преди 7 часа, Гретел написа:

Това вече е сериозен казус!

като етюд и упражнение - е чудесен. Но не и практичен. защото става въпрос за "идеални субекти". И самият казус се заплита именно отново през субектите. Без съждения живеят милиарди същества. Съжденията са едни или други - ние които ги изразяваме, сме примера...

 

преди 3 часа, Амели написа:

Важна е концепцията на субекта. 

Защото истината е съответствие на личната идея на същият за "обекта" на изследване. Несъгласието на всички участници в една обща картина на концептуална теория , означава само едно - Несъвършенство в "изгражданият образ" , поради различие в сетивната приемственост , която , от своя страна е определящ фактор при съставянето на логическата обща структура на наблюдаваните явления , предмет на зададената дискусия и извличаните механизми и закономерности. 

За кого е важна?

Нека само уточня как е за мен - "ОБЕКТ" на ОТРАЖЕНИЕ - е преди всичко. ОБЩИЯ СЛУЧАЙ е - на отражение. В него частен случай е - "изследването". то е израз на тип ОТРАЖЕНИЕ и тип ОТНОШЕНИЕ, на субекта, спрямо ОТРАЗЕНОТО. В останалия случай са типове и разновидности на "преживяване" на отражението. Това е опростяване, но само да поясня схемата.

С това искам да кажа, че субектите не само "изследват", и "изследването" е частен случай на общия - ОТРАЖЕНИЕТО. Всяка психична дейност се основава на Отражение. Тя самата е отражение.

За да възникне въобще каквото и да е, субекта се оформя главно и единствено заради Отражение. В отражението чрез сложен тип когнитивни процеси, възниква и мисленето. Но то идва с усложняването на отражението и не е задължително условие.

С усложняването на отражението се появява и обратната му връзка - отражението става толкова обогатено и сложно, че е възможно да се "прожектира" на дяловете за възприятие и в мозъка възниква "затворена система" от сигнали, вместо отворена - от физическия реал, през субекта чрез отражението му, реакция - отново като форма на ситуиране субекта спрямо реала. Затворения тип отражение е - породено отражение, се представя като възприятие, отново се отразява и реагира, но тия идват отново на "входната верига" и пак влизат все едно идва "отвън". Пак се обработват интерпретират и се реагира... и пак... Това е само принципна схема, само обща, за целите на пояснението на това тук.

Та - исках да кажа по цитата на АМЕЛИ. Защо да е несъвършенство "несъгласието"? Та именно чрез разликите във възприятието се оформя по-широко поле - и за дискусия, и за битие, и за ситуиране сред него, в опит да се асимилира и усвои...? Колективно се реализира по-широка обща картина, ако са налице в нея именно "разликите", заедно с "приликите"... А отгоре на всичко - може и да не е налице 'съгласие', защото в практиката на живота - няма такова, освен условно, като вид договор.

Ако перцепцията е относително подобна при повечето хора, то в отражението няма двама човека, който да реализират точно съвпадение в него и "резултата" винаги е различен. Подобие може да е налице и при видовите форми на реактивност, особено като програмите за оцеляване и запазване на вида. Но всяко усложняване на отражението - особено мисленето, вече се определя от толкова широк набор от променливи и фактори, като главния от тях е паметовите отпечатъци от личното битие на всеки отразяващ. Сложното и възможностите тук нарастват прогресивно

---

 А за Гретел - отражения са налични и без да са стигнали до "съждения". съжденията са също частен случай на ОТРАЖЕНИЕТО. За да е налице "субект" е нужно обаче "отражение". А обратното - съждение без субект който да се изрази с него - не е възможно , освен като упражнение по абстрактно мислене и прийоми на работа с него.

Редактирано 22 ноември 20178 г. от _ramus_ (преглед на промените)

преди 12 часа, Реджеп Иведик написа:

Разбира се, може да се разсъждава върху има няма. Какво е безсубектно има и няма. Има и няма сами по себе си, като какво е туй жуотно. Може и да не се разсъждава. 

Субективните ни възприятия са обвързани винаги с контекста, в който се намираме, наблюдаваме и действаме. Ако няма контекст, какво ще се случи с въприятието, отражението и разсъждението? Можеш ли да промениш събитията? Дали единственото, което правим, е да променяме или не интерпретацията си за тях? Тогава какво е емпатията, ако не възможност да напуснеш субективната си гледна точка? Вярно, по този начин ще навлезеш в друга субективна гледна точка, но дали онова, което ще опознаеш там, ще бъде единствено отражение? Чие отражение - твоето, на другия човек или сбор от двете? Сборът от две и повече субективни точки, продължава ли да е субективна гледна точка или?

В крайна сметка, ако всеки в своята илюзорна реалност е успял да подреди мислите и чувствата си по такъв начин начин, че към определен сбор от контексти, точно в този момент, да се чувства добре, то за какво му е да се опитва да ги преподрежда или емпатично да възприема друга субективна гл.т.?! Защо му е да общува, да пише по форуми, да търси обмен? Още повече, както се твърди по всички канали - "обективната истина" отново ще остане някъде "там"…, тоест непостижима, защото човек вярва, че съществува само един-единствен реален вариант, въпреки безкрайните му версии и интерпретации, и този вариант е, че истината е единствено субективна. По логиката на субективната истина се оказва, че съзнанието е една лъжа. Дали пък истината не е, че субективната истина е просто поредният защитен механизъм?

преди 13 минути, Xtreme_design написа:

Дали пък истината не е, че субективната истина е просто поредният защитен механизъм?

Субективната истина и обективната истина са интересни понятия. Те не могат и да се обусловят като хората. Нагарджуна добре го е обяснил в трактата “Философия на средния път".   

"Ако е налична себеприрода, другоприрода също е налична. Или казано по по нашенски, "ако е налична обективна истина, обективна лъжа (обективна илюзия) също е налична. "

преди 16 минути, Реджеп Иведик написа:

Субективната истина и обективната истина са интересни понятия. Те не могат и да се обусловят като хората. Нагарджуна добре го е обяснил в трактата “Философия на средния път".   

"Ако е налична себеприрода, другоприрода също е налична. Или казано по по нашенски, "ако е налична обективна истина, обективна лъжа (обективна илюзия) също е налична. "

Да, в огледалния свят на Алиса е така. На някой да му е минавало през акъла да счупи огледалата?

преди 5 часа, Амели написа:

Важна е концепцията на субекта.  Защото истината е съответствие на личната идея на същият за "обекта" на изследване. Несъгласието на всички участници в една обща картина на концептуална теория , означава само едно - Несъвършенство в "изгражданият образ" , поради различие в сетивната приемственост , която , от своя страна е определящ фактор при съставянето на логическата обща структура на наблюдаваните явления , предмет на зададената дискусия и извличаните механизми и закономерности. 

Това разсъждение е смислено, при условие, че априори сме приели, или сме се договорили, че обективна истина съществува.

Тя може и да съществува, при което съждението би било обективно вярно. 

Но това съждение, чисто логически, не може да ни даде нищо, не е смислено, по отношение на дилемата, дали аджеба обективна истина има.

преди 9 минути, Xtreme_design написа:

Да, в огледалния свят на Алиса е така. На някой да му е минавало през акъла да счупи огледалата?

Дали може ?

Приживе дали може ?

Може ли смъртта да е счупване на огледалата ?

Всъщност като как би могло да изглежда съждение, което би било смислено по отношение на въпроса дали съществува обективна истина

сбора от две субективни гледни точки... пак е субективен, защото "сбор" е в състояние да реализира само субекта. Сбор или разлика, анализ или синтез, съждения и логика, изживяване или емпатия и телепатия - са негови производни. Това е като в уравнение - щом в знаменателя , или пък извън скобата, стои СУБЕКТ, това определя резултата винаги да е СУБЕКТИВЕН.

Вярването че съществува един вариант...,  да му е нужно "да е добре" - пак са субективни производни. Логиката на субективната истина е отново на субекта и е субективна. Както и - самата логика, защото това са просто правила и изведени принципи на взамовръзки между явленията. Няма значение колко е високо нивото на абстракция - непрекъснато в нея участва отражението на субекта, защото няма субект, ако той не отразява света около себе си, после - в себе си. Всеки субект се определя от отражението  и отразяването му е основното проявление през битието, което го идентифицира като субект.

Всички тия думи ги пишем субектите. Дали, кое, какво колко защо - това са въпроси възникващи от комплексността на отражението, но фактически това се развива сред отражението на самите субекти. Дори понятието ОБЕКТИВНОСТ, обект... както и което и да е друго понятие, възниква в отражението на определен негов етап за целите или нуждата от ползването му.

критерия - Да ми е добре, също е субективен и твърде изменчив. на най-инстинктивно ниво, той е израз на ПСИХОСТАЗИСа и неговата роля. Мозъчна химия прави така че "и нищо да не правиш" да ти е добре... или зле. И да правиш - веднъж ще ти е добре, друг път - зле. И пораждането на тия двете може да е първия знак и основен начин от видовите програми за оцеляване на вида, но при натрупване и усложняване протичат качествени изменения и простата критерийност на 'добре ми е, зле ми е" спира да носи валидността която й е постановена и генетично заложена.

И най-важното - добре ми е,  зле ми е - не е задължително да възниква чрез взаимодействието между субекта и неговата обективна контекстуална физическа среда. такава може да изиграе и вътре в самото съзнание и несъзнание - когато отражението толкова се насити и обогати, че започва да обърква сигналите от възприятието и да ги подменя. За съвсем прост и ясен пример за това е сънуването по време на сън, когато онова, което се сънува, не е израз на физическото и фактическо взаимодействие на субекта с неговия контекстуален реал. А същия се замества с подготвени и създадени вече версии на реали, направени по комбинации от паметови отпечатъци и натрупани сложни форми на предишни взаимодействия. Резултата за самия субект - не се различава, защото на ниво "реализирам преживяване" - същото е налично  и ако това е единствения критерий (както и да "ми е добре" ) за битието, то ето че е налице версия на битие, която е породена и изживяна вътре в самия субект. И практиката показва че субектите губят способността си да различават кое е вътрешно породено и идва от самия субект, кое е "отвън"...

Всяка дума тук, сред това написано произлиза от субекта и отражението му... и натам е насочена. Всяка дума и сред другите написани - произхожда от тях самите и техните отражения... и пак натам се 'връща'.

Казусът ОБЕКТИВНА... и ИСТИНА са две положения, които се въвеждат от субектите, за целите на решаване на проблеми в отражението, в задачата все пак да ги ситуира и намести сред един непрекъснато изменчив и динамичен контекст. Вътрешен е той,,, или външен (за и според субекта) е интерпретируем въпрос , но пак - от самия субект дори и групови да са интерпретациите, те дори договорени са субективни по природа и решават задачи по колективното битие.

Редактирано 22 ноември 20178 г. от _ramus_ (преглед на промените)

преди 55 минути, _ramus_ написа:

 

критерия - Да ми е добре, също е субективен и твърде изменчив. на най-инстинктивно ниво, той е израз на ПСИХОСТАЗИСа и неговата роля. Мозъчна химия прави така че "и нищо да не правиш" да ти е добре... или зле. И да правиш - веднъж ще ти е добре, друг път - зле.

 

За съвсем прост и ясен пример за това е сънуването по време на сън, когато онова, което се сънува, не е израз на физическото и фактическо взаимодействие на субекта с неговия контекстуален реал. А същия се замества с подготвени и създадени вече версии на реали, направени по комбинации от паметови отпечатъци и натрупани сложни форми на предишни взаимодействия. Резултата за самия субект - не се различава, защото на ниво "реализирам преживяване" - същото е налично  и ако това е единствения критерий (както и да "ми е добре" ) за битието, то ето че е налице версия на битие, която е породена и изживяна вътре в самия субект. И практиката показва че субектите губят способността си да различават кое е вътрешно породено и идва от самия субект, кое е "отвън"...

 

 

Базирането на “Мозъчната химия” когато се прави психологически анализ и синтез означава, че се признава факта (или истината), че мозъкът генерира съзнанието или с други думи че мозъкът генерира духовната част на човека/субекта с всичките му “съждения”. Така логически отпада съмнението за това дали има свят извън “субекта”, защото се приема че материята генерира съзнанието и човек е “ситуиран” в един обективно съществуващ материален свят, реал (тази думичка сигурно е производна от realm - царство, област, ниво, сфера...).

По време на сън, “Версията за битие, която е породена от изживявания вътре в самия субект” , това битие може да е вътрешно или външно, същото е като “има/няма”. Тогава съзнанието или духовната част на субекта е в друг realm. Дали този реал е вътре или отвън, по това може да се поразсъждава, а може и да не се разсъждава. По желание...

Редактирано 22 ноември 20178 г. от Гретел (преглед на промените)

преди 19 минути, Гретел написа:

 

Базирането на “Мозъчната химия” когато се прави психологически анализ и синтез означава, че се признава факта (или истината), че мозъкът генерира съзнанието или с други думи че мозъкът генерира духовната част на човека/субекта с всичките му “съждения”. Така логически отпада съмнението за това дали има свят извън “субекта”, защото се приема че материята генерира съзнанието и човек е “ситуиран” в един обективно съществуващ материален свят, реал (тази думичка сигурно е производна от realm - царство, област, ниво, сфера...).

По време на сън, “Версията за битие, която е породена от изживявания вътре в самия субект” , това битие може да е вътрешно или външно, същото е като “има/няма”. Тогава съзнанието или духовната част на субекта е в друг realm. Дали този реал е вътре или отвън, по това може да се поразсъждава, а може и да не се разсъждава. По желание...

Не знаех, че имаш правилен възглед.

преди 5 часа, Реджеп Иведик написа:

Дали може ?

Приживе дали може ?

Може ли смъртта да е счупване на огледалата ?

Всъщност като как би могло да изглежда съждение, което би било смислено по отношение на въпроса дали съществува обективна истина

Не само, че може, а реална човешка способност. Нужно е малко повечко знание за това какво е проекция, какво е възприятие, кое е обективното в случая и кое субективното.Проекцията е в основата на субективизма. Всичко, което човек проектира, е реалността на собствения му ум, на собствената му история - прожектирани върху всичко и всеки, който той среща. 

Сега, преди да стигна до обяснението за обективното възприятие, как работи и защо е възможно, нека първо да приема, че е истина, че човек не е в състояние да види или отрази нищо в света,  което да не съществува вече в него самия. Т.е., когато древните адепти и съвременните психоаналитици казват, че не можеш да различиш гнева в някой друг, ако този гняв го няма и в теб, е истина. В този смисъл, елементарното разбиране за това как проекцията работи, е вярно, но онова, което се изплъзва на доста хора, е, че тази истина с нищо не пречи на интелигентно същество, каквото е човека, да възприема и напълно чисто, напълно лишено от проекция. Ето как става това.

Фундаменталната истина, на която се основава концепцията за проекцията, е, че не можеш да видиш нещо, в което не вярваш или което не можеш да разбереш самия ти. Пример: ако сам не знаеш що е страх, няма как да го доловиш и в някой друг. Ако никога не си изпитвал гняв, няма как да разбереш, че човекът срещу теб е точно гневен. Ще регистрираш само, че тонът на гласа се е повишил, ще наблюдаваш точно определени движения, но едва ли ще можеш да си обясниш точно какво виждаш, ако сам не знаеш какво представлява гнева.

Сега, основната грешка, която се прави, боравейки с тези концепции, е, че ако видиш нещо в някой друг, ти не виждаш него, а само онова, което е в теб - т.е. съдържа единствено ТВОЯ емоционален отпечатък. В примера с гнева това ще рече, че можеш да различиш нечий чужд гняв единствено, ако ти имаш проблеми с гнева и че човека, когото наблюдаваш, може да е, а може и да не е гневен и че неговото състояние няма абсолютно никаква връзка с твоето възприятие за неговия гняв. Това, разбира се, си е чиста глупост. Ако действително човек виждаше единствено онова, което съдържа самия той, то в случая с гнева, той щеше да вижда навсякъде само гневни хора.

Следователно, концепцията, че можеш да видиш единствено нещата, които се съдържат в теб, се отнася единствено до разпознаването на някаква вибрационна честота в друг човек и това разпознаване е резултат от собствения ти опит в психиката ти, твоята будност и разбиране.

Като при различните радио станции. Ако си запознат с честотата "гняв" в себе си, не е особена философия да уловиш същия сигнал, когато бъде излъчен от друг човек. Това не означава, че ти самият си непременно гневен и го проектираш върху другия, както и не означава, че другият човек НЕ Е гневен и въприятието ти за него е погрешно. Единственото, което е истина в тази ситуация, е, че за да различиш точно определен излъчен сигнал, ти е нужна съответната опитност вътре в теб под една или друга форма, в противен случай гневът няма изобщо да съществува в твоята реалност. 

Та, възприятие и проекция са две напълно различни неща, нищо, че и двете са възможни. Проекцията е "сляпо" прожектиранне на състоянието на собствения ти ум. А възприятие е да бъдеш в състояние да разпознаеш правилно природата на нещата, използвайки собственото си познание, будност и опит. От което следва, че незамърсеното, обективно възприятие е непросто напълно възможно. То съществува и е истинно.

Ще илюстрирам отново с пример. Представете си, че всички наблюдаваме табло с числа. Всякакви числа са разпръснати по това табло, от плюс до минус безкрайност. И всеки един от нас разполага с точно определен набор от числа в ума си, и всеки един от нас може да види единствено тези числа. Колкото повече числа се съдържат в ума ти, толкова повече ще разпознаеш. Това не означава, че проектираш тези числа върху таблото, а означава, че си в състояние да ги възприемеш, защото ти самият вече имаш разбиране за тях.

Това са принципите, по които възприятието и проекцията работят. И е ужасно досадно, когато човек прави акуратна и напълно точна обзервация и в отговор получава - бла, бла, не можеш да видиш нещо, което в теб го няма. Проектираш себе си върху мен. Няма по-голям булшит от този. Това е много тънък момент на манипулация, използван напоследък доста масово и безкрупулно. Опитвам се просто и ясно да поставя всички точки над i. Защото е от съществено значение.

Редактирано 22 ноември 20178 г. от Гост (преглед на промените)

преди 5 часа, _ramus_ написа:

Казусът ОБЕКТИВНА... и ИСТИНА са две положения, които се въвеждат от субектите, за целите на решаване на проблеми в отражението, в задачата все пак да ги ситуира и намести сред един непрекъснато изменчив и динамичен контекст. Вътрешен е той,,, или външен (за и според субекта) е интерпретируем въпрос , но пак - от самия субект дори и групови да са интерпретациите, те дори договорени са субективни по природа и решават задачи по колективното битие.

Точно, и в този смисъл обективна истина е невъзможна, защото без субект не може да имаме нито обективност, нито истинност. Това, което приемаме за обективна истина, всъщност е именно някакъв вид обща договореност или споразумение между субектите по отношение на начина по който възприемат света около тях. От тук можем да си направим извода, че критериите за обективна истина подлежат на промяна и на развитие заедно с промяната в съзнанието и разбиранията на разглеждащите ги субекти.

на 11/21/2017 в 13:23, Maleficient написа:

(1) И какво като са наясно? Как точно определят или се определя чий Живот има смисъл? Човешкият, кучешкият, лебедовият. Ако смисъл се придава само чрез осмисляне от разсъдъчни същества, би могло да се затрие голяма част от Живота на планетата, след което дори да се обоснове, че това също е Смисъл като е в известна степен и контрол над популацията. Много "твари" с вдъхнат живот са в пряка и косвена корелация с разсъдъчните и осмислящи Живота и предназначението си.

Живеенето, ако се опрости до "съществуване" се обезсмисля.

Имменно защото въпросните същества ще са преминали през съответния етап на развитие и ще са го преодолели, няма да свеждат живота до съществуване. Такива такива същетсва биха ценили живота както в растението, така и в амебата или в човека по един и същ начин, защото ще разбират, че това са просто етапи от един и същ процес. Растението примерно от определена гледна точка може просто да съществува, но това е временно, докато не се развие до състояние в което да може да чувства (то и сега може в някаква степен де), желае, мисли, разбира и може би още други неща, които и ние хората не можем да си представим.

преди 12 минути, Shiniasu написа:

Точно, и в този смисъл обективна истина е невъзможна, защото без субект не може да имаме нито обективност, нито истинност. Това, което приемаме за обективна истина, всъщност е именно някакъв вид обща договореност или споразумение между субектите по отношение на начина по който възприемат света около тях. От тук можем да си направим извода, че критериите за обективна истина подлежат на промяна и на развитие заедно с промяната в съзнанието и разбиранията на разглеждащите ги субекти.

Аз пък винаги съм се питала как е възможно човек да размишлява над толкова абстрактни и комплексни неща, когато основата на разбирането му за обективно/субективно се клати, а и дори може да е напълно погрешна? Само от това просто изходно състояние на нещата, следва, че изводите няма как да бъдат обективни. Но защото тези изводи не са обективни НЕ следва автоматично, че не съществува изобщо начин те да бъдат обективни. 

Ши, не го приемай като персонална критика към теб, не съществува човек, за когото горното да не се отнася в някаква степен. Психичният свят е пълен с капани.

на 11/21/2017 в 13:23, Maleficient написа:

(2) ... не знам на какво конкретно съм привърженик и дали добре и ясно съм обяснявала разбиранията си за "превъплъщенията", но ми се струва че малко се смесват нещата с този Потенциал, от една страна и възможността като безкрайност. Дори да не си го реализирал в едно, то няма проблем да е в следващо и така до кога? Интересува ме един неограничен потенциал какво точно може да постигне (реализира)? Кочина за прасенце, космически кораб, неразрушим дворец или портал през пространство-времето ...

Потенциалът във всичко е един и същ. Прасенцето в кочината има същият неограничен потенциал като човека. Разбира се прасенцето няма как да реализира това, което може да реализира човек в настоящето. Но в бъдещи епохи прасенцето ще стане човек, а човекът нещо повече. Проявлението винаги е ограничено. То си има своя материална страна и форма. Разгръщането на потенциала става постепенно, последователно, по определени правила, а не произволно. Всеки сам твори себе си и нищо не се дава даром. Това че всеки притежава някакъв неограничен потенциал не отменя необходимостта всеки да положи сериозни усилия за да прояви този потенциал в действителност. И даже не да прояви, а да проявява във все по-голяма и по-голяма степен. Тук е разликата примерно между моите възгледи и тези примерно на много будисти, които приемат възможността за постигане на някакво крайно състояние на просветление. За мен развитието (по-скоро разгръщането) на скритите възможности няма край.

преди 2 часа, Shiniasu написа:

Потенциалът във всичко е един и същ....

Ами не е !........." Дюрасел дава повече , 10 пъти повече !...." 

Роденият да пълзи не може да лети ! 

Гъсеничката за да стане пеперуда следва да претърпи метаморфоза . Тук въпросът е : " Възможна ли е метаморфоза ? И ако е възможна - при какви условия ? " ......

Т.е потенциалът на всяко нещо е обективна даденост , независеща от желанията на субекта , не е безкраен и не е един и същ за всяко нещо.....

.....Еееех ! Това непреодолимо " Аз Искам ! " . Субективно !....Дечица и не само !  Искаш , ама няма ! Обективно ! .....

Или ако продължаваш да настояваш , то е докато ти мине ......или си изядеш пердаха...! 

Редактирано 22 ноември 20178 г. от by_chechi (преглед на промените)

преди 2 часа, Shiniasu написа:

Потенциалът във всичко е един и същ. Прасенцето в кочината има същият неограничен потенциал като човека. Разбира се прасенцето няма как да реализира това, което може да реализира човек в настоящето. Но в бъдещи епохи прасенцето ще стане човек, а човекът нещо повече. Проявлението винаги е ограничено. То си има своя материална страна и форма. Разгръщането на потенциала става постепенно, последователно, по определени правила, а не произволно. Всеки сам твори себе си и нищо не се дава даром. Това че всеки притежава някакъв неограничен потенциал не отменя необходимостта всеки да положи сериозни усилия за да прояви този потенциал в действителност. И даже не да прояви, а да проявява във все по-голяма и по-голяма степен. Тук е разликата примерно между моите възгледи и тези примерно на много будисти, които приемат възможността за постигане на някакво крайно състояние на просветление. За мен развитието (по-скоро разгръщането) на скритите възможности няма край.

 

Но възниква въпросът, ЗАЩО. Защо потенциалът се разгръща или защо трябва да се разгръща или защо съществата еволюират? За Еони време, на различни реали, преминавайки много различни епохи и вселени, и стадии на минерал, растение, животно, човек, ангел и нагоре. Това е казусът: защо духът се въплътява (кристализира в материя за да се прояви т.е. Материята е дух в проявление) и ЖИВЕЕ, с други думи какъв е смисълът на живота, каквато е и темата.

преди 1 час, Гретел написа:

Това е казусът:

за кого и според кое? Какъв е контекста на 'този казус', сред който той придобива смисъл и значение... та за теб "ТОВА ДА Е КАЗУСА"...?

Ти си написа че идваш от приказките... и ника ти е такъв, но ето ме мен, един обикновен прост мъж. Според някои долен манипулатор, според други - убиец, който коли наред с ножове и е специализирал удари в гърба с тях. За трети - заядливец, лъжец, психопат, заблуден или... Но какъвто и да съм, според един или друг - нямам въобще такъв казус. Тук изказваш твърдения, които са част от идеологична концепция. Те са недоказуеми и а в някакъв смисъл са и лишени и от логика, и в тях са налични проблеми при подробен анализ. И ако задълбаем по такъв начин в това - нямаш шанс въобще дори да "изкласиш" да стигнеш до "този казус".

При същия анализ излизат и други изводи - че това са система от описания и твърдения, които не са извеждани въобще, те биха били изведими и логични само при определени предварителни постановки и приемания, повечето от които са нагласени и съставени заради нуждата от "крайния резултат". И така - той да бъде представен като логичен, и по този начин - приемлив.

Дори корените на тази идеология е - че просто са били "получени", а не извеждани... Без да се впускам в подробности, простите като мен, не значи и че не са подочували "казуси", като този. Но и сред идеологията сред която този казус съществува като такъв, са дадени и естествени и задължителни негови "отговори"... в този смисъл ПРОБЛЕМ няма, няма и въпрос, освен заради вече намерения и представен наготово "отговор"...

Според теб - това да нямам подобен казус е че:

ти си в приказка, сред която аз не съм.

или

аз съм в приказка, а ти си някъде в реалността?

Тук някои "чупят огледала", дали приживе, дали със умирането, не знам. Оказва се че "може да се разбере лесно коя реалност е обективна и че лесно можело да се "докаже"... Обаче - през субективната.

Колко добре се познава субективната - ами, пак през очилата на обясненията за нея. Някои наричат "разбиране" нещо само защото могат да обяснят нещо си. И като намерят подходящи обяснения за него... и за тях въпроса вече е "решен". И те са спокойни. И си продължават летенето по приказките, до следващите обяснения... Ако ги попиташ как въобще "знаят" толкова обяснения, а иначе личното им битие е толкова далеч от тия широки приказни обяснителни простори, те и за това имат обяснение, въпреки че... се почват дисонансите...

Обяснения - за каквото и да е - бол. Големият проблем на обясненията е, предлагат се наготово и подбирането на това кое да се приеме и ползва, е че е важно да "пасне" на личната нагласа на подбиращия и нуждаещия се.

НО... с приемането на обяснителна система, често тя идва още преди явленията за обясняване. И става така, че твърде много хора приемат интерпретациите и готовите схеми за обяснения на нещо, за самото нещо. Например - както е в твоя случай, сред който ти имаш КАЗУС - с големи букви, КАЗУС-ЪТ!!!. Както и доста други "примери" сред пишещите тук...

преди 9 часа, Гретел написа:

Базирането на “Мозъчната химия” когато се прави психологически анализ и синтез означава, че се признава факта (или истината), че мозъкът генерира съзнанието или с други думи че мозъкът генерира духовната част на човека/субекта с всичките му “съждения”. Така логически отпада съмнението за това дали има свят извън “субекта”, защото се приема че материята генерира съзнанието и човек е “ситуиран” в един обективно съществуващ материален свят, реал (тази думичка сигурно е производна от realm - царство, област, ниво, сфера...).

виж колко условия са налице. Предварителни условия, сред които са налице други условия, задавания, приемания. Това се прави с цел, прави се както всички други упражнения "да допуснем че, да предположим че, да приемем че...

Всички условности тук, в този абзац са интерпретируеми - без изключение. Това е и принципно положение - защото "няма как да се поспори или да не се" само по "другата версия" която обаче не кореспондира с първата. Доколко в двете обяснения би могло да се намери обща част или обобщителен за двете контекст, сред което те да се разрешат и осъвместят... Защото проблемът със СЪНУВАНЕТО представя много сериозен казус, защото неговият анализ "удря' в основите на битие-образуването в психичното отражение на всеки субект или група субекти...

В първото изречение искам да отбележа нещо важно 'чрез думичките - че се признава ФАКТА (или истината)..." Какво е ФАКТ , защото ако "някой трябва да признае нещо за факт" то тогава означава че то е интерпретируемо и е нужно да се постанови като условие. А това е малко странно.

Друго особено - "логически отпада съмнението за ...". Значи "СЪМНЕНИЕ" не е логически концепт, нито е явление от логиката. В логиката никой не се занимава със съмнения, това за логиците е несъвместимо с логиката отношение. Разбирам добре колко е сложно да се представи онова, което се изразява с двата абзаца, но онова, което ми прави впечатление, как и колко е трудно за хората да боравят осъзнато с относителности и условности. Колко е трудно да се излезне от "ясната постановка" и усещането за стабилност която тя подава несъзнателно.

Редактирано 22 ноември 20178 г. от _ramus_ (преглед на промените)

Аз идвам от вълшебните приказки, да така е.  А теб те уважавам.     

преди 19 минути, Гретел написа:

А теб те уважавам.  

това е чудесно, обаче какво ще правим с "казусите". Щото уваженията, ок, но те не решават никои казуси. Особено - тия като горните.

Да не говорим и че то това - "уважението" също е доста спорен въпрос - а и може и да поспорим или да не го правим. Но и да поспорим, не че ще решим пак казуса в него - а именно, че УВАЖЕНИЕТО също е интерпретируемо явление. И се въвежда за целите на обяснението и описанието...

И пак се стига - за кого НЕЩО - се приема като неговата точна форма на интерпретируемост? Ами - с другите форми ( пък те са безкрайни) ? И ако за целите на едно или друго ги орязваме, то тогава се стига до друг проблем - всяко извеждане страда от "фрагментарност". Защото ние хората в склонността си да избягаме от неопределеността, я опростяваме чрез премахване на излишното и несходното на подбрано от нас "важно и основно"... Това е добре... но понеже така "решаваме някакъв частен случай на казус", забравяме че сме орязали и изхвърлили "другото".

Ние хората май не само с казусите правим така. Самите наши собствени образи по същия начин си ги съставяме - чрез орязване и подбор. ненужното за даден момент се изхвърля. Ако някой го е направил съзнателно, той оставя следи. Други решават че ще ги ползват наготово и... за тях вече е напълно неизвестно "какво е изхвърлено, подбрано, защо, заради кое...".  И оттук вече се почва обикновено виртуално решение, но неадекватно сред друг от предварително зададения му контекст.

Редактирано 22 ноември 20178 г. от _ramus_ (преглед на промените)

Казусите, да ги игнорираме. Както казва Алфред, приятелят на Емил от Льонеберя, “Да вземем да плюем на тази работа...”. Това в рамките на шегата. Просто шега, извинявам се, не е подходящо за тази тема.

 

преди 15 минути, _ramus_ написа:

това е чудесно, обаче какво ще правим с "казусите". Щото уваженията, ок, но те не решават никои казуси. Особено - тия като горните.

Да не говорим и че то това - "уважението" също е доста спорен въпрос - а и може и да поспорим или да не го правим. Но и да поспорим, не че ще решим пак казуса в него - а именно, че УВАЖЕНИЕТО също е интерпретируемо явление. И се въвежда за целите на обяснението и описанието... И пак се стига - за кого НЕЩО - се приема като неговата точна форма на интерпретируемост? Ами - с другите форми ( пък те са безкрайни) ? И ако за целите на едно или друго ги орязваме, то тогава се стига до друг проблем - всяко извеждане страда от "фрагментарност". ѝащото ние хората в склонността си да избягаме от неопределеността, я опростяваме чрез премахване на излишното и несходното на подбрано от нас "важно и основно"...

 

преди 2 часа, Гретел написа:

т.е. Материята е дух в проявление

Следа казва Бог в проявление. Явяват ни се явления свързани с нашата възприемчивост. Същността им е Бог. Сега, ако Бог се разбира като дълбока истина (според определението на Бор), има го и го няма, то тогава това е правилен възглед.

преди 10 часа, Реджеп Иведик написа:

Явяват ни се явления свързани с нашата възприемчивост.

Аз смятам че "не се явяват". Така изразено е - сякаш това се случва заради нещо "извън нас", и че това е ОБЕКТИВНО определено и ролята и отговорността на самият субект е сведена до пасивна.

Обаче има проблем при анализа на това... По принцип по-горе беше разписао една версия относно механизмите и аз вече избрах да не подлагам на критичен анализ написаното от МО, за да не се зацикля в ненужни посоки. А и теоретичните аспекти по принцип са твърде пластични и изменчиви, и е нужно те да се извървят от всеки, защото извеждането и осмислянето им е един от начините за рационално решение... Отгоре на всичко - всеки, който извежда даден аспект на това явление... го прави "изхождайки от себе си". Смислово това може да означава много неща... но това също е част от осмислянето, както и част от най-сложните въпроси на ЖИВЕЕЩИЯ, поглеждащ на себе си през битието (си).

И все пак - това е изключително интересен казус, стар като света. И неговото значение нараства при задълбочаване на осмислянето и синтеза му.

Например, някъде по анализа на всичко това излиза следното:

Трудно е да се каже нещо важно - механизмите на перцепция ли са още тия, които филтрират ненужното и несходното спрямо вече зададеното - за субекта. Или са механизмите на интерпретация и обработка.

Ако е второто и интерпретирането е ключовия етап, казусът е възможен за заобикаляне посредством овладяване и управление на механизмите на интерпретация.

Ако е още от перцепцията - са нужни съвсем други подходи, тъй като това предполага че не е налице дори "входна информация".

ПРИМЕР - от природата:

врабчетата, имат определен набор от звукови сигнали, които издават и на които реагират. Но наблюдението показва че... в същите регистри и честота на звука, още много други звуци са налични, но врабчетата не им реагират. Въпроса е - те "чуват ли ги", или просто НЕ ИМ РЕАГИРАТ, защото това е излишно за тяхното битие. Предположително - ги чуват и перцепцията няма как да не улавя още повече че част от звуците на които не се реагира, могат да са от хищник примерно, или да касае по друг начин обезпечаването на оцеляването. От друга страна - ако  насоката на казусът е вътрешните механизми на възприятието в зоните на интерпретация и разпознаване и подбор на "нужното и важното"...

Онова, до което аз самия съм стигнал практически и имам основания да го споделя - е че са и по двете линии, макар да е изключително условно и да е налице предварително висока вероятност от подвеждане. А и още - че проблемът е частично решаем по няколко линии - говоря за практически стъпки. Ако се съчетаят няколко подхода,  проблема намалява влиянието си. Но се достига до друг проблем - личните прагове на поносимост и възможността да се обработи и онова, което се филтрира и подбира за целите на самозащитните ни реакции...

Ако някой решава че този сложен въпрос е просто "зададена граница отвън" ( като все едно - "от бог" ) за мен това е твърде лесния и защѝтен "отговор". И това че някъде отвътре сред всеки от нас са налични приоритетни прикрити механизми, които "дирижират" оркестъра, а онова, което се приема за 'съзнание' е само малка партия от "инструменти" в този иначе много по-голям оркестър. С това искам да кажа, че на първо място горния проблем, се заражда в самите нас и търсенето на явлението е нужно да се порови преди всичко "ОТВЪТРЕ". Дали е "зададено" и от кого... - за мен това са напълно непрактични отклонения, без никакво особено значение за решението. Защото за прост мъж като мен - щом нещо е сред вътрешните простори на самия мен, значи че аз нося отговорността и всичко нужно за да го разкрия. като само да вметна... че в личната ми практика (като прост мъж, разбира се ) докоснах твърде много въпроси, за които ясно си давам сметка, че са твърде "остри" за настоящите ми възможности, знания, готовност и зрялост...

И с това завършвам тия ми думи - за мен, според мен - опитността се основава не на думи и комбиниране и жонглиране с готови клишета. А се основава на практически стъпки. По твърде много въпроси на битието са налични думички... които само се ползват наготово, по каналите на заемките му. Много е лесно да се пляскат думички, заради значението на участието и личните собствени нужди и потребности. Заради това се предпочита навсякъде.

Това че някои думички минават за 'лични мнения' пък те за личността, която ги ползва имат ролята само да заместят нейният собствен дефицит на същото. И съставянето на лични образи от готовите тухлички, предлагани свободно и усвоявани избираемо - още от тук започва някъде началото на всичко, описано като "основния проблем - за тясната корелация между възприетото и интерпретираното (осъзнатото).

Редактирано 23 ноември 20178 г. от _ramus_ (преглед на промените)

Ще добавя още нещо по казуса обективно-субективно. Ако субективната гледна точка е единственото, на което човек е способен, то в такъв случай не съществува нищо интересно, което бихме могли да разкажем един на друг, независимо от формата. Очевидно е, че това не е така.

На възприятията ни не може да се вярва на 100 процента, но информацията, която постъпва от тях, е достатъчно акуратна, за да можем да я преработим адекватно и незамърсено в зависимост от контекста. Възприятие, което е отделено от всякакви лични желания, страхове, емоции, нужди и цели, не е натоварено и с проекция. Най-обикновен пример за такова възприятие е - седиш под дървото на сянка, в топъл летен ден и някакъв плод пада до теб. Поглеждаш плода и установяваш - ябълка. Зряла. Непроядена от червеи. Вземаш я в ръка, поизбърсваш я и я захапваш. Твърда, сочна и освежаваща. Продължаваш да си похапваш от нея. 

Как би изглеждало същото възприятие за ябълката, но вече натоварено с личната проекция? Почти по същия начин:"…ябълка. Зряла. Непроядена от червеи." Но това, което ще последва е вече проекцията -  "Сега, тази ябълка защо се е вторачила в мен? Защо реши да падне точно до ръката ми? Нима не знае, че не обичам ябълки, защото са твърди и ми разраняват венците, те ме карат да се издувам и ми образуват киселини, хапвам ги рядко и то, ако са запечени на фурна със захар."

 

преди 22 минути, Xtreme_design написа:

Ако субективната гледна точка е единственото, на което човек е способен

А какво е обективна гледна точка ?

Затуй Кант казва нещата сами по себе си, защото доколко ще е обективна гледна точка, която можем да опишем или да определим ?

Ако обусловим критерии за обективност и субективност, дилемата се премества върху критериите. И многоточие. Многоточието не е страшно, щото и то не следва да се разбира като крайна истина.

преди 22 минути, Реджеп Иведик написа:

А какво е обективна гледна точка ?

Затуй Кант казва нещата сами по себе си, защото доколко ще е обективна гледна точка, която можем да опишем или да определим ?

Хубаво, че Кант го е казал и още няколко други. Това не помага - че те са го казали, пък ний сме го прочели. Ти го знаеш сигурно по-добре от мен. Проблемът е винаги персонален и човек, ако не може да различи незамърсено от замърсено възприятие, никога няма да напусне омагьосания кръг на субективната гледна точка. Защото колкото по-сложни и фини обекти на познание възприемаме, толкова по-трудно става чистото различаване. Но съществуват хора, на които дори и елементарния пример с ябълката може да им се стори труден за разбиране. Всеки един от нас е някъде по скалата на субективизма си. Чистото различаване е способност, която не се преподава никъде. Човек може и никога да не я развие. И светът, всичко около него - всичко ще му е криво, хората ще са зли и коварни, само той ще е винаги морален, добър, знаещ. Познато звучи, нали? Кой човек не е поставял удобно себе си в ролята на жертвата? Всички преминаваме и през това.

Но човек може и да започне да я развива. Това не означава автоматично, че няма да има грешки, нито че човек ще започне да бере плодовете от тази способност на момента. Но с труд и постоянство е възможно да я развие до ниво "експерт" дори, давайки си сметка във всеки един момент и за вероятността да допусне грешка. Което не означава, че следва да се съмнява непрекъснато във всичко, което опознава. А да прояви адекватност, когато сгреши. Адекватността е в работата, която човек извършва в себе си, след като грешката е била допусната. Защото самата грешка е поради моментна неадекватност. Но винаги може да се коригира. В това е смисъла на самопознанието - себеактуализация. Ако обективността не беше обусловена от разпадането на субективността, като възможност, щяхме да сме просто едни песове, гонещи опашките си.

 

според мен "обективната гледна точка" е само помощно средство, за решаване на някои проблеми от логически и абстрактен характер.

Както и нуждата от все пак ситуиране и постановяване на самодефиниращо се същество, спрямо разпознат около него реал.

Аз също смятам че каквото и да е "обективно" е нарицателно произхождащо и насочено за ползване от СУБЕКТИВНОТО. Дали, какво, кое и доколко - също е интерпретивен казус и... както се написа - остават многоточията (които непрекъснато ползвам като стил в думичките си )

като в допълнение на горното - заради това необходимостта от занимания и вникване, анализ и синтез, или инструментите на интуицията или творчествия потенциал, е смислено да се насочат към опознаванена СУБЕКТИВНАТА РЕАЛНОСТ, към СУБЕКТА за когото тя е РЕАЛНОСТ. И оттам - същото като врата към "нещо си, отвъд нея". Ако ще го наречем ОБЕКТИВНА РЕАЛНОСТ - нека е така. Или както и да е по друг начин. Но смислово ние, хората разполагаме с дадености и една от които е именно факта, че ни има. А щом приемем че ни има, то всичко с което ни е възможно минава през нас самите - както ограниченията, така и начините за заобикалянето им.

Редактирано 23 ноември 20178 г. от _ramus_ (преглед на промените)

преди 40 минути, _ramus_ написа:

Но смислово ние, хората разполагаме с дадености и една от които е именно факта, че ни има. А щом приемем че ни има, то всичко с което ни е възможно минава през нас самите - както ограниченията, така и начините за заобикалянето им.

Няма връзка с поста ти. Само дотолкова, доколкото това съждение се приписва на Декарт. Това не е така. Написал е нещо подобно, но като една "възможна" опорна точка, а не като "задължителна" опорна точка. 

Защото дали ни има и доколко ни има, пак ние си решаваме по наши си критерии. По критериите на живия човек, според кой каквото разбира под жив човек.