Юдеизъм /за любопитни/

[infinity1305]

Юдеизъм

Развитие и същност на юдеизма

Юдеизмът е религията на еврейския народ. Понятието "юдеизъм" има гръцки произход и е въведено в употреба от евреите, говорещи гръцки език, ок. 100 г. пр.н.е., за да различат своята религия от гръцката. Думата е свързана с името на четвъртия син на Яков - Юда (Ехуда), чиито потомци, заедно с потомците на Вениамин, основали южното - Юдейското - царство със столица Ерусалим. Когато то паднало, последвано и от северното - Израелското - царство, населяващите го племена от народа на Юда (известни по-късно под името "ехуди", "юдеи" или "евреи") станали основни носители на еврейската култура и продължили да съществуват дори и след унищожаването на държавата им.

Юдеизмът като религия е най-важният елемент от еврейската цивилизация. Благодарение на осъзнатата религиозна избраност и особено предназначение на своя народ евреите успели да оцелеят в условия, при които не един път загубват национално-политическата си идентичност.

Юдеизмът е свързан с вярата в един Бог и реалното въздействие на тази вяра върху живота. Но юдаизмът не е само етична система, той включва в себе си религиозни, исторически, обредни и национални елементи. Нравственото поведение не е достатъчно, то трябва да се съчетава с вяра в това, че добродетелта "прославя единия Бог".

За главна обосновка на ключовите вярвания и практики на юдаизма служи историята на еврейския народ. Дори заимствайки древни празници и обреди от развитите култури на Ханаан и Вавилония, юдаизмът променя основния им смисъл, допълвайки, а след това и измествайки естествената интерпретация с историческа. Например Песах (Пасха), първоначално празник на пролетната жътва, става празник на освобождението от египетското робство. Древният обичай обрязване, отначало съществуващ при другите народи като обред, отбелязващ встъпването на момчето в периода на половата зрелост, се трансформира в акт, който се извършва при раждането на момчето и символизира въвеждането на детето в завета (съюза, договора), който Бог е сключил с Авраам.

Изводът, до който достигат през ХІХ в. някои (повечето християнски) религиозни историци, че еврейската история е предизвикала две различни религии - религията на Израел до Ездра (ок. 444 г. пр.н.е.) и чак след това юдаизма, е признат от мнозина за грешен. Еволюцията на юдаизма е непрекъсната и подобно на другите религии той се е променял и развивал, освобождавайки се от много стари елементи и възприемайки нови принципи и норми в съответствие с променящите се условия. Въпреки нарастващата роля на правовите елементи в юдеизма след вавилонския плен религията остава по същество същата като в периода преди пленничеството и всяка една значима доктрина на юдаизма след пленничеството използва за източници по-ранни учения. Юдеизмът след пленничеството, без да отстъпва от универсализма на предишните пророци, го издига на нова висота в произведенията на Исая Втори, в книгите Рут, Йона, Псалми, т.н. литература на премъдростта и написаните от фарисеите Галаха и Агада.

История

В примитивна форма еврейската религия съществува през периода на патриарсите (ок. 2000-1600 г. пр.н.е.), епоха, за която са характерни обожествяването на природните сили, вярата във властта на демони и духове, табуто, различните чисти и нечисти животни, почитането на мъртвите. Зачатъци на някои важни етични идеи, които по-късно развиват Мойсей и пророците, съществуват още през най-ранния период.

Според Библията Авраам е първият, който признал духовната природа на единия Бог. За Авраам той е върховен Бог, към когото вярващият може да се обърне, Бог, но който не се нуждае от храмове и свещенослужители, всемогъщ и вездесъщ. Аврам напуснал своето семейство, което не се отказало от асирийско-вавилонските вярвания, и до смъртта си в Ханаан се придвижвал от място на място, проповядвайки вярата в единия Бог.

По времето на Мойсей (вероятно ХV в. пр.н.е.), чието възпитание протекло в условията на високоразвитата египетска култура, юдаизмът придобил по-сложни и изтънчени форми. Мойсей придал на религията форма на изключително поклонение пред Яхве (както евреите наричали Бога). Именно с неговата намеса той обяснил страшната катастрофа, която постигнала Египет и довела до освобождаване от робството на израилтяните и разнородна маса потиснати - тези, на които било съдено да станат еврейски народ. Почитането на единия Бог се съпровождало с установяване на ритуални и социални закони, от които се ръководели синовете на Израел по време на скитането си из пустинята. Култът и ритуалът нямали за Мойсей особено значение, те били само допълнително средство, помагащо на народа да запази предаността си към Бога. Основен акцент се поставял върху спазването на духовния и моралния закон, формулиран в десетте заповеди, които забранявали решително поклонението пред идоли, изобразяващи богове. Религията на Мойсей допускала издигането на специална шатра, скиния на завета, представляваща видим знак за божественото присъствие, а също и изработването на ковчег на завета - дървен, обкован със злато сандък, в който се намирал "завета" на Яхве, тайнствен предмет, може би изпускащ опасни радиоактивни лъчи (1 Цар 5-6).

Като завзели Ханаан, под влияние на местните религиозни обичаи синовете на Израел разработили култ, включващ жертвоприношения, празници и местни светилища с организирано жречество. В Ханаан израелтяните открили също извънредно развит култ към божествата на плодородието, основна богиня от които била Асират.

По-късно, във връзка с борбата срещу идолопоклонничеството, сред Израел се появили пророците - уникална в историята на древния свят група, благодарение на която религията на еврейския народ достигнала най-високия си разцвет. Те били хора с различен социален произход, осмеляващи се да обявяват на всеослушание това, което им се разкривало, дори ако техните пророчества възвестявали големи бедствия, гибел на целия народ или разрушаване на Храма. Те проповядвали чист монотеизъм и универсализъм, учението им било пронизано от патоса на социалната справедливост. Пророците се борели не толкова срещу жертвоприношенията, колкото срещу това, че им се придавала самостоятелна ценност или се разглеждали като спазване на съюза (договора) между Израел и Бога. Полемиката на пророците, която се наблюдава също така в псалмите, изиграла важна роля за ликвидирането на много независими култови центрове, но не и за отмяна на жертвоприношенията. В резултат от централизацията на култа по време на царуването на Йосия ерусалимският Храм изместил старите светилища с техните езически божества и култове. Именно критиката на пророците срещу култа към жертвоприношенията и поставянето на праведността по-ниско от обредната страна до голяма степен довела до т.н. девтерономическа реформация, осъществена от цар Йосия ок. 621 г. пр.н.е.

След падането на Юдейското царство и разрушаването на Храма през 586 г. пр.н.е. сред живеещите във Вавилония евреи-изгнаници юдаизмът придобил нови форми. По време на изгнанието евреите се заселвали не само във Вавилон, но и в Египет, Сирия и други страни. Тенденцията към идолопоклонничество по време на изгнанието не е проучена, тогава се практикували само обреди, които не били свързани с храмовото богослужение. Спазването на съботата и обрязването били най-важните знаци за съюза (договора) с Бога. По време на събирания се преразказвали предания, тълкувало се Писанието, четели се псалми и други произведения на религиозната поезия, хората се изповядвали и произнасяли молитви, заедно или индивидуално. Новост в еврейския живот станало молитвеното богослужение. Отпадала нуждата от здания, от предмети на култа, от жреческото съсловие; необходимо било само желанието на групата или на отделния човек. На събранията не делели хората по социалната им принадлежност и в този смисъл демократизмът по-късно станал характерна черта на синагогата. Когато изгнаниците се върнали в Ерусалим, молитвеното богослужение, получило развитие в синагогите, станало част от храмовата служба и след второто разрушаване на храма (70 г.) отново изместило жертвоприношенията. Синагогата заменила Храма. За евреите, живеещи в диаспората, тя служела за молитвен дом, за религиозна школа и за място на събрания. По време на вавилонския плен и след него се проявявало универсалното значение на идеите на юдеизма и той се трансформирал от общност, основаваща се на кръвното родство, в основана на вярата община, чийто член можел да стане представител на всеки народ. Националните идеали се запазвали, съчетани с представата за единството на човечеството. Тази концепция се илюстрира от седемдесетте жертвоприношения на Празника на шатрите (Сукот), символизиращи участието на седемдесетте народа на света в служенето на единия Бог.

Не повече от сто години след разрушаването на Храма изгнаниците започнали да се връщат в Палестина. Под ръководството на Неемия те възстановили стените на Ерусалим и издигнали отново Храма. По негова заповед евреите разтрогнали браковете си с чуждоземните жени за запазване на еврейската община, която била заплашена от проникване на езически култове и обичаи, донесени от чужденките.

Ако Храмът станал отново място за жертвоприношения, синагогата предоставила на всички възможност за изучаване на Тората (Закона). Мойсеевият закон ограничавал действията на жреческото (свещеническото) съсловие; задачата да тълкуват Тората поели учените книжници ("соферим"). Престижът на книжниците растял, особено в периода, когато наследственото свещенство започнало да се приспособява към елинистичните нрави и обичаи. Книжниците ръководели успешно борбата за запазване на националната и религиозната чистота. В борбата за свобода синовете на Матафия Хасмоней начело с Юда Макавей довели евреите до победа над гръцките войски на Антиох Епифан (на тази победа е посветен празника Ханука).

На Езра (Ездра) и книжниците, дошли след Неемия (V-ІІ в. пр.н.е.), се приписва окончателното оформяне на триделния канон на еврейската Библия (Танах). Произведението се създавало в период, когато се появявали множество апокрифни съчинения. Сега вече изучаването на Писмения Закон (Тора ше би хтав) се допълвало с тълкуване на Устния Закон (Тора ше бе ал пе), съставен от проповедите, които според преданието Мойсей получил на Синай заедно с Писмената Тора. Очевидно е, че много постановки на Писмената Тора са се променяли с течение на времето. Писменият и Устният Закон обхващали ритуалната практика, стопанската дейност, законодателството, хигиената, наследственото право, правото на собственост, земеделието, облеклото, хранителните забрани - почти всяка сфера на човешкия живот. Писмената и Устната Тора определяли не просто вероизповеданието, но и начина на живот.

През ІІ в. пр.н.е. в юдаизма се оформили две групи - садукеи и фарисеи. Садукеите принадлежали към свещеничеството и елита: те служели за опора на свещеническата династия на Цадокидите и вероятно са наречени по името на основателя й Цадок. Фарисеите, представляващи средните слоеве на обществото и действащи в съгласие с традицията на книжниците, се опитвали да ограничат влиянието на садукеите и оспорвали техните решения. За свой идеал те провъзгласявали свещенството на целия народ и били убедени, че целият живот на човека трябва да бъде признат за благочестие. Садукеите се придържали към буквата на Закона, фарисеите - към неговия дух. За разлика от садукеите фарисеите заедно с Писмената Тора признавали и Устната Тора, разработена от книжниците и равите (равините, законоучителите), считайки нейните предписания за задължителни. Признаването на авторитета както на Писмения, така и на Устния Закон довело до това, че животът на еврейския народ не загубил традиционните си черти и след падането на юдейската държава и разрушаването на Храма. Нарасналият авторитет на Закона превърнал законоучителите в безспорни водачи на народа. Между фарисеите и садукеите съществували несъгласия и по редица конкретни въпроси. Така например фарисеите признавали учението за безсмъртието на душата и възкръсването на мъртвите, а садукеите го отхвърляли.

Традициите на фарисеите продължили танаите (танаим 'учители'), амораите (амораим 'тълкуватели') и савораите (савораим 'разясняващи'), учени, чийто колективен труд се увенчал със създаването на Талмуда, огромен сборник с документи, включващ Устния Закон, правни заключения, дискусии и решения по различни въпроси, морални предписания и принципи, а също исторически повествования, легенди и предания. Окончателния си вид Талмудът придобил във Вавилония ок. 500 г. Следващата редакция на Вавилонския Талмуд се приписва на Равина, ръководител на академията в Сура, и рави Йосе, стоящ начело на академията в Пумбедита. Ерусалимският, или Палестинският Талмуд, създаван в школите на Палестина поколения наред, е завършен ок. 350 г. в Ерусалим.

Талмудът се състои от две части. Първата част, Мишна, е произведение на танаите, редактирано от Юда ха Наси (Княз Юда); втората, Гемара ("завършване"), е резултат от работата на амореите. Законодателният материал на Талмуда се нарича Галаха, а хомиличния, алегоричния и поетическия - Агада ("сказание, повествование"). На вероучението отрежда подчинена роля, тъй като фундаменталните принципи на еврейското вероизповедание, след като са общоизвестни и признати, не се нуждаят от изброяване или някакви особени формулировки. Основно внимание се отделя на нормите, регламентиращи поведението на евреите във всяка една сфера на живота. Галаха е основно раздел от Талмуда, докато Агада заема много по-забележимо място в равинистичните произведения от друг жанр. Този жанр, мидраш, предоставя основния материал за еврейската теология.

Епохата на савораите продължава до 600 г. По това време се появява плеяда от водещи учени, наречени гаони (от евр. геоним 'превъзходителства, прославени'). Гаоните ръководели академиите в Сура и Пумбедита, двете водещи школи във Вавилония, превърнали се в центрове за изучаване на правото след закриването на школата в Палестина от римляните (300 г.). По това време ръководител на вавилонската община е "реш галута" ("ръководителя на изгнаниците", "ексиларха"), утвърждаван по правило от персийските власти. Но реално влияние върху живота на евреите, както във Вавилония, така и в други страни, оказвали наставниците-гаони. Периодът на гаоната продължил около 450 г. (600-1050). Някои известни гаони коментирали и преподавали Закона в школи, които ръководели, и в качеството си на върховни съдии го въвеждали в живота на общините. Те се занимавали с изследвания, излизащи извън пределите на Талмуда - с история, граматика, литургика. Рави Шерира Гаон от Пумбедита написал през 987 г. знаменитото си послание до евреите в Кайруан за развитието на Талмуда, което си остава един от важните източници по тази тема. Рави Амрам Гаон от Сура през 870 г. и рави Саадия Гаон (892-942), знаменит граматик и философ, разработват литургията. Много гаони, отговаряйки на въпроси, които задавали евреите от диаспората, пишели пространни респонси (така наричали посланията на авторитетните равини в отговор на въпрос от галахически характер; решението, изложено в респонса, било прецедент и имало силата на закон). Най-известни са респонсите на Хая Гаон от Пумбедита от около 1000 г. Гаоните също така редактирали сборниците с талмудистки закони.

Появилата се през епохата на гаоната секта, известна като сектата на караимите, отхвърлила Талмуда. Тя се състояла от последователи на Анан бен Давид (ум. ок. 800 г.), безуспешен претендент за поста на ексиларх, който се заемал от чичо му. Ожесточен се срещу гаоните, които не подкрепяли претенциите му за длъжността, Анан заминал за Палестина, където събрал около себе си група последователи, убедени, че предписанията на талмудистите извращават Закона. Той призовавал да се спазва стриктно буквата на Закона, както е формулиран в Библията. Отговаряйки на Анан, равините отначало поставяли ударение върху авторитета на Талмуда, считайки, че в условията, когато се разпространява ислямът, е необходимо придържане към интерпретацията на Писаната и Устната Тора, осветена от вековната традиция. За да отговорят достойно на призива, отправен от караимите, талмудистите се заели с усилено изучаване на Библията, на еврейската граматика и филология, а също така на еврейската теология и етика. В края на краищата нарастването на караимското движение престанало и за следващите поколения Талмудът си останал най-авторитетното произведение.

Изобщо казано, Талмудът не е само подреден кодекс, някакъв обикновен сборник със закони. Освен това тай се допълвал с обширни коментари на равините, тълкуващи го съобразно променящите се социални и културни условия. Нямало нито строги правила за интерпретиране, нито главен авторитет или последна инстанция. В повечето случаи коментаторите се стараели да намерят обосновка за своите възгледи в Библията и Талмуда или в произведенията на предшестващите ги равини. Водещ коментатор на Талмуда бил Раши (рави Шломо бен Ицхак от Троа, 1040-1105). Казват, че без неговите коментари днес Талмудът би могъл да стане недостъпна книга.

Макар че коментарите облекчавали изучаването на Талмуда, чувствала се необходимост от достъпно ръководство, удобно за практическо използване. Много рано започнали да се съставят сборници с еврейски закони, призвани да запълнят този недостатък. Сред първите са Големите наредби (Галахот Гедолот) и Гилхот Алфаси, отворили пътя за по-нататъшни кодификации. Най-важни от по-късните кодекси стават сборникът на Маймонид Повторение на Закона (Мишне Тора), Четирите реда (Арбаа Турим), произведение на Яков бен Ашер (ум. 1340 г.) и Сложената маса (Шулхан Арух) на Йосиф Каро (1488-1575). Кодексът на Маймонид представя системата на юдаизма в неговата цялост, като авторът, за разлика от другите кодификатори, не следва реда, приет в Талмуда, а групира по свой начин материала и въвежда нови раздели. Той не се позовава на авторитети, заради което е подложен на критика; стилът му е лаконичен. Сборникът Шулхан Арух на Каро, написан въз основа на Арбаа Турим и снабден с глосите на Мойсей Исерлес (1520-1572), е приет от ортодоксалните евреи за нормативен кодекс.

През Средните векове евреите внасят свой дял в развитието на философията. Пръв известен еврейски философ бил Саадия Гаон. Неговото най-значително произведение е Книга с вярвания и възгледи (Сефер ха эмунот ве ха де'от), където за първи път е дадена философска обосновка на вероучителните принципи на юдаизма. Бахиа ибн Пакуда (ХІ в.) става първият еврейски автор, написал трактат за етичната система - Задълженията на сърцето. Религиозната философия на юдаизма дължи много на произведението Източник на живота, написано от неоплатоника Соломон ибн Гебирол (1021-1058), известен като Авицеброн от Валенсия. Юда Галеви от Толедо (ок. 1080 - ок. 1140) подлага на критика учението за еманациите, а също така учението на Аристотел за вечността на материята.

Най-велик еврейски учен и философ през Средновековието е вече споменатият Мойсей Маймонид (1135-1204), известен под абревиатурата "Рамбам", автор на трактата Пътеводител на заблудените (Море Невухим), учещ за хармонията на разума и истините, получени чрез Откровението. Маймонид бил последовател на Аристотел и произведенията му оказали несъмнено влияние не само върху еврейските, но и върху нееврейските философи, сред които и Тома Аквински. Други значителни еврейски философи от този период са Мойсей ибн Езра, Леви бен Гершон (1288–1344) и Хасдай бен Авраам Крескас (1340–1410), които се опитвали да очистят юдаизма от влиянието на Аристотел. Към началото на ХVІІ в. сред еврейските мислители се появили философи-скептици, най-известните от които са Уриел Акоста от Амстердам, Леон от Модена и Йосиф Делмедиго, но острието на техните полемики било насочено преди всичко срещу крайностите на талмудизма и кабалата.

Реакцията срещу рационализма на философите и преди всичко срещу учението на Маймонид предизвикала засилване на мистическото течение. Ново учение, наречено "кабала" ("предание"), било разпространено от Испания на север. Първото значително произведение на кабалата е Книга с творения (Сефер Ецира, ІХ в.). Кабалистичната литература продължила да се развива в еврейските общини на Франция и Германия, а през ХV в. преживяла бурен разцвет в Палестина благодарение на школите на Моше от Кордова (1522–1570) и Исак Лурия (1534–1572). Най-почетно кабалистично произведение станала книгата Зохар, приписвана на рави Шимон бар Йохай, но написана от испанския евреин Мойсей де Леон.

Кабалата се развивала като метафизическа система, съсредоточена върху учението за божествените еманации и откровения, върху учението за "сфирота" (еманационните стадии и йерархическите стъпала на духовете и ангелите) и "гилгула" ("прераждането"). При всяка своя дума или действие хората трябва да се обръщат към мисълта за новото съединяване с духовния мир. Името на Бога било тайна, покриваща всичко и въздействаща върху всичко, неговите букви притежавали мистична сила.

Заедно с мистичната теория се развивала и практическата кабала, поставяща ударение върху важността на човешката природа. Тя изградила система на демонологията и магията, поощрявала аскетизма, но в центъра на вниманието й било месианството и спасението на Израел. Увлечението по кабалата подготвило почвата за признаването на лъжемесии като Авраам Абулафия (1240 – ок. 1291), Давид Реубени (1490–1535), Соломон Молхо (1500–1532), Сабатай Цви (1626–1676), който имал хиляди последователи, и Якоб Франк (1726–1791). Кабалата оказала влияние върху нравоучителната литература. ("мусар"). Сред мистичните произведения може да се посочи трактатът на Самуил Хасид (1115–1180) и сина му Юда Хасид (1150–1217) Книга на благочестивите (Сефер Хасидим), където високите морални принципи се преплитат със суеверия, вяра в зли духове и демони.

Мистическата тенденция намерила през ХVІІІ и ХІХ в. нов израз в хасидизма, чиято родина била Полша. До голяма степен той бил протест срещу равинизма и възгледа, че изучаването на Талмуда е единственият път за постигане на праведен живот. Начало на движението поставили Израел бен Елиезер (Баал Шем Тов) (ок. 1700-1760) и Дов Бер от Межерич (1710-1772). Хасидизмът се превърнал в отговор на духовните надежди на масите, които нямали нито възможност да се приближат до Бога чрез изучаване на Талмуда, нито представа как да направят това. Основното средство, чрез което можели да постигнат единение с Бога, било молитвата. Но в хасидизма започнали да пускат корени ексцентрични практики, явно противоречащи на Талмуда, и това довело хасидите до конфликт с рави Илия (Елияху) (1720–1797), Виленския гаон, който се изказал осъдително за тях.

Мойсей Менделсон (1729–1786), чиито философски възгледи някои евреи възприемали неправилно като оправдание за отказа им от юдаизма, бил една от ключовите фигури на великото обновление, което позволило да се осмисли по-пълно ценността на юдаизма. Важен принос на Менделсон за приспособяване на еврейския живот към условията на съществуване извън гетата станало публикуването на немския превод на Петокнижието. Той открил първото свободно еврейско училище в Берлин, където наред с Библията и Талмуда се преподавали светски дисциплини. Училището станало образец за еврейските енорийски училища, които след това се откривали навсякъде, и събудило интерес към изучаването на иврит. Оттам започнало движението Хаскала (еврейското Просвещение) в Централна Европа. Сред последователите на Менделсон били Нафтали Херц Весели (1725–1805) в Хамбург, Нахман Крохмал (1785–1840) в Източна Европа и Самуел Давид Луцато (1800–1865) в Италия. Забележителен принос за изучаването на юдаизма с помощта на европейските научни методи имал Леополд Цунц (1794–1866), който се смята за основател на научното изследване на юдеизма (т.н. Wissenschaft des Judentums).

В началото на ХІХ в. в Германия се появило движение, което получило названието реформистки юдаизъм. То се стимулирало от желанието на евреите, включили се в процеса на политическата и културната еманципация, да приспособят юдаизма към съвременните условия. Отначало усилията на реформистите били насочени преди всичко към това да се направи синагогалната служба приемлива за западния свят. В богослужението се въвел орган, смесен хор, пеене на немски религиозни химни; немският език се използвал като език за молитва и проповед. По време на службата мъжете и жените се намирали заедно. По-късно от молитвите било изключено всякакво споменаване на Сион, изразяващо националните надежди на евреите да възродят древната си родина. Това движение за обнова се ръководело от хора, които нямали равинско звание, макар че необходимостта от промени защитавали и реформистките равини, сред които били Авраам Гайгер (1810–1874) и Самуел Холдхайм (1806–1860). Гайгер разглеждал юдаизма в исторически аспект, подчертавайки, че идеите и обществените институти, както показва еврейската история, могат да остаряват и да отстъпват място на нови.Холдхайм бил радикален привърженик на денационализирания юдаизъм. Той стигнал по-далече от Гайгер, допускайки промени, които Гайгер считал за отстъпление пред християнството, например пренасянето на почивния ден от събота в неделя. Реформизмът отхвърлял равинистичната привързаност към буквата на Закона, издигайки вместо нея принципа за историчността на Откровението, който водел до необходимостта от адаптация към заобикалящите условия и изискванията на епохата.

Реформисткото движение проникнало в Англия и Франция. Под негово влияние се намирала и Хаскала, почти едновременно развиваща се и в Русия. След половин век реформите в Германия затихнали. Реформисткия юдаизъм, който сега има привърженици в целия свят, преживява разцвета си в САЩ, където се развива от 40-те години на ХІХ в. В края на ХХ в. реформисткият юдаизъм преразгледал своята антинационалистическа и антиобредна позиция, наследена от немския реформизъм. Днес в реформистките общини са разпространени идеите на ционизма, възстановени са първоначалните обредни форми, въвежда се модифицирана или нова ритуална практика. В богослужението започнал широко да се използва иврит.

Ортодоксалния юдеизъм отговорил на еманципацията и заплахата да изгуби своите привърженици с растящата съпротива срещу опитите да се промени Закона, получен чрез божественото Откровение, и неговото равинистично тълкуване. В Германия Самсон Рафаел Гирш (1808–1888), основател на неоортодоксалното течение, смятал, че идеите на юдаизма и общочовешкият хуманизъм не си противоречат. В книгата си Деветнадесет писма за еврейството (1836 г.) тай твърдял, че трудностите, пред които са се изправили иначе мислещите представители на младото поколение, опитващи се да примирят светската с религиозната страна на живота, се крият в непознаването на юдаизма. От друга страна върху възрастното поколение лежи вината за това, че спазването на еврейските религиозни закони се е превърнало в чиста формалност. Рави Гирш се съгласявал с реформистите, че Израел има свое предназначение, но заявявал, че за да могат евреите да изпълнят своята мисия по съответния начин Бог ги е обрекъл на морална и духовна обособеност. Нещо повече, рави Гирш твърдял, че диаспората е школа за пречистване, през която евреите трябва да преминат по воля на Бога, за да намерят отново връзката си с него чрез изпълнение на заповедите му, както са интерпретирани от равинистичния юдаизъм. Всички промени трябва да предвиждат усъвършенстване на обучението, призвано да запознае евреите с ортодоксалния юдаизъм и да ги научи да живеят в съответствие с неговите норми. Гирш дал пример, като основал енорийско училище във Франкфурт. Следвайки го, Израел Хилдесхаймер (1820-1899) открил семинария в Берлин, където се подготвяли ортодоксални равини както по общи, така и по еврейски религиозни дисциплини.

Много евреи не били готови да приемат както крайностите както на неоортодоксите, така и на реформистите, а се стремели към по-малко радикалното решение на проблема за приспособяването на традиционните еврейски норми към изискванията на времето. Лидер на умереното крило бил Захария Франкел (1801–1875), основател на съвременната школа на историческия юдаизъм, наречен по-късно "консервативен юдаизъм". Той смятал, че институтите, формирали се в хода на историческото развитие, трябва да се почитат като неизменни, а отказът от тях е религиозно отстъпничество. Грижата на Франкел била преди всичко за запазването на еврейските обичаи. Той избягвал полемиката със своите опоненти, реформистите и ортодоксите, и се заел със съзидателна дейност като ръководител на равинската семинария в Бреслау (днес Вроцлав, Полша). Всичките си сили влагал за възпитанието на нов тип учени, които да са привързани и към традиционните ценности, и към историко-критическия подход. В САЩ, благодарение на Соломон Шехтер (1847–1915) и неговите последователи, консервативният юдеизъм постигнал значителни успехи и си спечелил голям брой нови привърженици. Реконструкционисткото движение под ръководството на Мордехай М. Каплан (1881–1983) си появило вътре в консервативния юдаизъм, но сред членовете му има представители на всички направления. От гледна точка на реконструктивизма юдаизмът е развиваща се религиозна цивилизация, чиито норми на поведение не се определят от вероучението, а от еврейския народ.

Най-значително движение през втората половина на ХІХ в. станал ционизмът. Този термин е въведен от Натан Бирнбаум през 1886 г., когато описвал новите политически възгледи за възстановяване на еврейската държава в Палестина и заселване на страната с евреи. Официално движението се оформя на първия Световен ционистки конгрес (1897 г.), организиран от Теодор Герцел (1860-1904) в Базел (Швейцария). Ционизмът олицетворявал отдавнашната надежда на еврейския народ за намиране на свой дом, за първи път изразена още през библейските времена и неугаснала през столетията на разсейването. Политическият ционизъм, чието направление е дадено от Герцел, признавал, че въплъщението на тази мечта трябва да се постигне с подкрепата на народите по света. Като другите народи през този период и евреите вярвали, че единствената надежда за запазване на еврейството и неговата цивилизация е утвърждаването на националната независимост. Нарастването на антисемитизма, както на интелектуалния, "научно обоснования", така и на откровено погромаджийския, довел до масови убийства на евреи в Източна Европа, убедил евреите, че ще бъдат в безопасност само в независима еврейска държава. След Първата световна война ционисткото движение получило международно признание, което се подчертавало в Декларацията на Балфур (1917 г.) и след това в мандата за управление на Палестина, предоставен на Великобритания. На 29 ноември 1947 г. Генералната асамблея на ООН приела резолюция за създаването на еврейска държава в Палестина, а на 14 май 1948 г. била провъзгласена държавата Израел.

Вероучение

Вероучението, етиката, обичаите и социалните аспекти на юдаизма са изложени в Тората, която в широк смисъл включва Устния и Писания Закон, а също и цялата съвкупност от учения на еврейския народ. В тесен смисъл с термина "Тора" се означавало Мойсеевото Петокнижие. Според традиционните еврейски възгледи Тората, и писмената, и устната, била дадена от Бога непосредствено на Израелевите синове на планината Синай или чрез Мойсей. За традиционното (ортодоксалното) еврейство авторитетът на Откровението е неоспорим. Привържениците на либералния (реформисткия) юдаизъм не смятат, че Тората е получена в резултат от Откровение. Те признават, че в Тората има истина, но Тората е боговдъхновена и достоверна дотолкова, доколкото се съгласува с разума и опита. А тъй като Откровението се дава постепенно и не е ограничено от някакви рамки, истината маже да се открие не само в еврейските източници, но и в природата, науката и ученията на всички народи.

Еврейското вероучение не съдържа догми, чието приемане би осигурило на евреина спасение. Юдизмът придава много по-голямо значение на поведението, отколкото на вероизповеданието, и по въпросите на вероучението предоставя известна свобода. Съществуват обаче определени основополагащи принципи, които се споделят от всички евреи.

Евреите вярват в реалността на Бога, в неговата единственост и изразяват тази вяра при четенето на молитвата "Шема": "Слушай, Израел, Повелителят е наш Бог, Повелителят е един". Бог е дух, абсолютно същество, наричащо се "Аз съм Съществуващият". Бог е Творец на всички неща във всички времена, той е непрекъснато мислещ Разум и постоянно действаща Сила, той е универсален, управлява целия свят, единствен като него самия. Бог е установил не само естественото право, но и законите на морала. Бог, който дава вечния живот, е всеблаг, пресвят, справедлив. Той е господар на историята. Той е и трансцедентен, и иманентен. Бог е помощник и приятел на хората, баща на цялото човечество. Той е освободител на хората и народите; той е спасител, помагащ на хората да се избавят от невежеството, греховете и пороците - гордостта, егоизма, омразата и въжделението. Но спасението не се постига само с действията на Бога, от човека се иска да му съдейства за това. Бог не признава злото начало или властта на злото в мирозданието. Бог сам създава и светлината, и тъмнината. Злото е непостижима тайна и човекът го приема като предизвикателство, на което трябва да отговори, като се бори с него, където и да го открие по света. В борбата със злото евреинът е подкрепян от вярата си в Бога.

Юдеизмът твърди, че човекът е сътворен "по Божи образ и подобие". Той не е просто живо оръдие на Бога. Никой не може да стои между Бога и човека и няма нужда от нечие посредничество или застъпничество. Затова евреите отхвърлят идеята за изкуплението, смятайки, че всеки носи отговорност непосредствено пред Бога. Макар че човекът е ограничен от причинно-следствените закони на мирозданието, а също от социалните и политическите условия, той все пак притежава свобода на волята, за да направи нравствен избор.

Човекът не трябва да служи на Бога за възнаграждение и въпреки това Бог ще награди праведността в този или бъдещия живот. Юдаизмът признава безсмъртието на човешката душа, но между привържениците на различните течения има разногласия за възкръсването от мъртвите. Ортодоксалният юдаизъм смята, че то ще настъпи с идването на Месията, реформистите отхвърлят напълно тази идея. Има няколко интерпретации за небесния рай, където блаженстват праведниците, и ада (геената), където понасят наказанията си грешниците. Библията мълчи за това, но по-късната литература съдържа най-широк спектър от представи за рая и ада.

Евреите вярват в избраността на Израел (еврейския народ, а не държавата): Бог е избрал от всички народи на света еврейския, за да може, като приеме Откровението, да изиграе централна роля в драмата за спасението на човечеството. Според съвременните възгледи Израел не трябва да се смята за "избран", а за "избиращ", предполагайки, че той, като сключил съюз (договор) с Бога, трябва да направи окончателния избор да приеме ли Божето слово и да стане ли "светилник за народите". Обособеността на евреите и предаността на Израел на Закона се разглеждат като условия, необходими за запазването на чистотата и силата на народа, които са необходими за изпълнението на неговата мисия.

Евреите вярват в своята мисия да утвърдят истината за божествения Закон, да учат с проповед и със своя пример на този Закон човечеството. По този начин на земята ще възтържествува божествената истина и човечеството ще излезе от състоянието, в което се намира сега. Нов световен ред очаква човешкия род, Боже царство, където в края на краищата ще се утвърди божествения Закон; в него всички хора ще намерят мир, справедливост и въплъщение на своите най-висши стремежи. Божето царство ще бъде основано на земята, а не в друг свят и това ще се осъществи през месианската епоха. За характера на месианската ера има различни мнения. Ортодоксите смятат, че ще се яви Месия ("помазаник") от рода на Давид, който ще помогне да се установи Божето царство. Привържениците на реформисткия юдаизъм не са съгласни с това и предполагат, че пророците са говорили за месианска ера, чието настъпване хората могат да ускорят, постъпвайки справедливо и милосърдно, обичайки ближния си, живеейки скромен и благочестив живот.

Юдеизмът приема, че всички хора, независимо от религията и националността си, са в равна степен деца на Бога. Те са му еднакво скъпи и имат равни права на справедливост и милосърдие от страна на ближните си. Още за юдаизма наличието на еврейска кръв (от бащина страна) няма значение за определяне на принадлежността към еврейството (според равинския закон за евреин се счита всеки, който е роден от майка еврейка или е приел юдаизма). Всеки, приел юдейската вяра, става "дете на Авраам" и "син на Израел".

За евреинът юдеизмът е истинската вяра, но не е задължително другите религии да са непременно лъжливи. Смята се, че не е необходимо неевреинът да стане евреин, за да намери спасението, защото "праведниците от всички народи ще намерят място в идващия свят". За тази цел неевреинът само трябва да изпълнява заповедите на Ноевите синове, а именно: 1) да се откаже от идолопоклонничеството; 2) да се въздържа от кръвосмешение и разврат; 3) да не пролива кръв; 4) да не споменава напразно името на Бога; 5) да не върши неправди и беззакония; 6) да не краде; 7) да не реже части от живо животно.

Отношението на юдаизма към Исус от Назарет, интерпретацията за чиято смърт, предложена от св. Павел, става основа за християнството, е изразено от Мойсей Маймонид. Отдавайки дължимото на Назаретянина, Маймонид го е смятал за човек, "подготвил пътя за Царя-Месия". Но отказът на юдаизма да признае християнството е продиктувано не само от убеждението, че Исус не е Месията, но и от невъзможността да се приемат някои постановки, привнесени в учението на Исус от св. Павел. Те са изброени от М.Щайнберг в книгата му Основи на юдаизма: твърдението, че плътта е грешна и трябва да се наказва; идеята за първородния грях и проклятието от него, лежащо върху всеки от неговото раждане; представата за Исус не като за човек, а като за Бог в плът; убеждението, че хората могат да се спасят чрез изкупление, че то е единственият път за спасение и че смъртта на Исус е принасяне от Бога на единствения си син в жертва; отказа да се спазват предписания от Закона; вярата, че Исус, възкръснал от мъртвите, чака в небесата своето Второ идване на земята, за да съди човечеството и да установи Божето царство; учението, че искрено вярващия във всичките тези неща непременно ще се спаси, а този, който ги отхвърля, е обречен, колкото и добродетелен да е бил.

Обичаи

Юдеизмът като начин на живот се нуждае от ритуали. За евреите всеки ритуал напомня за това какво място Бог заема в живота им. Религиозната практика се разглежда като дисциплина, помагаща да се усъвършенства характера на всеки, като форма на наставление. Тя дава на евреина възможност да преживее отново опита на своя народ и с това засилва неговата преданост; това е начин за оцеляване на народа и запазване на вярата.

Молитва. Евреинът трябва да се моли ежедневно, три пъти на ден. Предполага се, че неговите молитви са нравствени и не са враждебни спрямо интересите на другите. Молитвата трябва да се произнася в дълбока съсредоточеност, в самовглъбяване. За предпочитане е молитвата да се произнася в синагогата, защото обществената молитва е по-ефективна.

Хранителните забрани се смятат за част от кодекса за святост, приложим само по отношение на еврейския народ. Те не се разглеждат като желателни или задължителни за цялото човечество.

Празници. Сред главните празници и свещени дни на евреите са: Шабат (Съботата), ден за покой всяка седмица като спомен за сътворението на света и изхода от Египет; Рош ашана (Нова година), годишнина от сътворението на света и ден за духовно и морално обновление; Йом кипур (Ден на съда), ден за покаяние и връщане към Бога чрез духовно обновление и добри дела; Сукот (Колиби, Шатри), девет дена (в Израел и при реформистите - осем), посветени на есенната реколта и напомнящи за странстването в пустинята, последен ден от празника е Симхат Тора (Радост на Тората); Песах (Пасха), свързан с настъпването на пролетта и освобождаването от египетско робство; Шавуот (Петдесетница), отчасти земеделски празник, но на първо място напомня за деня, когато Мойсей получава Тората на планината Синай; Ханука (празник на Огньовете), отбелязва победата на Макавеите над войските на Антиох Епифан, когато евреите постигат свободата да изповядват своята религия; Пурим (празник на Жребиите), свързан с поражението на Аман, замислил ликвидирането на евреите; Тиша бе ав (Девети ав), ден на траур във връзка с разрушаването на Първия и Втория храм.

Обреди при раждане и пълнолетие. Когато се ражда дете от мъжки пол, обрязват му крайната плът, за да може съюзът (договорът) с Бога да бъде отбелязан със знак на тялото му. Момчетата получават името си при обрязването. Името на момичетата се дава в синагогата. Обредът за откупването на момчетата-първенци се извършва на тринадесетия ден след раждането им. Във връзка с началото на обучението си децата извършват посвещаващи обреди. Когато станат на тринадесет години, момчетата (а при консервативните и някои реформистки общини и момичетата) участват в церемонията бар мицва (при момичетата - бат мицва), позволяваща им да влязат в общината на Израел като пълноправни членове, отговорни за своите постъпки. През ХІХ в. в консервативните и реформистки общини за юношите и девойките е въведена церемония за конфирмация, осъществявана обикновено в деня на празника Шавуот.

Брачна церемония. Отначало се извършва тържествен годеж. След това в съботата, предшестваща сватбата, женихът се кани в синагогата за четене на Тората (в реформистките общини обикновено не се практикува). По време на сватбената церемония женихът и невестата стоят под хупа - балдахин (при реформистите не винаги). Стоейки под хупата, женихът и невестата отпиват вино от една чаша. Женихът слага пръстен на показалеца на невестата и произнася древна формула, провъзгласяваща, че мъжът взема жената за своя съпруга. Казват се седем благословии за слава на Бога (при реформистите - една). В памет за разрушаването на Храма женихът счупва чашата, от която е пил с невестата вино (в реформистките общини не се прави). При реформистите има заключителен благослов. В ортодоксалните общини по време на церемонията се сключва и брачен договор (кетуба).

Погреб*лен ритуал. Преди смъртта умиращият се изповядва. Роднините на покойника си късат дрехите (обичаят е разпространен сред ортодоксите). В памет за умрелия се запалва свещ. Тялото му се облича с бял саван (при ортодоксите). По време на погребението четат "Кадиш", молитвата, посветена на Бога и изразяваща готовността да се приеме неговата воля. Дълбокият траур продължава една седмица, по време на която скърбящите не излизат от дома си (при реформистите периодът е по-кратък). Скърбящите четат "Кадиш" в синагогата в продължение на единадесет месеца. След изтичането на една година върху гроба се поставя надгробен паметник. Годишнината от смъртта ("Йорцайт") отбелязват със запалване на свещ за помен и четене на "Кадиш". На празниците Йом кипур, Сукот, Песах и Шавуот се организира заупокойна служба, по време на която се чете молитвата "Йизкор".

Етични и социални аспекти на юдаизма

Юдеизмът е етически монотеизъм. В юдаизма етиката не трябва да се допълва с религия, защото тя е нейна неразделима част. В юдаизма да познаеш Бога не означава да разбереш природата на неговото битие; богопознанието означава знание за това, че Бог управлява света, че човекът е длъжен да се стреми към следване на правилния път, който Бог е отредил за хората.

Любовта към Бога е първото задължение на човека, защото ако човекът е обзет от нея, ще се стреми да прави добро дори с цената на живота си. Дълг на човека е да запази чистотата на душата си, защото тя е Божи дар. Човекът е роден с предразположение към греха ("йецер ра"), но има в себе си и склонност към добро ("йецер тов"), позволяваща му да го преодолее, особено с помощта на наставленията от Тората. Той може дори да обърне енергията на йецер ра към добро, проявявайки свободната си воля. "Всичко е предопределено [от Бога] - учи рави Акива, - но на човека е дадена свободата да избира". Ако човекът е сгрешил с действие или бездействие, пътят за прошка е отворен чрез покаяние, съществена част от което е възстановяването на всяка нанесена щета.

Човекът, създаден по Божи образ, трябва да запази и защити своето и чуждото достойнство. Всички хора са равни и в равна степен имат право на свобода и справедливост. Заповедта "Обичай ближния си като себе си" е начин да се изрази това, че човекът трябва да обича другите хора, защото всички са деца на Бога. Такава е еврейската концепция за човешкото братство под бащинската закрила на единия Бог.

Човекът трябва да бъде верен на истината, защото "печатът на Пресветия е истината". Светът се крепи на истината и този, който пренебрегва своя дълг да живее, говори и действа в името на истината, предава света.

Светът е благ и затова неговите дарове, включително и богатството, са благословени, ако се използват правилно. Юдаизмът е противник на аскетизма. Той гледа с оптимизъм в бъдещето на този свят, светът не е "място на сълзи, от което трябва да се бяга в друг свят, а мястото, където Бог ни предлага да основем неговото царство".

В числото на добродетелите, които юдейската традиция смята за задължение на всеки човек, влиза и благотворителността. Тези, които се нуждаят от помощ, се считат за достойни да я получат, нали и те са деца на Бога. В юдаизма се смята, че милостинята не е просто състрадание, а форма на съществуване на справедливостта, възстановяване на това, от което хората са се оказали лишени в резултат от несъвършенството на обществото, и затова в юдаизма милостинята се нарича "цедака" ("праведност").

Човекът не може да се отдели от обществото и трябва да изпълнява всичките си задължения към държавата. Още преди стотици години юдаизмът е учел, че "дина де малхута дина" ("законите на държавата са наши закони").

Семейството в юдаизма се смята аз крайъгълен камък на обществения живот. Безбрачието винаги се е отхвърляло решително и за задача на семейството се е смятало не само раждането на деца, но и осигуряването на сплотеност между неговите членове. Бракът дава възможност да се допринесе за благополучието на света; бракът е установен от Бога. Жената, както и мъжът, е създадена по Божи образ, затова е равноправен партньор в брака и във всичко останало. В кабалата бракосъчетанието е подражание на древното съединяване на мъжкото и женското начало, присъщи на Бога. От най-ранни времена обичайна форма на брак при евреите е моногамията. Около 1000 г. рави Гершом бен Юда от Майнц издава постановление, определящо моногамията като единствена норма и това постановление става закон за евреите, с изключение на тези, които живеят в мюсюлманските страни. Смесените бракове са забранени от ортодоксалния юдаизъм и не се поощряват от реформистите. Но ако неевреинът приеме юдаизма, такъв брак се разрешава.

Разводът е допустим, но не се одобрява, като се изключат случаите, когато бракът се е оказал неуспешен. По библейските закони жената не можела да се противопостави на мъжа, ако той реши да се разведе, но още ранното равинско законодателство защитава положението на жената, правейки разтрогването на брака скъпоструваща процедура за мъжа, а освен това дава право на жената да иска развод в случай на грубо отношение. По-късният равински закон забранява развода без съгласието на жената. Днешната ортодоксална практика е близка до старите равински уставни положения. Ортодоксалните равини не разрешават на евреина сватбена церемония, ако той е разведен само от гражданска инстанция. Преди второто бракосъчетание те искат "гет" (еврейско свидетелство за развод). Реформистките равини признават гражданския развод и не искат гет.

Задължението да се възпитават децата е посочено в Библията. Възпитанието включва не само образование в общия смисъл на думата, но и помощ на децата. Децата трябва да се отнасят към родителите с почит и уважение. Пророк Малахия учи, че Божето царство ще настъпи, когато се обърнат "сърцата на бащите към децата и сърцата на децата към бащите".

Статията е на Павел Николов

Държа да подчертая, че пускайки теми за различните религии, нямам за цел религиозна провокация.Статиите са информативни и образователни.

[infinity1305]

Като допълнение искам да разгледам различните секти в юдеизма.

Караими

Юдейска секта, възникнала през VІІІ в.пр.н.е. в Багдад. Получила широко разпространение в Персия през ХІ век, а след това се разпространила по Средиземноморието, на Крим, в Литва и Полша.

За разлика от юдеистите не признават устната традиция на равините, Талмуда и Мишна. За свещена книга признават само Стария завет.

За разлика от ортодоксалните юдеи, каримите допускат смесването на млечни продукти с месо в храната, не носят талисмани, събуват си обувките преди влизането в синагогата, игнорират доста церемонии. Поради отричането от каримите на равините, бракове между тях и ортодоксалните евреи са невъзможни, което създава сериозни битови усложнения.

В днешно време каримите живеят предимно в Крим и Израел. В края на ХХ век тяхната численост е от10 до 20 хиляди.

Месиански евреи (Юдео-християни)

Синкретическо юдеистко течение, образувало се през втората половина на ХІХ век. Мястото на зараждането му е неизвестно, тъй като историците отбелязват практически едновременната му поява в САЩ, Великобритания и Молдова.

Течението обединява евреи, приели християнството, признаващи Христос като месия, но максимално съхраняващи юдейските обреди, вярвания и култ. Вероучението на месианските евреи е най-близко до петдесятничеството.

Религиозните служби в общините се извършват в петък вечерта. Традиционните еврейски празници се съблюдават без изменение.

През 1915 год. е създаден Съюзът на месианския юдеизъм в Америка, обединяващ всички общини на месиански евреи в САЩ.

В края на ХХ век общини на месиански евреи са се съхранили предимно в САЩ, където наброяват повече от 1500 - 2000 привърженици. След 1991 год в Русия са се появили неорганизирани общини на месиански евреи, нямащи общ център и единна идеология.

Самаритяни

Отделен клон на юдеизма. Поддържа се от малочислена (не повече от 1000 човека в края на ХХ век) група самаритяни, живеещи недалеч от Наблуз.

Основно разногласие между самаритяните и юдеите, довело до вражда, се състои във възникналия през ІV век от н.е. спор, по повод мястото избрано от Мойсей за строителство на Храма. Юдеите се придържат към становището, че става въпрос за планината Мория в Ерусалим, а самаритяните твърдят, че става въпрос за планината Харизм, близо до Наблуз.

Самаритяните считат себе си за единствените автентични съхранители на Завета. От книгите на Стария завет признават само Петокнижието и книгата на Исус Навин. Отхвърлят книгите на пророците и Талмуда. Самаритяните имат собствен календар. Помежду си общуват на древния арамейски диалект, а в бита - на арабски език.

Самаритяните признават съботата и юдейските ритуали за приемане на храната. Съхранен е и ритуала за умъртвяване на животните. В повечето случаи е забранено да се яде месо. Пасхата се празнува на свещената планина Харизм, където се принасят в жертва седем агнета.

Йеховисти-илиинци (Дясно братство, Сионска вест)

Руска синкретическа секта, произлязла от православието и съчетаваща елементи от християнството и юдеизма. Основана през 1846 год. на Урал от щабс-капитана в оставка Н.С.Илин под влиянието на мистическите идеи за обединението на всички вероизповедания.

Основа на вероучението е съчинението на Илин "Сионската вест", централно място в което заема предсказанието за Армагедон. Членовете на сектата смятат, че на Земята вече е трасиран пътя на Антихриста, тъй като в резултат на множеството лъжеучения християнството е разкъсано на 666 части. Всички хора, според твърденията на Илин са разделени от Господ на стоящи отдясно и отляво от него. Десните (праведниците), при приближаването на царството на Христос, ще се окажат заедно с еврейския народ на Сионската гора, ще ги зачислят като светци в Ерусалим, който ще бъде преименуван на Херенбург. Левите (сатанистите), към които се причисляват католиците, юдеистите, мюсюлманите и будистите, ще попаднат в ада.

Илинците празнуват съботата, не ядат свинско и изпълнявят ред други юдейски предписания. Отбелязват юдейските празници. Нямат храмове. Молитвите си извършват нощно време и ги съпровождат с химни и мотиви от народни песни. Православните обреди и тайнства се отхвърлят. На членовете на сектата се забранява да изпълняват задълженията към държавата, в това число и да служат в армията.

Числеността на сектата в края на ХХ век е няколко хиляди човека живеещи на Урал, Северен Кавказ, Украйна и Казахстан.

Хасидизъм

Мистично течение в юдеизма. Възникнало в Полша през ХVІІІ век, под влиянието на протеста против формализма на равините. Вдъхновител на течението станал Израил бен Елиезер (Бешт), който на основата на Кабалата създал собствен вариант на юдеизма.

Според учението на хасидите, Бог е добър по своята природа, а човекът е център на творението. Според учението на Бешт, набожността е по-важна от образоваността.

Хасидите се придържат към крайно ортодоксални и остарели възгледи и обичаи, предимно в бита. Особено това се отнася за отношенията към жената, които са задължени да се стрижат до голо, да носят перуки, не могат да се украсяват, да не се разсъбличат напълно дори пред съпруга си., забранено им е да се хранят на една маса заедно с мъжете.

Бешт бързо развил своето учение, независимо от съпротивата на равините. В крайна сметка хасидизмът е стигнал до компромис с ортодоксалния юдеизъм. В днешно време числото на привържениците на хасидизма е незначително, но те традиционно имат голямо влияние на политиката в Израел.

Денме (Мааминим, Сабатианство)

Мистическа секта от юдейски произход.

Група евреи от гр. Салоники, участваща в масово месианско движение, обхванала повечето еврейски общини на Европа и възглавявана от Сабатай Цви, приела в средата на ХVІІ век следвайки своя водач, исляма. Външно оставайки мюсюлмани, денме изповядват собствен не ортодоксален вариант на юдеизма. Сектата е имала таен характер.

Денме са вярвали в божествеността на Сабатай Цви и са разглеждали неговото появяване като второ пришествие на Христос.

Опирайки се на собствена интерпретация на Кабалата, денме са се стремили да допълнят "Земната Тора" с мистическата "Тора от бъдещите времена", предписваща всичко това, което класическата Тора и Талмуда са забранявали.

В култа на денме влизали оргиястически обреди.

Денме са създали своя религиозна литература на испано-еврейския език джудезмо, примери от която, поради тайния характер на сектата, са се запазили много малко. В началото на ХХ век денме са преминали изцяло на турски език.

В началото на ХVІІІ век в сектата настъпил разкол, в резултат на който, са се образували няколко враждебни една на друга групировки.

През 1924 година денме били изселени от Салоники, в рамките на сключеното споразумение за обмяна на население между Гърция и Турция, и се заселили в Истанбул, Едрине и Измир, и окончателно се превърнали в етнически турци. Само една от групировките на денме - каракашлар (коньосос), съществува и до днес.Числеността на тази действаща в строга секретност група, по разни оценки, се колебае от няколко стотин до няколко хиляди души.

Черни евреи

Синкретическа секта, основана на юдеизма. Разпространена в САЩ в афроамериканската среда. Основател и духовен лидер - Ави Бен Картър.

Вероучението на сектата е основано на основните концепции на юдеизма в съчетание с не ортодоксалните идеи на месианството и елементи на традиционните африкански вярвания.

Привържениците на сектата смятат, че Израел се явява родина-майка за всички черни евреи, а Африка е тяхната страна-баща. Те се придържат към основните принципи на юдеизма, в същото време практикуват многоженството, вегетарианското хранене и напълно забраняват алкохола.

В началото на 60-те години на ХХ век Ави Бен Картър се обявил за Мойсей, и в края на 60-те години убедил своите ученици да емигрират в Израел. В 1984 год. Министерството на вътрешните работи на Израел изселило по-голямата част от черните евреи обратно в САЩ.

от viavita.net

[Trichocephalus]

Направо ме "разби" с тези постове

[Stalik]

Кореспондент на kaldata.com от мястото на събитието: Profruit.

[Trichocephalus]

И аз искам да ти дойда на гости

[infinity1305]

С това мнение ме хвърли в шах.Къде ли са онези богати и умни евреи от филмите...И тези малки синагоги от снимките...едва ли са поради бедност...

Благодаря Profruit.Иначе може ли да дам поръчка -за стената на сълзите...ако има и снимков материал ще съм особено щастлива.

Ето и едно пингвинче от мен:

[Trichocephalus]

Добре де,ще дойда,ама защо "на открито" Аз искам в колибка,като малко сиво кученце.И да се върна "хаджия"

P.S.На втората снимка защо си изтрил лицето си?

[randb]

Добре де,ще дойда,ама защо "на открито" Аз искам в колибка,като малко сиво кученце.И да се върна "хаджия"

P.S.На втората снимка защо си изтрил лицето си?

Сигурно е от българското контра разузнаване и не иска МОСАД да го разкрият

[infinity1305]

Прав си.Единствено Бог знае всичко, но за съжаление и Той работи за МОСАД.Пък и малко загадъчност да предадем, заради женското съсловие тук.Работя втора професия като стрийптизьор, че на една заплатка не се кара.Ако нещо ви интересува за религията им, питайте.Тук при мен има едни "облъчени", аз ще ги питам и със закъснение ще предавам.

-с тази порочна професия...ти е време за Божи гроб.И снимай и за нас

[infinity1305]

Благодаря за снимките, Profruit.Особено ме впечатли Old Synagoge...вероятно много стара...сигурно датира от времето на първите евреи...А къде се намира?

Стената си я представях съвсем по различен начин.Тези пластмасови столове там развалят целия пейзаж /но вероятно е посещавана постоянно от различни хора и са необходими...

Мерси за снимките.

[Trichocephalus]

A а се впечатлих от "Тромп дю Шевалие"-един великолепен паметник

[pocketrocket]

Profruit доста увлекателно разказваш. Мерси за информацията

[bigalex]

Още малко за тукашните празници. Есето не е мое. Не знам кой е и автора му - намерих го преди време на нечий сайт и си го запазих

Израелците се радват и скърбят

Радост и тъга са основни човешки емоции. Доказателство за това са изразите на тези емоции – усмивка или плач, познати във всички култури и забелязвани от най-ранните етапи на детското развитие. В личен план едно от събитията, които ни радва най-много, е раждането на дете, а това, което ни натъжава, е загубата на близък. По подобен модел в национален план празникът отбелязва раждане, начало, а дните за памет – смъртта, загубата.

Празници и паметни дни има във всяка една страна. В Израел изглежда като че ли те са повече. Нямам опит в други държави, но сравнявайки с България, ми се струва, че тук почивните дни изобилстват. Ето защо искам да разкажа кога и защо не се работи и учи в Израел и какво се прави вместо това. Възможно е да пропусна някои от тях (общо те са 34) и същевременно не си поставям за цел да представя еврейските празници според канона, а да разкажа за преживяванията по тези дни от гледната точка на млад и зелен имигрант (от женски пол) със светски начин на живот и неприлично голямо любопитство към заобикалящата среда.

Първото делене на празниците в Израел е на библейски (каквато е еврейската Пасха - Песах), исторически (като празника на светлините или на макабейците – Ханука) и граждански (пример за такъв празник е Денят на Независимостта). От това делене в определени случаи зависи кой празнува и от къде идват правилата за това какво се прави на съответния ден. Всяка дата за честване е спрямо еврейския календар и е подвижна по отношение на всички останали календари, в това число и григорианския. Всеки ден започва на залез слънце, а с това и празникът (или денят за тъга).

Нова година (Рощ hА'шана) е в началото на есента, когато е най-приятното време от гледна точка на метеорологични условия – топло без да е горещо през деня, и хладно без да е студено през нощта. Няма сняг, нито украса, която да напомня новогодишните празници в християнския свят, и без Дядо Коледа или който и да е друг дядо, които носи подаръци. Първото усещане е малко разочароващо, но лека-полека човек открива символите на празника, които да обикне – семейна празнична вечеря, ябълки с мед, рибешка глава, която символизира факта, че сме на "главата" на годината, а не на опашката и. Още преди да си усетил края на празника, само седмица по-късно наближава най- тъжният ден в еврейския календар – Денят на изкуплението или Йом Кипур. Истинско страдание на този ден изпитват само най-религиозните и тези, които обичат да си похапват, но дълбокото уважение към този ден е всеобщо, а атмосферата му – силно повлияваща. На този ден се иска прошка и се пости - не само, че не се яде, но и не се пие, не се пуши, не се работи, не се кара кола, носят се бели дрехи. Опитайте да си представите - по улиците няма нито една кола – хората се разхождат по средата на шосетата, децата карат колела и никой, ама никой не хапва навън. Който е решил да не спазва постите, хапва в къщи на затворени прозорци и спуснати завеси, за да не притеснява хората, които спазват не лесните правила за пълно въздържане. И този ден приключва, за да започне празник – Сукот. Празник, който продължава 7 дни, през които хората спят и се хранят извън къщите си. Нямам предвид, че ходят на хотел, съвсем не! Който е решил да спазва този празник, си построява навес под открито небе, пред къщата си и прекарва там седмица. През първия и последния ден не се работи, а училищата и градините са затворени цяла седмица. Аз пък се разхождам и разглеждам суките (въпросните навеси) сравнявайки коя е по-здрава и хубава. Свещен дълг е да се приемат гости, да се приютят тези, които не могат да си позволят подобна постройка или празнична маса. Има още няколко задължителни елемента, но ще се спря на задължението да се радваш – в колко култури съществува подобно задължение,а?

До следващия празник се налага да чакаме месец и половина, но си заслужава – той също продължава една седмица. На иврит се нарича Ханука, но на много езици му казват просто Празникът на светлините. И него, както и някои други празници, забелязваме по намаленията в магазините, а не заради пищни украси и улични празнувания, но и тук откривам красив обичай – паленето на свещи. Всяка вечер се пали една от общо 9 свещи от специален свещник – ханукия. За съжаление на малко места това се вижда – някои хора слагат свещниците си на прозореца, тук-таме се палят електрически свещници по улиците.

Безспорно най-пищният празник е Пурим – ден, в който всеки се маскира. По улиците има карнавали, а ден преди празника да започне на работа и на училище всеки ходи преобразен – с грим, боядисани коси и костюм. И този път задължение е да се радваш и дори да пиеш вино, колкото можеш! Този празник също е исторически, защото поводът на празнуване е описан в свитъка на Естер, който е от по-късна епоха в сравнение с Петокнижието (Стар Завет за християните, Тора на иврит).

Следват два важни дни за скръб – Денят на Холокоста, и седмица по-късно – Денят на памет за загиналите във войните. И двата дни са работни, но условието за съпричастие към скръбта се спазва с впечатляваща сила. Атмосферата е специална, не толкова заради липсата на забавни програми по телевизията или заради официалните церемонии, колкото заради двете минути на мълчание, които обозначават сирените. Цялата държава замлъква, всички замръзват на място, без да се прави изключение в болници и детски градини. Като допълнение искам да посоча, че на нито един от тези два дни не се внушава, че някой е жертва, напротив – говори се за героизъм, храброст и издръжливост. За това и в Израел оцелелите от Холокоста години наред не са разказвали за страданията си – за да избегнат неизбежно задавания въпрос "Защо не противодействахте?", младите едва в последно време се замислят доколко подобен въпрос е удачен. Има още (поне) два забележителни дни на скръб – Т'ша Бе-Ав – през август (който решава кръстословици познава въпроса "Еврейски месец с две букви - ав"), и Денят за памет на убийството на Ицхак Рабин. Те се честват по-скромно. Според поверието на Т'ша Бе-Ав (денят, в който и двата Храма са разрушени, макар и в различни епохи) не се влиза в морето, защото то е бурно на този ден. А официално изискването за пост е в сила. Който пък не е на посещение точно на 4 ноември, когато е убийството на Рабин или на съответната еврейска дата, която отговаря на този ден (каф-хей бе-кисло) и иска да отдаде почит, може винаги да го направи на площада, който носи неговото име в центъра на Тел-Авив (близка улица: Ибн Гвирол).

Но да се върна на хронологията – точно един ден след като Денят в памет на загиналите във войните приключва, започва Денят на Независимостта. Много, много по-рано неговото приближаване се усеща, тъй като навсякъде са закичени израелските знамена – на коли, прозорците на много домове, и навсякъде по улиците. В някои квартали обявяват конкурси за най-пищно украсена сграда. Но по-голяма атракция е традиционната скара на открито в този ден – парковете и градинките се пълнят още при откриването на празника вечерта, и тази картинка не се променя на следващия ден. От всякъде се носи изкушаваща дори вегетарианци миризма на месо на скара, всички се смеят, разпъват скари, всякакви столчета и изобщо - празник в разгара си!

Следващият празник е Песах – безспорно най-големият и значим измежду всички изброени до тук. По света няма вярващ християнин, който не знае защо Христос е отишъл в Ерусалим и какъв е поводът за Тайната вечеря – Песах, празнуването на Изхода от Египет, най-големият празник на стремежа към свобода. Той е и един от общо трите празника (наред със Сукот и Шавуот), на които е задължително за евреите да се "изскачат" на крак до Ерусалим – нещо, което се спазва все още от най-религиозните в Израел. Наричат го още Празник на пролетта, а и всеки израелец твърди, че зимните дъждове приключват точно на Песах. След Песах до Шавуот е забранено подстригването, бръсненето, сватбите. За това голям брой младоженци бързат да се обрекат във вярност броени дни преди празника и улиците се изпълват с булки и сватбена атмосфера. Прието е да се подаряват подаръци за дома и да се почиства къщата из основи (това, което при нас е известно като пролетно почистване). Песах продължава седмица (неучебна), първият и последният ден са неработни, не се яде хляб, но празничната вечеря е със специално меню и съпроводена от четене на малка книжка (hагада) и пеене на песни.

7 седмици (по-точно 50 дни) по-късно настъпва Шавуот. Самото име на празника означава "седмици". Шавуот е празника, който отбелязва получаването на Тора (Стария завет), но за едно обикновено (светско) израелско семейство това е денят, в който празничната вечеря включва изцяло млечни продукти. Един от специалитетите е пай от сирене, като той съдържа сметани и сладки сирена. От този ден нататък започва и сезонът на сватбите, който се затихва със започването на летните жеги.

Денят на любовта не е на 14 февруари. Не и в Израел. Той се празнува в разгара на лятото – през август, макар и да не е така масов празник, както е в САЩ например. Въпреки това "американизацията" силно се усеща тук и затова на 14 февруари много млади двойки си разменят подаръци и излизат на романтични вечери. Нова година на 31 декември също се празнува от все повече израелци, но неофициално, обикновено в ресторантите. Този ден в Израел се нарича Силвестер.

И за десерт – рождените дни и сватбите също имат свои отличителни черти тук. На рождените дни е прието да се слага една свещ повече (ако ставаш на 20 години, на тортата има 21 свещички), а в детските градини ме впечатли, че рожденикът раздава подаръци вместо да получава. Но ми бе обяснено, че това е обичай сред децата, всички останали получават, а не раздават подаръци на своя празник. Друг голям празник – сватбата, се празнува особено "с гръм и трясък" – канят се стотици гости, които подаряват . . . чекове! На всеки от тези два празнични повода се пожелава късмет ("Мазал Тов!"), а на рождените дни е прието да се пожелава дълголетие - "До 120" ("Ад меа ве'есрим!").

На всички, с повод и без повод, аз желая "Хаг Самеах" – преведено на български това означава "Весел празник!"

[infinity1305]

Нещо интересно.

Талмудът - фарисеи срещу садукеи.

Тората - законът даден от Бог на Мойсей за юдеите бил източник на култа и светското право. Богодаденият закон служил на юдеите в продължение на векове във време на радости и неволи, на победи, поражения и пленничество. С вековете натрупалата се юриспруденция оформила Талмуда - устното предание.

В Рим от архаичните закони написани върху 12-те таблици императорските конституции, сенатконсултите, преторските едикти и юриспондецията развили добре разработена правна система, намерила своя блестящ завършек в Corpus iuris civili (известен още като Юстинианов кодекс).

Но в Израел нещата не били така прости. Тората била дадена не от децември (при това авторите на последните таблици с доста лоша репутация), а от самия Бог. Обществените условия се били изменили и стария ред бил трудно приложим, но можело ли тълкуването да измени божествената воля? Сектата на садукеите застанала твърдо зад Тората - каквито и да са били трудности богоустановения ред не можел да бъде изменен. Сектата на фарисеите взела обаче позиция, че Законът следва да се приложи съобразно изменилите се условия. Това новаторско течение обаче далеч не се ограничило до това тълкуането да нагоди древните текстове към новите светски условия, но стигнали и по-далеч, навлизийки и в чусто духовните аспекти - те дори допуснали възкресението, макар и не точно в християнския му вид. Тъй като фарисеите били влиятелни в юдейското общество след появата на християнството, концепцията за възкресението довела до смут мужду двете ортодоксални учения (иначе казано фарисеите проявявали колебливост спрямо християните, опасявайки се да ни би гонението на християните да е заради вярата им във възкресението).

За информация:

http://www.eleven.co.il/index.php?mode=article&id=14021

руски

http://barnascha.narod.ru/books/deytsh.htm

руски

http://khazarzar.skeptik.net/books/kh/thalm_ch.htm

руски

http://www.sacred-texts.com/jud/talmud.htm

английски

http://www.mogen.org/bg/100_30.php

български и иврит /Тората/

http://www.slovo.bg/litvestnik/index.php?ar=928

български

[Trichocephalus]

Всички сме чували за Тората (Петокнижието).Тя фигурира в Бибилия,в Корана,но знаем ли как я възприемат сами те юдеи?Защо ,кога и как четат и тълкуват Тората?

Ето няколко пасажа от нея.

Източник - Цялата Тора можете да намерите на линка,който даде infiniti1305 малко по-горе

Параша

Всеки Шабат в сутрешната молитва ”Шахрит” ние четем ”Параша”, която е част от Тората. Започваме с първата книга на Тората - Берешит в първия Шабат след Сукот и завършваме с последната ”Параша” на празника ”Симхат Тора”, който е последният ден от празника Сукот. По този начин ние прочитаме цялата Тора за 1 година. По този начин хората не забравят какво е написано в Тората и така ние помним всички заповеди, написани в нея. Езра Книжовника, който е бил в диаспората след разрушаването на първия Храм, бил изпратен от Кир, царя на Персия, да помогне на народа на Израел за устройване на живота там и да построи втория Храм. Той (Езра) и мъдреците решили и постановили, че всеки евреин също трябва да чете част от Парашата по време на молитвите Минха и Шахрит в понеделник и четвъртък. По този начин ние четем част от Тората най-много през три дни.

לעילוי נשמת משה בן ישראל סייפערט

Параша ”Берешит”

Естествено е човек да си задава няколко основни въпроса през своя живот: Как е произлязъл светът? Какво е моето място в него? Кое е добре за мен, за да го правя и да науча децата си да го правят?

Тези въпроси не са лесни. Колкото хора има на Земята, сигурно толкова и различни отговори ще намерим. Аз ще кажа едно, един крадец ще каже друго, някой извратен педофил-трето....И така в света няма да има ред. За това Б-г дал на света Тората, единствената истина за същността и произхода на нещата. Тя е подарък за нас директно от Създателя на всичко, като чрез него ние получаваме отговор на основните въпроси, които ни вълнуват, и разбираме какво е добро за нас и каква е нашата задача тук. Кой друг освен Него може да каже на света кое е добро и кое лошо, кое трябва и кое не трябва да прави човек. Така например, ако един туземец, болен от нещо, изискващо операция, и лекарят го сложи на операционната маса и започне да оперира, туземецът може да помисли, че този доктор е лош и иска да го убие. Ние обаче знаем, че докторът иска само да го излекува. Нещо подобно сме и ние, хората - ние не можем да дадем трезва оценка на същността, истината на нещата, тъй като сме прекалено малки и нищожни, мисълта ни е субективна - според един едно, според друг друго. Затова Б-г ни е дал Тората, за да бъде ясно на всички какво е стойностното в живота и какво е лъжливото, суетното.

Всяко нещо в Тората има своето дълбоко обяснение, всяка дума, всяка буква. За да започне тя с изречението ”В началото Всесилният създал небето и земята”, може би трябва да заключим, че това е първото нещо, което ние трябва да знаем, нещо като основен стълб на мирогледа ни. Всесилният е създал небето и земята.

Веднъж при Раби Меир дошъл някакъв философ и му казал: ”Аз не вярвам в Б-г. Аз вярвам, че вселената притежава собствено битие и странична помощ не и е нужна.” Раби Меир нищо не отговорил, но след няколко дни отишъл при този философ и му показал великолепна поема, написана с изящен почерк на фин пергамент. Философът се възхитил и попитал: ”Кой поет е създал такива сложни стихове и кой така великолепно ги е написал?” Раби Меир поклатил глава и отговорил: ”Ти не си прав! Тук няма никакъв поет и никакъв писар. Ето как стана-пергаментът беше на масата и до него шишенце с мастило. Случайно бутнах шишенцето и след като мастилото се изля върху пергамента, излезе тази поема.” Философът учудено погледнал Раби Меир и казал: ”Това е невъзможно! Такава чудесна поема, такъв прекрасен почерк! Такива неща не произлизат случайно, трябва да има автор и трябва да има писар.” Раби Меир се усмихнал: ”Как тогава вселената, която е много по-прекрасна и сложна от тази поема, е възникнала сама по себе си? И тя трябва да има Автор! Творец трябва да има!”

И наистина и ние днес се убеждаваме в това. Повечето от нас се занимаваме с някаква наука и виждаме техническия прогрес на човечеството - всяко нещо в природата, всяко явление, всеки елемент е точно подреден и е свързан в едно цяло, което образува общото Творение. Ако махнем един елемент или го поставим не както трябва - всичко може да спре да съществува. Цялата тази подредба, логика и последователност говори за интелектуалния дизайн при сътворяването на нещата. Всяко нещо има причина за своето съществуване. Книгата - писател, който я е написал, обувката - обущар, който я е направил, и т.н. Колкото и пъти да настъпвам парче хартия, дори милиард пъти, няма да напечатам банкнота от 100 долара. Трябва машина, мастило и др. Нормално е и светът да има своя причина.

Друго интересно нещо, което човек може да се запита, е: науката говори за съществуването на материята от милиарди години, а юдаизмът за 5763 г. Как така? Науката изхожда от това, че материята като че ли се самоусъвършенства все повече и повече, става по-сложна и т.н до наши дни, за да стигне този си вид и трябват тези милиарди години. Ние пък вярваме, че така както Б-г не е създал първия човек като бебе, така и материята е била в нужното състояние и форма - съвършено готови, в завършен вид. И не се съмняваме, че Б-г може да го направи. В Зоар (Кабала) се говори, че преди Б-г да създаде нашия свят, Той е създавал и унищожавал много светове, оставайки недоволен от тях. Може би ние живеем в такъв създаден, унищожен и наново възобновен свят, чиято възраст наистина е милиарди години. Кой знае? За нас, хората, е щастие, че сме получили от Б-г, единствения свидетел и Управител на всичко, знанието, че Той е създал небето, земята и всичко, което е по тяхното лице, и че с това знание нашият живот ще придобие по-голям смисъл и стойност пред Него - нашия Създател. И накрая: Защо Б-г е създал света? Каква е неговата цел? Мъдреците учат: Той е създал света, за да прави добро на човека в него, ето така от Любов, която ние не можем изцяло да проумеем, но частица от нея е тук, в нашите сърца. Ученето на Тората и спазването на заповедите е начинът, по който ние ще запазим тази частица чиста, такава, каквато Той я е създал и вдъхнал в нас. може. Хубаво нещо е това под слънцето - да има създание, имащо избора да прави добро или зло и то да избере доброто, убедило се, че това е същността на всичко тук - да вършим добро, да преследваме справедливостта и истината. Щастлив ще бъде Творецът, създал такова създание!

לעילוי נשמת משה בן ישראל סייפערט

А тази параша за мен лично ми донесе най-много относно юдеизма.Защото тук се разглеждат божиите заповеди и тълкуванието им.

Параша Кедошим

Тази параша заема едно от централните места изобщо в цялата Тора. Мъдреците казват, че тя съдържа "по-голяма част от законите на Тората". Затова ще я разгледаме малко по-подробно от обикновено, тъй като темите в самата параша са многобройни.

Парашата започва с думите: "Свети бъдете, защото Аз, Г-д Всесилният ваш, съм Свят." Човек не бива просто да служи на Б-г и безчувствено да изпълнява заповедите. От нас се изисква да служим на Б-г със святост в сърцата и желание да се опитваме да подражаваме на Б-г във всичко, което ни е по силите. Но как човек може да бъде подобен на Твореца, да бъде свят? "Бъди подобен на Всевишния. Той е милостив и преизпълнен с жалост и ти бъди милостив и изпълнен с жалост" - казват мъдреците. Тората казва: "Ходи след Всевишния, твоя Б-г и се прилепяй към Него." Мъдреците от Талмуда питат: как може човек да се прилепи до Всевишния, та Той е като огън, изгарящ всичко около себе си? Отново това приближаване и прилепване на човека към Б-г се отнася за приближаване на свойствата ни към Неговите. Талмудът продължава: "Обърни внимание на това, че в началото на Тората се разказва за това как Всевишният направил дрехи за Адам и Хава, а в края на Тората се говори, че Сам Той погреб*л Моше. Той лекува болните, освобождава пленените, Той е търпелив дори по отношение на враговете Си и оказва милост както към живите, така и към мъртвите." По такъв начин всички споменати по-горе качества, които са характерни за Б-г, могат да станат свързващо звено между Б-г и човека. Затова няма по-голямо приближаване на човек към Него от момента на проявяване на искрена доброта. Трябва да отбележим - Тората не говори за това, че трябва да подражаваме на Б-г, когато Той проявява съда Си в света. Напротив, човек трябва всячески да избягва да съди и произнася решения, осъждащи околните. Съдопроизводството, разрешаването на спорове, произнасянето на присъди и наказването на престъпници не са от аспектите, които могат да ни приближат към Него. (Изключват се, разбира се, мерките, които самата Тора предписва на съдиите за един или друг случай.)

"Нека се бои всеки от майка си и баща си и съботите Ми пазете, Аз съм Всесилният ваш Б-г." - Талмудът казва: "Трепетът пред родителите трябва да бъде като трепета към Б-г."

"Не се обръщайте към идоли и лети богове не си правете, Аз съм Всесилният ваш Б-г." - единствено Б-г е достоен да отправим към Него зов за помощ, срамно за самия човек е да се обръща към измислиците на народите. Идолите и суеверията на народите се разглеждат от Тората като нещо нереално и несъществуващо.

"Когато жънете жътвата си във вашата страна, не дожънвай докрай полето си и това, което пада при жъненето, не събирай." Това се отнася за полето, лозето и дърветата... "на бедния и чужденеца ги оставяй."

"Не крадете!" - дори човек да има намерение по-късно да върне откраднатото, дори да мисли, че го прави само на майтап, дори и от крадец. Забранено е всяко действие, което наподобява на кражба. Мъдреците говорят за "кражба на знания" - когато представяме дадено събитие в изгодна нам светлина, спестявайки на слушателя чистата истина. Така крадем правото на знания на съответния човек.

"Не отричайте истината!" - не говорете нещо, което й противоречи.

"Не лъжете!" - "Нека твоето "да" да бъде твърдо и твоето "не" също да бъде такова. Този, Който е държал сметка на поколението на потопа, ще държи сметка и на тези, които не държат на думата си. Истината е един от стълбовете, на които се държи светът, тя принадлежи на Всевишния. Лъжецът ще бъде отделен от Божественото Присъствие. Неговото наказание сред хората ще бъде, че когато той говори истината, няма да му вярват. Добър е човекът, който се представя пред хората такъв какъвто е всъщност." (Талмудът)

"Не се кълни лъжливо!"

"Не обирай ближния си!" - не задържай полагаемото възнаграждение на наемния работник.

"Не злослови глухия!" - т.е. дори този, който не чува, както, разбира се, и всички останали.

"Пред слепия не слагай препятствия!" - забраната се отнася, разбира се, както в буквален, така и в по-общ смисъл. Не трябва да печелим за сметка на незнанието на някой в дадена ситуация, ако той иска от нас съвет. В някаква степен тази забрана се отнася и за родителите - ако възпитават децата си с прекалена мекота или без достоен пример за поведение в тяхно лице, - това може да се окаже спънка за децата и те може да станат лекомислени или дори престъпници. (р. Херц)

"Бой се от Всесилния свой, Аз съм Б-г!" - Всевишният вижда в сърцето на човек, Той знае всички негови мисли. Човек трябва винаги да мисли, да внимава, да проверява пътищата си - да не се намери нещо неправилно в тях.

"Не бъди снизходителен към нямащия!" - "Съдията не бива да казва: той няма нищо, богатият трябва да го издържа. Ще го оправдая в съда и богатият ще му даде препитание." (Раши)

"И не угаждай на богатия!" - "Не казвай: Той е богат и знатен, как да го засрамя?" (Раши)

"По правдата съди ближния си" - това се отнася както за съдиите, така и за другите хора. Талмудът ни учи: "Винаги съди човека, като гледаш на него от добрата му страна."

"Не ходи като сплетник (да сплетничиш) в народа си" - разпространението на всяка информация с цел да представим даден човек в недобра светлина, да събуди завист в околните, да се нанесат морални или материални загуби са преки нарушения на горната заповед. Сплетните разделят сърцата на хората. В молитвата Амида ние три пъти на ден се молим: "Всевишни, пази езика ми от зло, устните ми да не произнасят думи с лоши намерения!"

"Не изпитвай ненавист в сърцето си към своя брат" - има се предвид истинска дълбока ненавист, когато човек желае на другия зло. Изпитването на неприязън към някой не се определя като ненавист. (Ор а-Хаим) Когато евреите съблюдавали тази заповед живеели в земята Исраел, а от безпричинна ненавист бил разрушен вторият Храм. (Евен Езра)

"Не мъсти и не пази злоба към синовете на народа си!" - ако си поискал от някой да ти услужи с нещо и той не ти го даде, а после той те помоли да му помогнеш с нещо друго и ти му кажеш: Ти не ми даде и аз няма да ти дам - това е нарушение на забраната "Не мъсти". Ако му помогнеш, но при това му напомниш, че въпреки че той не ти е дал, ти му даваш, защото не си като него - това е нарушение на забраната "Не пази злоба в сърцето си", тъй като ти пазиш злоба в сърцето си, но не мъстиш. (Раши) Отплатата на зло със зло в случая не води към нищо. Напротив, ако покажеш на другия, че не пазиш зло в сърцето си, не искаш да си отмъщаваш - такава доброта е способна да преобрази и човека до нас.

Раби Акива издига едно от изреченията на днешната параша като крайъгълен камък на цялата Тора: "И обичай ближния си като самия себе си" - ако човек има само любов в сърцето си към останалите, не би нарушил нито една от заповедите на Тората, касаещи взаимоотношенията между хората.

לעילוי נשמת משה בן ישראל סייפערט

[heretica]

Доста интересна информация. Благодаря ти

[drahshta]

Благодаря за разказа, Profruit.

[bigalex]

Еврейската пасха (Песах)

На 3 април тази година е Песах. Евреите по цял свят ще се съберат на трапезата, за да си спомнят за пореден път Изхода си от Египет.

Братята продават Йосиф в робствоЦялата история започва с библейския патриарх Яков, който имал дванайсет сина. От тях той най-много обичал Йосиф. Бащината си обич засвидетелствал с по-различно отношение: Йосиф получавал най-добрата храна, за него имало по-хубави дрехи и т.н. Братята му завидели и решили да се оттърват от съперника си като го продали на търговец на роби. В последствие той бил препродаден в Египет. Там младежът направил шеметна кариера и от роб се превърнал във втория след фараона човек в царството.

На земята настъпила суша, а след нея и глад. Храна имало само в Египет, благодарение на старанията на Йосиф. От всички съседни страни започнали да идват хора, които искали да си набавят зърно за посев и за ядене. Между тях били и братята на Йосиф, на които той отдавна простил за извършената спрямо него несправедливост. Той помогнал на цялото си семейство да се пресели в Египет, защото сушата щяла да продължи цели седем години. От Йосиф и неговите братя води началото си еврейският народ.

След много години евреите “се наплодиха и размножиха, увеличиха се и толкова много се засилиха, че земята се изпълни с тях” (Изход 1:7). Новият фараон се страхувал от мощта на израилтяните. Направил ги роби и ги карал да работят най-тежката работа по строежите. Това обаче не му се видяло достатъчно и наредил всяко дете от мъжки пол да бъде убивано при раждането му. Едно от децата оцеляло – това бил Моисей. Майка му го сложила в кошница и го пуснала в реката Нил. Кошницата стигнала до двореца на фараона и попаднала в ръцете на дъщеря му. Знатната дама много се зарадвала на бебето и го осиновила.

След време Моисей, за да защити свой сънародник от гнева на един надзирател, го убил. След което избягал от Египет, защото за това престъпление го очаквала смъртна присъда, и се установил в Мадиамската земя. Там му се явил Бог и му казал да изведе народа си от Египет. Фараонът обаче не бил склонен да пусне робите си, затова Бог изпратил “язви” на египтяните: превърнал водата в кръв, пуснал напаст от въшки, мухи и скакалци, мор по добитъка, гнойни циреи, градушка, тридневна тъмнина и накрая, най-страшното изпитание – смъртта на всеки първороден, “от първородния на фараона..., до първородния на слугинята..., и до всяко първородно от добитъка” (Изход 11:5).

За да не сполети същото и израелтяните, те трябвало да принесат в жертва агне или яре без недостатък и с кръвта му да поръсят около вратите на домовете си. Агнето трябвало да се изпече и да се изяде с безквасен хляб и горчиви треви. Ако до сутринта останело месо, то трябвало да се изгори. Евреите трябвало да са облечени за дълъг път, “препасани през кръста си, с обущата на нозете си и тоягите в ръцете си” и да вечерят бързо.

Фараонът най-сетне се съгласил и пуснал народа на Моисей. Оттогава еврейският народ празнува Деня на избавлението – от робството и от смъртта на първородните. Месецът (старото му име е авив, а след вавилонския плен е преименуван на нисан) в който са станали тези събития, станал първият в годината. На четиринайстия ден се празнува Пасхата, а на следващия - започва празникът на безквасните хлябове. “Оня ден ще ви бъде за спомен, и ще го пазите като празник на Господа във всичките си поколения; вечен закон ще ви бъде, да го празнувате. Седем дни да ядете безквасен хляб, още на първия ще дигнете кваса от къщите си; защото който яде от първия ден до седмия ден, оня човек ще се изтреби отсред Израиля. На първия ден ще имате свят събор, и на седмия ден – свят събор; никаква работа да не се върши в тях, освен около онова, което е нужно за ядене на всеки...Да пазите, прочее, празника на безквасните, защото в същия този ден изведох изведох воинствата ви из египетската земя... (Изход 12:14-17)

До разрушаването на Йерусалим през 70 г.сл.Хр. Пасхата се празнувала в града, защото там бил единствения храм на евреите. Хората от цялата страна се събирали, за да отбележат заедно избавлението. След като Йерусалим бил сринат, Пасхата се превърнала в семеен празник.

***

Празничната трапезаСамото събиране около празничната трапеза се нарича Седер. Извън Израел той се провежда през първите две вечери от Песха, а в Израел – само през първата вечер. По време на Седер се чете Пасхалната Агада, книга, в която се описва Изхода от Египет с коментари и литургически забележки, извършват се и символични обреди. Основните елементи на седер – пасхалната вечеря и четенето на преданието имат библейски призход, докато Агадата и особените ритуали (напр. да се навеждат наляво след всяка чаша вино) идват от Талмуда. Песнопенията идват от средновековието.

По време на Пасхата Тора забранява да се използва квас (хамец), храната, която евреите не успели да вземат със себе си, когато напускали Египет. Също така се избягват храни, в които се съдържат пшеница, ръж, овес, царевица, грах, варива, просо и горчица, както и продукти, които ги съдържат, тъй като тези храни вкисват. Малцовите ликьори, бирата и другите алкохолни напитки с мая са забранени. Единственият разрешен хляб по време на Песах е маца – безквасни питки от пшенично брашно. Понякога маца се стрива на прах и се получава нещо като брашно, което се използва за печива или за галушки за супи. Всички продукти, съдържащи мая и закваска се изнасят от дома за една седмица.

За да бъдат сигурни, че в храната няма да попадне и частичка закваска, вярващите купуват изцяло нови съдове или старите се изваряват.

Вечерята на Пасха се състои от символични елементи: печено агне, горчиви треви, безквасен хляб, четири чаши вино, които се пият в точно определени моменти и ритуално измиване на ръцете. След първата чаша вино се разказва историята на Изхода и тогава следват част от хвалебния химн (Халел) и втората чаша. По-нататък е символичното разчупване на хляба, третата чаша вино и се довършва хвалебния химн като се изпива четвъртата чаша.

По време на празничната вечеря на масата се слагат най-красивите съдове и сребърни прибори, свещи, кашерно вино и три големи парчета маца. Пред главата на семейството се слага голяма чиния, в която се подреждат следните ястия:

1) зроа – печено парченце агнешко с кост, символизиращо пасхалното жертвоприношение;

2) бейца - печено яйце, изразяващо скръбта от разрушения храм в Йерусалим;

3) марор – горчиви треви (обикновено се използват пресен хрян или зелена салата), които символизират горчилката от робството;

4) харосет – настъргани ябълки, орехи, канела и вино, които напомнят за глината, от която робите в Египет изработвали тухлите за строежите

5) карпас – магданоз, целина или зелена салата, символ на оскъдната храна в Египет. Зелинията се потапя в съд със солена вода (сълзите на робите);

6) специално украсена чаша за пророк Елиях (Илия).

От тази чиния не се яде.

Менюто се състои от следните ястия:

- харосет

- ястия от маца (кугел, кнейдлах, латкес, палачинки)

- гефилте фиш (риба, пълнена с безквасен хляб и рибена кайма)

- пръжки от тлъста кокошка

- майонеза

- хрян

- сладкиши (кокосови бисквити, лешникова торта)

Често се поднасят и пилешка супа и печено месо.

http://bgkulinar.net/id-1916

Редактирано 2 април 2007 от bigalex (преглед на промените)

[shpunky]

Леле хора нямате идея колко съм ви благодарна за инфото .Това са най-интересни за мен теми изобщо-евреите като народ,Израел като държава,юдеизма като религия и иврита като език.Мисля че това е най-интересната нация на света и мечтата ми е да отида някога в Израел.Така че отново хиляди благодарности за инфото,доста работи знаех и преди това,но научих и много нови

[^^ANGELSING^^]

Леле хора нямате идея колко съм ви благодарна за инфото .Това са най-интересни за мен теми изобщо-евреите като народ,Израел като държава,юдеизма като религия и иврита като език.Мисля че това е най-интересната нация на света и мечтата ми е да отида някога в Израел.Така че отново хиляди благодарности за инфото,доста работи знаех и преди това,но научих и много нови

Абсолютно!

И аз като се зачетох ми се прииска да ида да видя с очите си всичко...

[adXok]

За пръв път чувам, че "имало еврейска цивилизация"... Цивилизация??? Някой нещо май едно такова се е поувлякъл в изложението си. А както набързо е създадена държавата Израел преди 60 год. и в нея ционистите наблъскаха всякакви недоосъзнати люде от Русия (СССР, ОНД), САЩ, Испания, Полша, България и т.н. като им обещаха светло бъдеще, ако носят автомати и стрелят по обезимотени палестинци, така и бързо ще се разпадне... по подобие на СССР, Югославия и други мултинационални държавици създадени насила! Еврейска цивилизация... то звучи почти като Македонска цивилизация (Македония е област от Балканския полуостров, която присъства като име в Библията, доколкото си спомням... явно това, че не присъства Палестина като име, дава правото на някои да си мислят, че Палестинците са варвари, както и българите... както са твърдели гърците)! И ония македонци ги слушат. Абе... цивилизация, цивилизация... ама криворазбрана!!!

[Trichocephalus]

Ами щом е празник-Честито и от мен с

[smirena]

ТАЙНАТА САМОЛИЧНОСТ НА ЙЕХОВА

И УЧАСТИЕТО МУ ВЪВ ВОЙНАТА НА БОГОВЕТЕ

Значението на името Яхве (произнасяно Йехова) е озадачавало теолозите в продължение на хилядолетия – не стига това, ами и Еврейското публицистично общество досега оставя името непреведено, с бележка под линия: “Значението на иврит неизяснено”. Това твърдение не е вярно все пак, защото значението на иврит на “ехйех ашер ехейх” е всъщност съвсем ясно – то буквално значи: “АЗ СЪМ ТОЗИ, КОЙТО СЪМ”. Както предположи Карън Армстронг, във всекидневната реч то отговаря на “гледай си работата!”

Защо Йехова е толкова неуловим по отношение на самоличността и какви са били мотивите му, когато е повел еврейския народ далече от пленничеството към Синайската пустиня? Един преглед на близкоизточната политика през 1433 г.пр.Хр. може да отговори и на двата въпроса.

Скоро след разрушаването на Крит бреговете на Левант изпитали страхотна пренаселеност вследствие миграцията на финикийци и филистимляни. Археологически разкопки в Библос потвърдиха огромни разрушения в този град около 1450 г.пр.Хр., в резултат на драстично пренаселване. Опитът на Библос бил повторен по цялото крайбрежие и предизвикал движение към Египет в продължение на две столетия. Евреите тъкмо били въвлечени във външна война за делтата на Нил.

Поради това Йехова започнал да действа за бързото преместване на израилтяните към единствено възможния спасителен оазис Синайската пустиня – област, която била общоприета за извънгранична поради нестихващия страх от радиоактивно заразяване. Дали тази евакуация е била част от по-раншно споразумение с Авраам – отдаване дължимото за извършената от него шпионска дейност – или е било нещо повече?

Планът на Йехова със сигурност е отишъл доста по-далече от спасението на израилтяните. От ударението, което той поставя на Десетте заповеди и подробните нови закони, установени в Изход 20:23, може да се стигне до логичното заключение, че той е бил недоволен от човечеството. По-точно би трябвало да изглежда, че Йехова бил отвратен от преклонението пред идоли и широко разпространената потребност за обожествяване. Неговите действия внушават желание за връщане към традиционните стойности от най-ранните дни на Шумер. Но времената вече били променени. Най-първите шумери били невинни и вярвали в боговете, които винаги ги били закриляли. Сега, след хилядолетие на хаос и войни, хората били объркани, несигурни и подозрителни. Единственият път напред за Йехова бил да създаде нов договор на вяра и лоялност само към единствен бог. Именно по тази причина той повел израилтяните към четиридесетгодишно усамотение в Синайската пустиня. Само по този начин той е можел да изведе напред едно ново поколение, което не било изкушено от политеизма на египтяните. Само по пътя на монотеизма хората биха могли да си възвърнат отдавна загубения златен век.

Сега нека се върнем към името Йехова с всичките неуловими странични значения. По-старателен прочит на книгата Изход показва, че Йехова следвал внимателно подготвен план, който имал три по-нататъшни идеи извън простото освобождаване на израилтяните. Първата идея била да отслаби основно египтяните като световна сила, която не би могла повече да се издигне и да противостои на новосъздаденото монотеистично управление. Втората идея, по собственото признание на Йехова, била да изгради репутация, която би сплашила враговете на Израел. А третата била да спечели съчувствие и/или страх у египетския народ, за да се сдобие със злато и сребро. Тези скъпоценни метали били нужни за изграждането на кивот и молитвен храм, най-съществените начини, посредством които Йехова щял да поддържа връзка с избрания от него народ.

С цел да постигне трите си набелязани цели, било необходимо постепенно да увеличава степента на “бедствията” над Египет. А с цел да изиграе успешно тази психологическа игра, било много съществено египетският фараон да не познае името, а оттам и репутацията на бога, който му се противопоставял.

Пренебрегването от страна на фараона на божественото име Йехова му попречило да разбере и надвисналата опасност от страна на израилтяните. Ако фараонът бе разпознал своя истински враг, играта не би било възможно да бъде изиграна до края. Както е и станало, фараонът постоянно пренебрегвал нарастващото опустошение, което било предизвикано в страната му. Когато тази психологическа игра свършила, Египет вече бил загубил по-голяма част от стадата си, повечето от реколтата и плодните си дървета и дори най-голямата част от новородените деца. Тогава египтяните толкова обезумели, че тръгнали да преследват бягащите израилтяни и загубили шестстотин от най-добрите си колесници, които били отнесени от морето.

Съществува още една мощна причина, поради която Йехова не разкрил истинското си име. Нека допуснем, че Йехова наистина бил върховен бог, добре известен в Близкия изток. Ако този бог е искал да започне всичко от нулата чрез представянето на традиционни стойности посредством монотеистично царство, тогава най-лошото нещо, което би могъл да стори, било да възвести старото си име, особено ако той е бил вече боготворен под това име от съседните народи. Представете си реакцията на израилтяните при влизането в Ханаан, ако биха разбрали, че техният собствен бог е бил боготворен от враговете им като един от множеството богове! А и кой ли от тези врагове би се страхувал от израилтяните, ако биха заподозрели еврейския бог като един от собствените им богове?

Какво е било името на едно от най-боготворените божества в Ханаан? Въпреки че там Инана била боготворена като Астарта, а един неизвестен бог бил боготворен като Дагон, най-почитан от всички бил несъмнено богът Хадад, когото мнозина смятат за идентичен с Ваал. Популярността на Хадад е очевидна от общата употреба на неговото име от различни царе – например Бен-Хадад на арамеите, Хадад Едомитски и Хадаезер – врагът на Давид, са една малка част. В допълнение главното божество на хурианите, които имали най-висши постове в Левант, бил Хадад под името Тешуб. И накрая хититите, които имали силно присъствие в Ханаан, също били силно привързани към Тешуб. Най-силният бог на израелската обетована земя бил определено Богът на бурята.

Сега нека проследим уликите към истинската идентичност на Йехова. Първият ни пристан е Изход 6:3, който твърди:

“А Господ каза на Мойсея: “Аз съм Бог. Явих се на Авраама, на Изака и на Якова с името Бог Всемогъщи (Ел Шадаи), но не им се открих с името си Йехова”.

Горният пасаж е потвърден и от библейското описание на по-ранна среща с Авраам:

“Когато Авраам бил на деветдесет и девет години, Бог му се явил и му казал: “Аз съм Бог Всемогъщи (Ел Шадаи), тръгни след мен и бъди благословен. Ще потвърдя договора между теб и мен и много ще увелича числата ти”.

Тези пасажи не оставят съмнение, че името Йехова за първи път е било употребено по време на Изхода. Няма никаква основа за религиозни твърдения, че името Йехова е съществувало по времето на договора с Авраам, Потопа, Адам и Ева, или дори при сътворението на небето и Земята. Те представляват напълно предвидими опити на ретроспективно монотеистично редактиране.

Какво е значението на по-ранното име на Йехова – “Ел Шадаи” ?

Думата “шадаи” е винаги в множествено число и обикновено се превежда като “всемогъщи” в смисъл на божествено ниво на величие – “всевишни”, сходен с множественото число на Елохим. В последните години все пак стана ясно, че нейният корен е в акадската дума “шаду”, която означава “планини”. Ето защо “Ел Шадаи” не би трябвало да се превежда като Бог Всемогъщи, а по-точно (и разбира се, буквално) като “Бог на планините”. Дали това ни дава доказателство за истинската идентичност на Йехова?

Наистина е съществувал в шумерския пантеон бог, който бил познат като бог на планините. Неговото име било ИШ.КУР, най-младият син на Енлил, а името му буквално означавало “Той от далечните планински земи”. Ишкур бил известен също и под името Адад, или Хадад на иврит. Тъй като Хадад/Тешуб бил предишен бележит бог в Ханаан, една нова монотеистична религия под името Ишкур или Адад би била лошо начало. По този начин Ишкур е перфектна прилика за планинския бог Ел Шадаи, който поради необходимост се превърнал в анонимния бог Йехова.

Знае се, че планинските земи на Ишкур са идентифицирани като Таурус, а по-късно като Андите, и се знае, че той се е върнал от Тиуанаку в Близкия изток през 2200 г.пр.Хр. По този начин той бил на точното място в необходимия момент, за да се яви като Ел Шадаи в Содом и Гомор през 2024 г.пр.Хр. По онова време неговият по-голям брат Нанар/Син бил бог, управляващ по време на Третата династия на Ур.

Дали библейският герой Йехова съвпада с Ишкур? Първо, като Енлилитски бог Ишкур изпълнява условието за библейския Бог, който бил анти-Вавилон, анти-Египет и анти-Мардук. Второ, Ишкур под различни наименования винаги бил представян като Бог на бурята, с неговите известни символи на тризъбеца, светкавицата или тройния свещник. Този символизъм е забележително подобен на начина, по който Йехова накарал Египет да освободи израилтяните:

“Когато Мойсей, протегна жезъла си към небето, Бог изпрати гръмотевица и градушка, а светкавица просветна надолу към земята”.

Това не е била обикновена буря, а най-страшната, изпитана някога в Египет, предварително уредена да стане в точния момент. Подобен феномен е бил използван, за да даде възможност на Самуил да победи филистимляните:

“Но този ден Бог разцепи със силна гръмотевица срещу филистимляните и ги хвърли в такава паника, че те бяха разгромени пред очите на израилтяните”.

Второ, и Ишкур, и Йехова били емоционални богове и притежавали насилствен нрав. Ишкур бе идентифициран като Плачещия бог на Тиуанаку. Йехова също бил силно емоционален бог, ревнив по собствените му признания, който бързо губел търпение. По време на Изхода Йехова често заплашвал да унищожи собствения си народ:

“Но аз няма да вървя с вас, защото сте твърдоглави хора и аз бих могъл да ви унищожа по пътя си”.

И Йехова, и Ишкур понякога се отдавали на насилие. В някои случаи Йехова заповядвал непокорните последователи да бъдат умъртвявани, докато в други случаи той изпращал огън или мор върху недоволните израилтяни. Ишкур по подобен начин можел да бъде подтикнат към насилие. Негов култов символ бил бикът – страшилище за цяла Южна Америка като знак на смърт и разрушение. Отделни южноамерикански легенди описват ден, в който от небето дошъл терор, когато “диви животни” стъпкали човеците – инцидент, който се свързва с бог Ишкур.

Въобще имаме идеална прилика между Ишкур и Йехова. Притежаваме също и разбиране (след няколко хиляди години на очакване) на причината за анонимното прозвище “Аз съм този, който съм!” И нещо повече, имаме пълно разбиране на мотивите на Йехова. Тук се срещаме с най-малкия син на Енлил, чиито последователи от Тиуанаку са се разпръснали, връщайки се да открият първоначалните земи на Анадола, заселени с хитити. Имаме и бог, който никога не е притежавал постоянен град и народ, който да нарича свой собствен, върнал се да открие, че с името му е било злоупотребено и подложена на насилие от група гадатели и идолопоклонници.

И накрая, за да премахнем последните белези на съмнение, можем да обясним, защо Господ казал на Мойсей: “Никой не може да ме види приживе” и защо единствено “славата” на Йехова е била винаги виждана. Първата причина да се крие лицето на Йехова била да се попречи на израилтяните да изобразяват образа му, а оттам и да не изложат на показ тайната му идентичност пред техните врагове. А втората, по-практична причина била, че той имал работа някъде другаде.

Ишкур бил все пак бог на Америките и присъствието на образа му като Бог на Бурята в Теотихуакан (около 1390 г.пр.Хр.) демонстрира неговото продължаващо присъствие в този регион по време на Изхода. Това отсъствие обяснява защо Кивотът на Завета бил изграден и използван за връзки в Синайската пустиня през периода 1433-1393 г.пр.Хр. И е необходимо да се употреби гледището от двадесети век, за да се разбере, че Йехова е говорел на Мойсей чрез радиопредавател. За разлика от Всемогъщия духовен Бог, редовите богове не могат да бъдат едновременно на две различни места!

Въпреки всичко изключително важно е, че самият Йехова не присъствал физически по време на Изхода и продължавал да отсъства, когато евреите навлезли в “обетованата земя” на Ханаан. През това време, четиринадесети век пр.Хр., Йехова винаги изпращал някакви указания посредством Кивота и всякаква физическа интервенция била провеждана от негово име чрез божествени емисари – т.нар. “ангели” от Библията. Тези ангели не били нито митични, нито ефирни същества, а създания от плът и кръв, които ходели, говорели, но имали подчинено положение спрямо висшите богове. Тези крила, с които най-често ги изобразявали в по-късни времена, представляват артистично тълкувание на техния начин на предвижване.

Тези “ангели” помагали на израилския народ начело с Исус Навин по време на частичната победа над ханаанските земи, започвайки с покоряването на Йерихон през 1390 г.пр.Хр. Срутването на стените на Йерихон сега вече е събитие, потвърдено от археологията, и вероятно може би е резултат от друга божествена технология, която била описана на не технически език като “рев на тръба”.

Указанията на Йехова към израилтяните били безмилостно да унищожат населението на покорените земи, а причината за това може да се види от проблемите, с които се сблъскали малко след смъртта на Исус Навин, когато евреите започнали да се женят за своите врагове. Това действие бързо довело до преклонение пред други богове, в крещящо пренебрежение към първата и втората заповед на Йехова, което довело до предварителен край на монотеистичния експеримент на Ишкур/Йехова.

По времето, когато Ишкур/Йехова действал като отсъстващ бог на израилтяните, може да се забележи, че други богове също отсъствали от делата на човечеството.

Цялостното заключение от валидните доказателства е, че по време на периода 1450-1000 г.пр.Хр. боговете се били оттеглили от Близкия изток (Стария свят) и отишли в Америките (Новия свят), където има белези от божествена дейност в Теотихуакан през 1390 г.пр.Хр. Липсата на директна намеса в Стария свят намеква, че Мардук, Инана и Йехова (Ишкур) били отстранени посредством целенасочена политика на ненамеса. Удивително заключение е, че Йехова се опитвал да построи в Перу копие на своя “храм”, който бил разрушен в Йерусалим четиринадесет години по-рано. И още нещо, амбициозният му план излязъл доста извън Хавин, иначе защо е трябвало да пренася Йезекиил на хиляди мили за да му даде стотици точни размери от храна в Хавин? Намеренията на Йехова са съвсем ясно описани в Книга на Йезекиил, стих 43:

“Сине човешки, опиши храма на народа израилев… Нека имат предвид този план, и ако те се срамуват от всичко, що са сторили, разкажи им плана… Напиши това пред тях, за да могат да останат верни на неговия план…”

Картината, която се появява от този анализ, е драматичен опит на Ишкур/Йехова да си възвърне авторитета между боговете, вероятно подтикнат от противоположните съдби на Йерусалим и Вавилон. Провалил ли се е опитът му? Доколкото ни е известно, Йезекииловите сънародници никога не са успели да изпълнят нарежданията му за построяване на копие на Хавин. Колкото до самия Хавин, каквото и да е съществувало някога, то е било разрушено, а върху него били построени по-късни сгради, датиращи от пехота 500-200 г.пр.Хр. Би било интересно да се направят разкопки под потопения площад.

Какво всъщност е представляващ т.нар. “храм”, който Ишкур(Йехова) построил в Хавин де Хуантар? Ако библейското описание на храма в Йерусалим би могло да бъде пътеводител, тогава си имаме работа не с храм в конвенционалния смисъл на тази дума, а с някакъв вид техническо съоръжение със специално предназначение. Вероятно свидетелство се съдържа в Стелата Раймонди, за която се счита, че е била изваяна в Хавин около 500 години пр.Хр., когато той се е появил като свещен център, малко след посещението на Иезекиил. Стелата показва Ишкур, символизиран от бик, застанал под нещо, което сега можем да изтълкуваме като стилизирана ракета…

По всяка вероятност изглежда, че боговете са воювали помежду си. Но кога е станало това? Петото ацтекско слънце, белязано с Ягуара, започнало известно време след четвъртото през 1390 г.пр.Хр. , но можем ли хронологично да го свържем с Ишкур(Йехова), разрушаването на храма в Йерусалим и посещението на Йезекиил в новия храм в Хавин?

Нашето първо доказателство идва от ацтекска легенда. Ацтекският бог на войната бил известен под името Хуитцилопохтли. Той обикновено бил изобразяван как държи мощно оръжие, а според една легенда той спечелил битка срещу четиристотин второстепенни богове. Друга легенда, вероятно отнасяща се до същото събитие и същия бог, твърди, че бог на име Димящо Огледало победил пернатия бог-змия Кетцалкоатъл в Тула, точно на север от Теотихуакан, и така прекратил управлението му. Археолози, направили разкопки в Теотихуакан, откриха навсякъде изображения на Бога на Бурята – Ишкур, което показва, че той и Хуитцилопохтли били един и същи бог-победител.

Легендата за “Димящото Огледало” съвпада с друга приказка, според която Кетцалкоатъл напуснал Мезоамерика след избухване на войни между боговете. Богът-змия тръгнал с група последователи от Тула към Юкатан, откъдето отплувал на изток върху “змийски сал”. Това събитие е сред най-значимите в историята на Америките, защото Кетцалкоатъл си тръгнал с обещание да се върне. Датата на връщането била определена точно въз основа на свещен календар от 260 дни, който в комбинация с друг календар от 365 дни довежда до свещен цикъл то 52 години. Оттогава всички мезоамерикански култури започнали да броят годините и чакали връщането на Кетцалкоатъл всеки път, когато завършвал този 52-годишен цикъл.

Друго наше хронологично доказателство идва от археологията. Докато датите са естествено твърде смътни, установената хронология за Свети Аугустин и Хавин де Хуантар е напълно потвърдена в периода около 550 г.пр.Хр., което е най-рано установената дата на култа към Ягуара. Този период съвпада точно с феномена, познат като “Ел Ниньо”, причинявал огромни обществени и културни промени в Южна Америка. По-точно селищата по перуанското крайбрежие изведнъж западнали, докато Хавин в пълен контраст внезапно се издигнал като мощен религиозен център. Археолозите не са сигурни какво точно стои зад “Ел Ниньо”, но ако съберем всички сведения заедно, тогава войната на боговете се превръща в силата зад “Ел Ниньо” и Хавин де Хуантар се появява като катализатора, поставил началото на войната между боговете.

Как човечеството е било впримчено в този конфликт? Тъй като засега не можем да бъдем сигурни, едно вероятно доказателство се намира в по-късния храм на Хавин. Статуята “Ел Ланцон” е била поставена в сърцето на храма, за да го предпазва от неизвестен враг. Нещо повече, стените на храма са планирани така, че да пречат на достъпа на хора с висок ръст. Според една перуанска легенда, “гиганти” тръгнали пеша към планината, ядосали техния бог и били унищожени. Възможно е тези хора – близки родственици на олмеките – да са били принудени от Ишкур (Йехова) да построят неговия “храм”, но впоследствие да са го саботирали. Ако този акт на саботаж е бил иницииран от вражески бог, тогава бихме могли да разберем защо богове и човеци са били включени в произлезлия конфликт.

Този анализ внушава, че именно Ишкур(Йехова) е разпалил гнева на “дивите зверове” към човечеството, нападение, оставило дълготрайно впечатление у тези, които са оцелели. Между тях почти сигурно са предците на ацтеките – придобили слава с кръвожадните си ритуали, които ни се струват толкова противни. Можем да се опитаме да се поставим на мястото на ацтеките въпреки всичко, когато проучим един от техните церемониални кинжали. На една от тези ками, която била използвана за отрязване сърцето при техните човешки жертвоприношения, на дръжката е изобразен пикиращ Бога на Бурята – Ишкур (Йехова)!!!

И като обобщение може да се направят следните изводи:

През 1450 г.пр.Хр. конфликт между боговете довежда до разрушението на Мари, Крит и Мохенджо-Даро, в резултат на което боговете решават да се преместят в Новия свят, като се споразумяват за политическа ненамеса в Стария свят.

Йехова, богът на Стария завет, бил бог от плът и кръв, познат на шумерите като Ишкур. Той нарушил политиката на ненамеса, опитвайки се да изгради ново монотеистично царство чрез израилтяните в Ханаан.

Ишкур/Йехова използвал цар Давид,и за да си върне Йерусалим, мястото на стария център за контрол на полетите. “Храмът”, който бил построен в Йерусалим през 953 г.пр.Хр., не бил храм в обичайния смисъл на думата. Той бил разрушен от Рамзес по нареждане на бог Мардук.

Иезекиил долетял до новия “храм” на Йехова в Хавин де Хунтар през 572 г.пр.Хр. Плановете на Ишкур за Хавин и бъдещо копие на онзи храм били осуетени от нещастен случай в Хавин, който довел до война между боговете в Америките през 550 г.пр.Хр.

В резултат от войната една група богове се преместила в Азия и може би тайно се договорила за нов световен ред през 539 г.пр.Хр.

M27

/по материали от Gods Of The New Millennium by Alan F. Alford/

http://www.meridian27.com/Mer27/Vol4/f8.htm

[Гости zoro_]

Тъй като религиите представляват интерес за мен,в това число и юдеизма моля ако някой знае откъде да изтегля и прочета или да купя Танах -- Еврейска библия в оригинал или превод /full/ да каже ,ако знае.

На следня сайт http://www.machanaim.org/ има доста работи но струва ми се не всичко.

[Гости zoro_]

http://www.mogen.org/bg/100_30.php

Това ли търсиш?

Има на иврит и на български.

Благодаря за информацията!

А сега да попитам знаещите нещо което може би ще е интересно и за други.

Ако човек иска би могъл да приеме християнска религия.Това е възможно и при мюсюлманите.

А може ли човек ако поиска да приеме юдеизма за своя религия?

Доколкото съм чувал това е невъзможно ако родителите му не са.Така ли е или греша?