е сдушил с номенклатурата,  станал е чест от нея и я е обслужвал с цел облаги.  В тази връзка Соломон Паси е комунист та дрънка Или и той е поредния издигнал се,  случайно потомък на партийна легенда. Те всички лесно издигнали се случайно са или партийни хора,  или техни налследници.  Това са за мен комунистите,  че идеологически не са комунисти и ти знаеш.  

Неслучайно Жан Виденов го наричам социалист,  макар и той член на БКП,  не го наричам комунист, няма я тази алчност.  

За Стоян Ганев не мога много да кажа, но ако желаеш ще проуча. 

 

преди 48 минути, Michigan111 написа:

Радуле,  аз под комунист разбирам продукт на оня строй,  който се е сдушил с номенклатурата,  станал е чест от нея и я е обслужвал с цел облаги.  В тази връзка Соломон Паси е комунист та дрънка Или и той е поредния издигнал се,  случайно потомък на партийна легенда. Те всички лесно издигнали се случайно са или партийни хора,  или техни налследници.  Това са за мен комунистите,  че идеологически не са комунисти и ти знаеш.  

Неслучайно Жан Виденов го наричам социалист,  макар и той член на БКП,  не го наричам комунист, няма я тази алчност.  

За Стоян Ганев не мога много да кажа, но ако желаеш ще проуча. 

 

Tо продукти на оня строй сме и аз и ти, ама само аз разбирам комунизма по- иначе.

преди 1 час, _Belial_ написа:

Tо продукти на оня строй сме и аз и ти, ама само аз разбирам комунизма по- иначе.

Е да, ама аз нито заводи съм приватизирал, нито съм рязал,  нито пък почивни станции съм придобивал, или съм точил Агенцията за Чуждестранна помощ.  И във властта не съм бил, нито в медии съм правил обслужващи статии.  А ти? Не си? Родени през оня строй може и да сме, но продукти не сме.  

Комунизма може и да е създал хора идеалисти, които са искали да направят нещо по добро,  но фактите показват, че е създал и други, върхушката са били предимно сметкаджии, и то едри, обсебили властта,  икономиката,  службите. .. те си събориха комунизма, те си направиха прехода с всичките мизерии (да не ги изброяваме пак), и пак те си построиха "демокрацията". За тях комунизма е бил средство да се докопат до облагите,  а ти можеш да го виждаш както желаеш.  

преди 2 минути, Michigan111 написа:

Е да, ама аз нито заводи съм приватизирал, нито съм рязал,  нито пък почивни станции съм придобивал, или съм точил Агенцията за Чуждестранна помощ.  И във властта не съм бил, нито в медии съм правил обслужващи статии.  А ти? Не си? Родени през оня строй може и да сме, но продукти не сме.  

Комунизма може и да е създал хора идеалисти, които са искали да направят нещо по добро,  но фактите показват, че е създал и други, върхушката са били предимно сметкаджии, и то едри, обсебили властта,  икономиката,  службите. .. те си събориха комунизма, те си направиха прехода с всичките мизерии (да не ги изброяваме пак), и пак те си построиха "демокрацията". За тях комунизма е бил средство да се докопат до облагите,  а ти можеш да го виждаш както желаеш.  

И аз не съм. Комунизма създаде идеалистите, а тези за които ти говориш и които наричаш комунисти, си ги има от как свят светува. И определено не ги създаде комунизма- винаги ги е имало. И навсякъде.

преди 5 минути, _Belial_ написа:

 Комунизма създаде идеалистите

Това е безспорно.  Спорно е доколко тези хора са участвали във властта и доколко реално са я държали. Да ти напомня ли как гледаше бай ти Тошо като му приеха оставката

А иначе онези ги наричам комунисти,  защото те самите така се наричаха.  

преди 58 минути, Michigan111 написа:

 Да ти напомня ли как гледаше бай ти Тошо като му приеха оставката

Според мен бай Тошо всъщност беше от идеалистите, което не е изненадващо впрочем, тъй като съвсем не са един или два диктаторите в историята, които са били идеалисти.

преди 2 минути, insec написа:

Според мен бай Тошо всъщност беше от идеалистите

Точно така е.  Аз лично и до днес не съм сигурен дали той знаеше реалното състояние на държавата към 89та година.  Защото това приемане на оставката му го изненада съвсем реално.  Което показва,  че понякога и този , който уж държи абсолютната власт може да бъде манипулиран от обкръжението си. Няма да се учудя ако от силните хора в партията по това време единствения идеалист е бил бай Тошо.  

Може разбира се и всичко да е знаел, но предвид последвалите събития,  по скоро си мисля, че е първото. 

 

преди 1 час, Michigan111 написа:

Точно така е.  Аз лично и до днес не съм сигурен дали той знаеше реалното състояние на държавата към 89та година.  Защото това приемане на оставката му го изненада съвсем реално.  Което показва,  че понякога и този , който уж държи абсолютната власт може да бъде манипулиран от обкръжението си. Няма да се учудя ако от силните хора в партията по това време единствения идеалист е бил бай Тошо.  

Може разбира се и всичко да е знаел, но предвид последвалите събития,  по скоро си мисля, че е първото. 

 

От една страна Тошо "нарежда" част от златния резерв да бъде изнесен и продаден на СССР през 1960. От друга страна в мемоарите си пише, че той/те злато не е изнасял, а даже го е върнал от Москва в България. Сам казва, че социализъма е едно недоносче и т.н. Според мен доста добре е знаел какво е състоянието на нещата, ама, както той смият казва, е трябвало да се понаведем, докато бурята отмине, и после, пак с него на чело на държавата, да вървим напред. Поредния диктатор, за който оставането на власт е по-важно от всичко останало. И когато неговите хора му спретнат "преврат" му идва като гръм от ясно небе.

преди 9 часа, Michigan111 написа:

Как оня строй щеше да обърне  процеса, щеше да почне да строи заводи в селата?  

Сега го погледнах от друг ъгъл.

До известна степен има резон твоя довод, но повтарям до известна степен.

Трябва да разграничим и селата - на такива в полето и на такива в планината. Трябва да ги разграничим и по отношение на качествата на почвата и т.н.

Както и да е ... в действителност лека полека селата щяха да станат вилни зони.

Хайде сега го погледни от английския. Там какво има, а?! Малки градове - town, Големи градове - city и села - village - вилни зони.

Да, може би малките градове щяха да се увеличат за сметка на селата, но нямаше да се получи обезлюдяването на малките градове и даже на областни центрове.

Казваш частична истина, т.е. да, броя на тези които живеят в определени села щеше да намали за сметка на увеличение в други селища. (населени места).

Изместваш цялата концепция на социализма.

Понеже съм родом от Сливен, то въпросния по време на социализма е бил българския Манчестър. Бедна ти е представата в какво се е превърнал сега.

Реално съм живял в София. Майка ми (бог да я прости) когато я качих на "Копитото" (Има един хотел -ресторант с панорамна тераса), за да и покажа София, се облегна на парапета на терасата и възкликна:  Боже, във всеки блок - едно малко село.

Баща ми (бог да го прости) пък имаше една крилата фраза: Този който е стъпил на плочка трудно ще го върнеш в калта. - Ето за какво говориш ти.  

Дори да се съглася, т.е. да призная, че и при другия строй (социализма) населението на гражданите щеше да се увеличи, то селата нямаше да се обезлюдат.

И сега тук из региона млади от Казанлък, Стара Загора идват и т.н. на село. Когато бях отишъл за нещо в Стара Загора попаднах на местен, т.е. той там работи, но живее в Николаево.

Великото обезлюдение на не само села, а и на градове, стана след псевдо демокрацията. Факти са това!

Цитат

Та да се върна на твоето разбиране за село. Сега не е като преди 50 години, дето хващаш мотиката и цял ден на къра. Сега имаш трактор, дори да си дребен производител със семейна ферма. Оная работа, за която навремето ти трявбаха поне 10 човека от родата, примерно за копане на 3 декара царевица, сега може да се свърши от един човек с трактор за по-малко от ден. Другите 9 роднини няма какво да ги правиш и щеш нещеш ще ги пратиш на гурбет в чужбината или по-голермите градове да стават интелЕгенция. 

Тук си в голяма грешка. Ама не си само ти де :). Повечето така мислят. Трактор, механизация, машини а фермера само седи и прибира :). Това може и да е вярно за големите. И то за собствениците :). Ама ще ти кажа. За всичко требе мотика, кърски труд, ръчен труд. Не може без него. Да механизацията помага много. Ама си требе и мотика.

преди 6 часа, iИ.дИоNд.Ni написа:

 

Казваш частична истина, т.е. да, броя на тези които живеят в определени села щеше да намали за сметка на увеличение в други селища. (населени места).

 

Погледни реално на нещата, тенденцията на текучество на хора от селата към градовете към края на 80те години достигна своя пик, тази тенденция нямаше как да продължи, просто защото в селата масово млади хора нямаше, или бяха критично малко. Просто с процеса на индустриализация селата се обезлюдиха откъм млади хора.  Човеците не са неизчерпаем ресурс и още 50те- 60те години тенденцията е за семейства с по 2 деца,  с което най многото което би могло да се постигне е запазването на общия брой население в държавата. Отделно от 80те години започна и тенденция за по 1 дете в семейство, с което населението неминуемо започва да пада.  Тази тенденция, разбира се, не е само в социалистическите страни, на много места е, но като цяло да се очаква продължаване на процеса на разрастване на градовете за сметка на селата е наивно, просто няма от къде да дойдат тези хора.  

 

преди 1 час, Michigan111 написа:

Погледни реално на нещата

Ето ти реално нещата, а ти/вие философствайте:

https://dnes.dir.bg/svyat/stotitsi-migranti-veche-se-nasochvat-kam-balgariya-borisov-prizna-che-ima-realna-zaplaha

Та, ето ти новите селяни ...

Та, к'во ме брига, че комунистите са виновни за фалита на България ...

Да Ви са Ви честите новите селяни!!! Ей гледай как ще се заселят туа и ще има селяни ...

преди 2 минути, iИ.дИоNд.Ni написа:

Ето ти реално нещата, а ти/вие философствайте:

https://dnes.dir.bg/svyat/stotitsi-migranti-veche-se-nasochvat-kam-balgariya-borisov-prizna-che-ima-realna-zaplaha

Та, ето ти новите селяни ...

Та, к'во ме брига, че комунистите са виновни за фалита на България ...

Да Ви са Ви честите новите селяни!!! Ей гледай как ще се заселят туа и ще има селяни ...

Преди тези стотици мигранти хиляди се насочиха към България, минаха през нея, и заминаха за други страни. Селяни в България не им се стваше.

Редактирано 28 февруари 20206 г. от A.com (преглед на промените)

преди 8 минути, A.com написа:

Преди тези стотици мигранти хиляди се насочиха към България, минаха през нея, и заминаха за други страни. Селяни в България не им се стваше.

Де ве и ти бе младо се тургъш ... гит би ве гяур (друговернико - вярваш в друго) ...

Как лапаш на гола кука само ...  

преди 1 час, Michigan111 написа:

Отделно от 80те години започна и тенденция за по 1 дете в семейство

Това го има в отделна тема, но ще го сложа и тук. Задочни репортажи за България. 1978 г., Георги Марков.

Един от работниците във фабриката, Драго, симпатичен млад човек и много добър монтьор, чука стеснително на вратата ми. Поканвам го да влезе и да седне. Отношенията ни винаги са били приятелски. Той е от малцината, които моят помощник, вечно мнителният Георги, нарича „чисти и честни българи“. Драго остава прав и като че се колебае как да започне. Разбирам, че става дума за нещо важно.

— Може ли… — казва той някак несигурно — да си отида утре по-рано… още на обяд…

Той не ме оставя да го питам за причината и добавя:

— Трябва да прибера Тинка от болницата.

— Че кога е постъпила в болница? — недоумявам аз и си спомням, че бях видял жена му само преди два дни.

— Тя не е в болница, но ще постъпи утре сутринта… — той се забърква. — Ще й правят там нещо… и трябва да отида да я прибера…

— Добре — казвам. — Иди…!

Той кимва, но не си отива. Явно за него нашият разговор не е свършил, а може би не е и започнал. Колебанието е изписано на лицето му. Струва ми се, че се пита дали изобщо си заслужава да се говори за това, което явно го измъчва. Объркан, той свива устни, за да спре напиращо горчиво чувство.

— Какво има, Драго? — питам го. — Сериозно ли е?

— За някои може да е играчка работа, но за мене е много сериозно… — отвръща той и неочаквано се отпуска на стола.

— Виждаш ли… — започва, Драго. — Тинка е в третия месец… и ре шихме да го махнем…

— Не искате ли да имате деца? — спомням си, че те са женени от около три години.

— Искаме! — отвръща веднага Драго. — Но не сега! Има време…

— Вярно — казвам. — Ти си на двайсет и осем, тя е на двайсет и три… време имате, но защо не сега?

— Слушай — той се вълнува. — Не ме разбирай погрешно… искам да имам дете… и Тинка иска, но нямаме възможност…!

— Как да нямате възможност! — възразявам. — Двамата печелите, тя ще ползува всички права по майчинство…

— А после? — пресича ме той. — Нали някой трябва да го гледа това дете! Ние нямаме старци у дома! Нямаме никого! А Тинка не може да остави работата, защото с една заплата закъде сме?… Или роди го, пък го хвърли в детския дом!…

— Ами всички правят така — лекомислено забелязвам аз.

— Аз не искам да правя като всички! — малко ядосано казва Драго. — Първо на първо, никак не е лесно да намериш място в детски дом. Питал ли си, интересувал ли си се, за да видиш как се намира място в детски дом? Знаеш ли какво казват хората — по-лесно е да станеш софийски жител, отколкото да намериш място в детски дом!

Едва сега си спомням, че една моя близка, дъщеря на виден човек, трябваше да иска съдействие чак от член на Политбюро, за да настани дъщеря си в някакъв детски дом.

— А какво го чака после? — Драго задава този въпрос по-скоро на себе си, може би за да се убеди още веднъж, че решението му е правилно. — Улицата! Аз на работа, Тинка на работа, по цял ден никой няма у дома… Как ще се по грижиш за него, как ще го възпиташ… какъв човек ще стане от това дете? Ти виждал ли си Стояновите деца? По-големи разбойници от тях няма! Целият квартал е писнал! Защо? Защото никой никога не се е погрижил за тях. Сега милицията се грижи! Видя ли какво излезе от дъщерята на Данчо шофьора? Ами Стефановите? Аз не искам моето дете да свърши в поправителното в Казичене!

— Слушай — отвръщам му аз. — Когато майка ти те е раждала, да не би да сте живели с гувернантки и слугини? Не те ли е мъкнала с цедилката на гърба на нивата?

— Нивата не е варилнята! — отвръща моментално той. — И второ, друго беше на село… род голям, хора много… ако мама ме остави, някоя от стринките ще ме пригледа… А тука нямаш никого!

— И после — продължава Драго, — къде ще го сложиш това бебе, като имаме една стаичка и три семейства делим кухня! То ще бъде една, каквато не си виждал!

— Добре — казвам. — Мислиш ли, че утре, след година или две ще си по-добре?

— Ами надявам се — отвръща той. — Знаеш, пестим до стотинка, чакаме заемът да излезе… Когато поне жилището ти е свястно, друго е…!

— Но тогава може да решиш, че трябва да си купиш кола… както хората правят, после да се мебелираш… после нещо друго… И човек винаги си има оправдание да няма деца! — казвам му всичко това, защото имам приятели, които постъпиха точно така.

Думите ми го ядосват.

— Ами ти защо нямаш деца? — извиква Драго. — Какво ти е на тебе? Жена ти е студентка, ще го пробута между лекциите!

Как да му обясня, че жена ми не иска да има деца, защото твърди, че щели да й съсипят кариерата. Че вече на два пъти е сторила това, което Драговата жена възнамерява да стори утре. Че никога не съм приемал това обяснение и че ако неговото обречено бебе ме вълнува, то е, защото вече съм изпитал измамните оправдания на собствен гръб.

Мълчим. Драго разбира, че ме е засегнал на болното място, и не знае какво да каже. Виждам го, че хем иска да си отиде, хем да остане с мен.

— Слушай — казва той. — Ние с жената си говорихме и друго… Това, дето го живееме, живот ли е? Погледни нас, погледни себе си, погледни мене! Ти щастлив ли си? Аз щастлив ли съм? Кажи ми, кой в тази фабрика е щастлив? Погледни младите! Погледни децата! Като си помисля, че ги чака нашето тегло, косата ми настръхва! Аз не искам моето дете да премине през моята мизерия!… И се питам: имам ли право да създавам още един нещастник на този свят?… Ако се роди гений или разбойник, можеш да си спокоен, ще си пробие път. Ами ако не е? Ами ако е просто една обикновена човешка душица, малко по-чувствителна от другите, тогава? Борбата за детския дом е най-малкото. Знаеш ли пред какво е изправено едно обикновено дете на обикновени хора?… Пред Китайската стена! Борба да му намериш свястно училище, борба да надвиеш привилегированите, особено когато нямаш никакви връзки, борба да влезе в университета, защото извън него го чака лопатата, борба да намери работа, защото без нея ще пукне от глад… Ами ако е момиче и не успее да влезе в университета, или пък е грозничко, та не може да се пробута по втория начин, тогава закъде е?… Недей да смяташ, че не сме мислили! За всичко сме мислили! За всичко!

Той натъртва последната дума „за всичко“ и добавя:

— Знаеш ли как ми е жал, като гледам децата из махалата! Че това детство ли е? На село ние бяхме бедни, пасяхме овцете и вършехме кърската работа, но ние бяхме щастливи деца… може би защото не знаехме какво ни чака…!

Драго млъква, сепнат, че е казал повече, отколкото е трябвало, после измънква:

— Значи, утре следобед не съм на работа! — и излиза.

Заставам при прозореца и гледам минаващите през двора работници. Повечето от тях са женени. Познавам семейното положение на всички и се опитвам да си припомня кой колко деца има… Бай Иван няма деца, Атанас — едно, другият Атанас — няма деца, Надка — едно, Любка — едно, Борис — няма, Стефан — едно…

И ми се струва по-убедително от преди, че истините, които Драго ми бе наговорил, всъщност бяха общи истини, че вероятно всички тия обикновени български работници бяха минали през тях, бяха се съобразили… и не искаха да имат много деца. Всеки бе съобразил нещата при своите собствени условия, без да конспирира или заговорничи с другите… И в резултат, след като много от тези български двойки отминеха във времето, на тяхно място щеше да дойде само един българин… или нито един.

Но ако работниците тихомълком бяха решили, че не могат или не желаят да имат деца, какво мислеше интелигенцията, особено онази част от нея, която едва ли можеше да се оправдава с материални причини.

Няколко години след тази среща с Драго аз седях в Клуба на журналистите, заобиколен от пишещи събратя и техните съпруги, когато внезапно ми хрумна да преброя децата им. Не беше трудно — списъкът на семействата без деца беше много дълъг. Списъкът на семействата с по едно дете — още по-дълъг. Събрани, двата списъка оставяха нищожен процент на семействата с две и повече деца.

Почти същата картина на отсъствуващи български деца владееше и в днешното българско село. Често никакви деца, или пък едно, колкото да се каже, че хората не са бездетни, рядко — две деца.

С приятеля ми д-р Д. се разхождаме през градинката на майките в Парка на свободата. Приятен летен следобед. Прави ни впечатление, че на пейките край розовите храсти има едва няколко майки с деца. Тогава д-р Д. ми казва:

— Знаеш ли, че и ние решихме да нямаме деца!

— Защо? — попитах аз. — На тебе поне всичко ти е наред. Двамата с жена ти вадите доста пара, жилището ти жилище, колата ти кола, курортът ти курорт, защо да нямате?

Той не ми отговаря веднага.

— Не обичате ли деца? — упорствувам аз.

— Тъкмо защото ги обичаме! — малко сърдито отвръща той, — Това е преди всичко въпрос на човешка отговорност! Колкото и да ти се иска да имаш дете, ако наистина го обичаш това неродено дете, ако наистина имаш елементарно чувство за отговорност, не му позволявай да се роди! Първата ти заблуда е, че то ще бъде твое дете! Уви, ти ще го родиш само за да го дадеш на непознати типове, които са си присвоили правото да решават съдбата му! Фактически то не ще бъде твое дете, а тяхно дете! Твоя ще бъде само мъката! Каквото и да искаш да направиш от него, колкото и усилия да полагаш, то ще се развие съобразно техните обстоятелства, а не съобразно своите собствени наклонности или родителско възпитание. Знаеш ли какво е да гледаш как детето ти се отчуждава от тебе, от себе си, защото други командуват живота му… Гледам децата на брат ми. Те нямат и не ще имат свой живот. Те са точно това, което хората наричат работна ръка или пушечно месо… Ако имам деца, искам те да са щастливи, свободни същества, искам да живеят свой живот, а не да гълтат мизерията, която други са им надробили… И понеже нямам надежда, че нещата ще се оправят, не искам децата ми да изпитват същото!

— Това мислиш ти — казвам аз, — а на какво мнение е жена ти? Доколкото си спомням, преди няколко години тя разсъждаваше, че искала да има половин дузина деца!

— Тя пак иска да има деца. И аз искам. Не разбираш ли, че желанието, инстинктът си стоят, действуват, не признават никакви доводи! Но ако аз не искам да имам деца поради това, че се чувствувам отговорен за тяхното бъдеще, жена ми ще ти каже, че не иска да има деца от страх. Страх не за себе си, за тях! Знаеш ли при нея в клиниката какво е? Струва ми се, че нещастията на родителите я изплашиха. Идат върволици майки, пищят за медицински, за да освободят децата си от бригади и трудови, от военно обучение и казарма… Оня ден, гледам ги, повели малките да стрелят с карабини и автомати… На един от моите колеги дъщеря му станала отличен стрелец сто от сто… Аз не искам моите деца да пипат оръжие, не искам да знаят какво е куршум, не искам да убиват никого… Помисли си — продължи той, — когато избухна Корейската война, нашите за малко не изпратиха там армия, когато започна Виетнам, поне десет пъти нашите шефове се заканваха, че ще пратят наши дивизии, когато стана израело-арабският конфликт, пак раздрънкаха оръжието… Колко пъти вече говорят за нахлуване в Македония… Не изпратихме ли войска в Чехословакия?… Няма конфликт по земята, в който ние да не сме се опитали да се бъркаме… И кой ще иде да мре? Децата на българите. Защо? Заради политическите интереси на някого си! Дори не българските интереси… Кой знае в каква каша ще ни вкарат един ден…!

Д-р Д. развълнувано млъква. А аз си мисля, че на мястото на тези двама чудесни български лекари, на мястото на тези двама интелигентни и чувствителни граждани не ще дойде никой. Жизнените сокове на големи родове ще секнат тук. От чувство за отговорност, от страх и от безнадеждност.

„Искам да се преселя на някакъв остров — ми писа моя позната, — където всичко да е спокойно и тихо, и да имам много деца от някакъв Робинзон Крузо, да заселя целия остров с деца, които да започнат да живеят с радостите и неволите на първите хора, да нямат никаква представа през какво сме минали ние, и да гледат на света с нова и голяма надежда.“

Тя също нямаше деца.

* * *

При моята среща с Боян Българанов, за която вече разказах, той темпераментно извика: „Давате ли си сметка, че след двайсет години ние ще бъдем турско-циганска държава!“

За него това беше най-сериозният проблем, пред който съвременна България бе изправена. Горе-долу по същото време, средата на 60-те години, отрицателният прираст на българското население в страната започна все по-силно да тревожи партийните и държавните ръководители и за известно време се превърна в една от главните теми. Но още преди да предизвика вълнения в официалните среди, още преди да се осъзнае трагичният размер на българското национално безплодие, в печата и по радиото полугласно се промъкнаха сигнали, че раждаемостта на българите е на едно от последните места в света и че българската част на населението застрашително започва да намалява. За първи път в цялата своя история, в години на мир, а според партийната пропаганда — и години на небивало материално благоденствие и щастие, българският народ спря да се множи. Какво означаваше всичко това? Статистически увеличението на общия брой на населението над осем милиона се дължеше ма два фактора — значително намаляване на смъртността, т.е. увеличаване на възрастовата граница, и голям прираст на циганското и турското население. Фактите, че огромен брой млади семейства предпочитаха въобще да нямат деца, а още по-огромен брой семейства се задоволяваха с по едно дете, което означаваше, че до 30–40 години българското население щеше да се стопи наполовина — раздвижи и партия, и държава, и общество. По низовите партийни организации се надигнаха гласове, че нещо трябва да се направи, за да се промени тази опасна тенденция. По кафенетата и клубовете раждаемостта също се обсъждаше под най-различен ъгъл. Имаше хора, които агитираха за връщането на омъжените жени към домакинството и съответно отглеждането на деца, имаше други, които не виждаха нищо лошо в примесването на българска с циганска кръв.

Спомням си покойния Цветан Стоянов, който казваше: „Всъщност това, от което най-много имаме нужда, е горещата циганска кръв и циганската жажда за живот!“

Първата видима реакция на властите беше не да се опитат да си обяснят най-задълбочено застрашителния характер на тази обезпокоителна тенденция, но да се опитат да я прикрият. И този път, както и в много други случаи, властта стана жертва на еснафската си скрупульозност — да се скрие болестта на момата, та ако ще последната и да умре. Никога точни статистически данни не бяха публикувани, но когато Боян Българанов говореше, той явно ги знаеше много добре. Въпросът набързо бе претупан по държавна линия и действията на властта в края на краищата се сведоха до няколко мероприятия, като покачване на ергенския данък от 5 на 10 на сто, увеличаване на отпуските по майчинство и бременност, увеличаване на детските добавки и (най-странното) задължително преименуване на цигани с български имена. Асан стана Асен и Айше стана Ангелина.

Лично аз много се съмнявам дали всички тия мероприятия докоснаха същността на проблема. Кръстосвайки страната, мнозина журналисти и писатели се сблъскваха с тази национална трагедия. Хората не искаха да имат деца. Домовете, в които влизахме и по селата, и по градовете, ни стъписваха със странната си тишина, с призрачното отсъствие на детски викове, смях или плач. Въпросите заставаха пред нас неумолими: Какво стана с нашия народ? Кое възпря силата на земната му кръв, запазила го така дълго през вековете? Къде отидоха многолюдните селски семейства, огромните родове и цялата бликаща жизненост на една възродена нация? Нали всеки знае, че децата са бъдещето? Не е ли отказът от деца отказ от бъдеще?

Печатът, който изразява официалното становище, се опита многократно да обвини младите семейства, че жертвували децата си за сметка на материално по-удобен, по-комфортен живот. Така български социолози обясниха, че първото дете в едно семейство бива забавяно или отхвърляно в името на апартамента, второто дете — в името на автомобила, третото — в името на вилата или обзавеждането и т.н. Друго обяснение, дадено пак с характерната еснафска полуискреност, беше, че нежеланието да се раждат деца било свързано с (цитирам) „порасналата свобода на жената“, която предпочитала да бъде инженер, лекар или нещо друго, но не и да отглежда деца. Имаше само редки намеци, че донякъде материалните несгоди възпрепятствували раждаемостта.

Пак в печата, добре редактирани, се появиха и обяснения на другата страна — семействата. Под формата на строго ограничени анкети и осакатени разговори журналисти се опитаха, доколкото това им беше разрешено, да вникнат по-дълбоко в нежеланието да се раждат деца. Мнозинството от младите двойки се оправдаваха със същите доводи, които преди време ми бе казал моят работник Драго. Отново бе повторено, че поради работната заетост на жената в производството семействата са изправени пред избора или да се лишат от втората заплата (тази на жената), или да се лишат от детето. Изнесе се, че детските домове били със силно ограничен капацитет и че семейства, при които не живеят възрастни родители, фактически нямат никакъв избор, освен да пожертвуват детето. Говори се твърде много и за възпитанието. Внезапно се появи още едно застрашително откритие — че бъдещите граждани на България щяха да бъдат главно деца единаци. А било известно, че самотно израсналото дете, без братчета и сестричета, често се превръщало в егоистично същество със студен и отчужден характер. Така че българите не само щяха да намалеят, но и добродетелността на националния характер щеше да бъде засегната.

Направи ми силно впечатление отговорът, който някои специалисти дадоха на обяснението с материалните трудности. Те заявяваха, че не могат да приемат това обяснение, защото при значително по-суров живот и недоимък българите в миналото винаги са имали много деца. И струва ми се, че тези специалисти имаха известно право. Все повече се убеждавах, че материалните фактори, колкото и важни да бяха, не представляваха главната причина за намаляването на раждаемостта. Това беше толкова очевидно. Достатъчно беше да се посочат младите семейства с много добро материално положение, които също не желаеха да имат деца. Или пък обратното — турското и циганското население, чийто жизнен уровен по никакъв начин не беше по-висок от този на българското население и които въпреки това имаха много деца. Така че истинското обяснение беше по-близо до онова, което моят приятел д-р Д. ми беше казал, отколкото до преките материални проблеми.

Българският печат има един великолепно развит инстинкт, а именно — той знае къде да спре в своите разследвания. Всеки пък, когато журналистът подуши дебелия край на отговорите, които търси, той инстинктивно завива назад и се отказва дори от най-очевидни заключения. Повече от явно беше, че отказът на българите да имат деца точно при режима на комунизма или строителството на социализма беше факт, дълбоко свързан с характера на самата епоха. Това се подчертава още повече от констатацията, че напълно подобни тенденции се наблюдаваха в други подобни страни като Унгария и донякъде Чехословакия. Явно беше също, че не ставаше въпрос за краткотрайна тенденция, а за постоянствуващо явление.

По време на множество командировки, пътувания, срещи с читатели и разни беседи аз почти неизбежно поставях въпроса за децата. Смятам, че и други мои колеги правеха същото, защото явлението бе характерно и предполагаше интересни и правдиви литературни заключения. Но с изключение на няколко подмятания българските писатели не развиха тази тема, защото, както казах, всеки знаеше, че колкото и внимателно да се пишеше, в края на краищата темата се превръщаше в обвинителен акт срещу епохата. В моята новела „ПРАЗНОТО ПРОСТРАНСТВО“ поставих точно този проблем, но в последвалите рецензии и критики същността му бе пренебрегната, като че всеки (с изключение на Ефрем Карамфилов) се направи, че не вижда увеличаващото се празно пространство между българите.

Безспорно въпросът не беше за една или две определени причини, които биха могли да бъдат отстранени с правителствени решения, а за единен комплекс от болестни явления, някои от които вече силно засегнали жизнеспособността на българския народ. Вероятно някой би ми възразил, че изводите ми са по-мрачни, отколкото трябва, че отрицателният български прираст е преходно явление, че в периода на ликвидирането на класическото семейство и създаването на нова, комунистическа форма на свързване на хората е нормално да се изживеят подобни кризи с раждаемостта. Но аз мисля, че БКП прекалено удължи преходния период, като същевременно го претовари с ролята на свой постоянен адвокат. За всеки, който следи фактите, е ясно, че не става въпрос за преходни явления, а за сериозно заболяване на националния дух, чиито тъжни последствия (ако не стане някакво чудо) тепърва ще наблюдаваме.

Когато социолозите говорят за материалната смяна на дете за автомобил, те не се питат за онова, което е породило тази смяна. Те не се питат защо преди сто години например българските семейства не са се отказвали от дете заради каруца или съответната за времето материална придобивка.

Първото, което аз поне съм откривал навред из България като постоянна сянка върху почти всеки български гражданин, като неизказана огромна потиснатост, е общото чувство за безсмислица. Колко много хора под една или друга форма са давали да се разбере, че не виждат никакъв смисъл в това да работят, да създават, да раждат, да се стремят към оставянето на трайни следи във времето. Животът на работниците във фабриката, на работниците в стъкларната, на големия брой селски семейства, с които съдбата ме е срещала, на мнозина пишещи събратя, на служители, на военни, на учители протичаше под странния знак на „ден за ден“. Това не беше блудкаво сантиментално чувство на шепа кафеджийски интелектуалци, въздишащи подир безвъзвратното, а душна, мъчителна атмосфера, проникнала и в последното село. Когато си припомняме или четем за по-старите българи, нашите дядовци и баби, те моментално ни внушават вътрешна непоколебимост и фантастично чувство за сигурност спрямо бъдещето. Като че старият българин виждаше в децата и внуците си естественото продължение на своя собствен живот. И децата до голяма степен представляваха смисъла на неговия живот. Днес живеенето чрез децата и за децата почти се е изпарило. Естествено децата продължават да бъдат източник на радост и обич както преди, но сега те са източник и на едно друго паралелно чувство — страх. Едно от най-честите оправдания, което човек може да чуе от гражданин, съгласил се да преклони глава пред неправдата, или унизително да падне на колене, или да прави някакви принудителни компромиси, или пък просто да си кротува и да се прави, че не забелязва нищо, е:

„Страх ме е за децата!“, или „Виж, ако нямах дете, те щяха да видят другия край!“

Когато твърдя, че има всеобщо чувство на безсмислица, аз се позовавам на няколко много ярки истини:

Ако България не заема първото място в света по брой на разводите, то сигурно тя е на първо място по брой на разбити семейства; има значително нарастване на самоубийствата, впрочем характерно за повечето страни от Източна Европа; голям брой стопански престъпления и кражби; липса на инициативност и личен интерес в производството и всякаква обществена работа; чести констатации на партията и комсомола, че младежта няма никакви идеали; разни форми на проституция.

Забележете! Нито едно от тези явления не съществуваше преди 30 години, така както не съществуваше и проблемът с раждаемостта. Повече от явна е връзката между тях.

Първият аспект на безсмислицата е безперспективността. По силата на изкуствено създаденото и настойчиво поддържано класово и социално безправие в страната всяко българско дете, което би желало да следва своя характер и своите наклонности, има определен от режима „таван“. За голяма част от децата на българите таванът е много нисък. Всеизвестно е, че колкото и способно да е детето на един обикновен българин (който няма героично минало, нито полезно настояще), то не може да се състезава с детето на един партиен ръководител, което при цялата си тъпота ще влезе в английската гимназия и ще заеме утре мястото на татко си в ръководството на държавата. Не е ли твърде показателен за характера на режима фактът, че едва ли има дете на партиен ръководител, което да е завършило техникум, да упражнява професия на металург, стругар, миньор, тъкачка. От друга страна, ако погледнем състава на българските легации в чужбина, ние ще открием, че те са подслонили децата на голяма част от съвременната българска аристокрация. Вчера роденият Иванчо от Горубляне, който може да има заложбите на велик астроном, инженер, артист, едва ли ще отиде по-далече от местното ТКЗС, докато някой Володя (за определени кръгове това също е българско име), седнал в чайката на баща си, ще иде където си иска. И ако Иванчо иска на всяка цена да си пробие път, той първо трябва да стане човек на режима, а това значи да употреби титанични усилия, за да бъде приет в кръга на избраните. Стената е толкова висока, че човек естествено се пита: „Струва ли си да прекарам цял живот в опити да я прескоча?“

Вторият аспект на безсмислицата е липсата на морални устои. Разрушението на всички класически нравствени норми и понятия доведе до това, че ВСИЧКО МОЖЕ. Колко пъти текущата политика на режима преобърна вековни разбирания за добро и зло, за честност и безчестие, за лъжа и истина? Нали именно партията поиска и насърчи деца да донасят за родителите си, жена да предава мъжа си, брат да закопава брата и приятел да издава приятеля си! Нали видяхме, че едни и същи хора (Тодор Живков, Цола Драгойчева и други) обявяват един и същ човек (Трайчо Костов) първо за национален герой (железният Трайчо), после за национален предател и го обесват, след това отново го обявяват за национален герой и му издигат паметник, след това го забравят, и след това започват тържествено да го чествуват.

Третият аспект на безсмислицата е безпринципността. Не е нужно да давам примери. Всеки може сам да си ги намери в каквато и посока да се обърне — правораздаване, служебна кариера, снабдяване, права и задължения.

Наред с чувството за безсмислица съществува още по-съсипващото чувство за несигурност, за постоянен страх. Аз лично не познавам нито един български гражданин, който да изпитва нормалното човешко чувство на сигурност. Несигурност в работата, несигурност в дома, несигурност през всеки ден, несигурност по отношение на властта, несигурност по отношение на какъвто и да е критерий (защото непрестанно се менят), несигурност в бъдещето… Прибавете към това призрачната атмосфера на войната, която се подхранва от цялата пропагандна машина. Както д-р Д. каза, при всеки международен конфликт в последните двайсетина години българският режим дрънкаше оръжието: Корея, Суец, Куба, Виетнам, Югославия, Китай, Чехословакия, Израел… Всеки български гражданин знае, че при евентуална война на СССР дори срещу планетата Марс България ще се намеси. Военно обучение, непрекъснато свикване на запасни, бойни подготовки на деца и възрастни, непрекъснати аларми… Тогава за какви деца може да става дума?

Ето че смяната на едно дете за автомобил не се оказва консуматорска прищявка на младото семейство, както набедените социолози я окачествяват, а логичен израз на дълбока трагедия.

Най-голямата трагедия!

 

Задочни репортажи за България. 1978 г.

[/spolier]

преди 15 часа, Michigan111 написа:

 

А иначе онези ги наричам комунисти,  защото те самите така се наричаха.  

Значи и аз съм прав като ги наричам демократи.

преди 4 часа, Michigan111 написа:

Отделно от 80те години започна и тенденция за по 1 дете в семейство, с което населението неминуемо започва да пада. 

То си е така и не само в България. Тенденцията е всеки да се рапростира спрямо масрафа. Той на времето в соца бе долу-горе поносим, защото все пак имаше село и място където де се вика като искаш и не за вид дестинации на екскурзия отиваш и зимнина правиш.

Та, кой е научил децата си освен с компютъра да може да борави и с мотика, а?! Май малко граждани. Където се вика аз съм раждан в града, но от малък знам и мотиката, а не само ЕИМ и прочие ...

Младите са изнежени, де се вика те вече даже са дърти ... но се държат все едно са на 15, 16 години ...

Та, демокрацията това доведе - 14 часа работа и като се обърнеш ... какво ти остава ... а?!

Трябва да схванеш, че за някои неща не трябват някакви лозунги или бля какво убеждения, че капитала е важен. Трябва си мотика!

Ха накарай някой от по новите млади да ти помага в някаква ръчна работа, а?! Само знаят на някакви боди билдинг да ходят и да се фукат с някакви тела.

Та, прощавай за хокането спрямо твоя имидж тука, но засегна мой мазол и го спука даже.

Нито съм комунист, нито демократ, но само с приказки някои неща не става. Разбери. Може някак вулгарен да съм бил, но нищо лично - пак ще повторя!

С хубави думи не мога да скалъпя някакво слово, за да се разбере за какво намеквам.

Майната на меня ... днес тук ... утре в гроба ... но милно ми е за младите, а не за тебе!!!

Дано малко си разбрал ... поне нещо ... да, знам изказа ми е доста троуски, но трябва поне малко да си схванал за какво иде реч.  

преди 1 час, iИ.дИоNд.Ni написа:

Нито съм комунист

преди 5 часа, _Belial_ написа:

Значи и аз съм прав като ги наричам демократи.

И хамелеони да ги наречеш ще си прав

преди 1 минута, Michigan111 написа:

И хамелеони да ги наречеш ще си прав

Паразити е най- правилно за мен.

преди 4 часа, iИ.дИоNд.Ni написа:

 

Та, кой е научил децата си освен с компютъра да може да борави и с мотика, а?! Май малко граждани. Където се вика аз съм раждан в града, но от малък знам и мотиката, а не само ЕИМ и прочие ...

Ами, моите родители.  Роден съм в града,  но на село ме влече,  на чист въздух, на спокойствие, гледам си зеленчуците, правя си зимнина даже.  Дори сериозно обмислям скоро на село да живея. С мотиката може да се окаже, че съм по добър и от тебе. Ко нещо, а 😎  Вчера ти написах,  че пишеш по усмотрение за хора, които не познаваш и се излагаш.

И ко се оказва,  не било до строй, а до възпитание.