на 3/14/2017 в 14:24, jhoro написа:

Няма грозни момичата/жени - има недостатъчно обичани!

Има,,, има, дори е пълно с грозни красавици и красиви грозни момичета ...

Допадна ми поетичната хрумка ...всъщност има ли значение, просто го споделих, а всеки възприема нещата по свой си начин...

Пролет по косвени белези
 
Пролет – по косвени белези.
Топло и гузно. Безлистно.
Раждат сезоните мелези,
смесват се, без да му мислят.

Втора ръка стари щъркели
ходят из локвите скромно -
сигурно са се объркали.
Сигурно нищо не помнят.

Облаци кални довличат се,
бършат праха от небето.
И малолетни кокичета
с кърпички във деколтето.

По разкопчаните улици -
радост една нескопосана.
Пролет – по косвени улики,
мърлява и недоносена.

Мария Донева

ОКСИМОРОН

Не давам свойта млада старост -
последния си нощен ден.
Божествен дявол с кротка ярост
крещи беззвучно още в мен.

Какво избирам - кратка вечност?
Не знам...Или безкраен миг?
Навлизам в близката далечност -
единосъщ и многолик.

Бях награден и бях наказан.
Живях умрял. Умирах жив.
Ревнив - в любовната омраза.
В омразната любов - щастлив.

Неотстъпчив и доброволен...
Летяха зимните лета.
И есента бе пълна с пролет,
и пълна с есен пролетта

Отивам си - безгрешен грешник.
Неизтощим и уморен.
И слънцето - тоз черен свещник
едва белее Там... Над мен.

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ

Пол Верлен

 

Редактирано 12 април 20179 г. от иноТ (преглед на промените)

Много бяха. Имах ги с дузина.
Скъпи, верни, на живот и смърт.
Днес ги гледам - шепа, неколцина.
Четри-пет на пръсти се броят.

Оредяха, все по оредяват.
В лесен час-безброй, но в мъчен, ах,
само тук-там още някой става
да ме подкрепи измежду тях.

Аз ли ги разгоних, те ли - мене?
Служба, пост-какво ни раздели?
Времето ли хората променя,
друго ли? Не знам. Но ме боли.

Може би през ситното решето
сее ни животецът така,
че остават само тези, дето
само в скръб подават си ръка?

Може би най-верните остават -
тези дето могат или не
да те пренесат и през жарава
с неопожарени рамене.

Много бяха. Шепа са. Къде ги?
Нищо, да са живи, да съм жив?
Гледам ги все във раменете, тегля:
само шест ми трябват, шест -
ковчегът да ми носят, без да им тежи!

Д. Дамянов

БАЛАДА ЗА КУЧЕТА - 1962

Помня: въздухът мокър лепнеше по косите ни.
Те вървяха покорно - доверчиви и сити.
Покрай селото сгушено, в долчинката престъргана
от бодили изсъхнали, се озърнаха първите.
Те не лаеха, вярвайте, а стопаните мълком
о железния прът ги завързваха дълго,
и по косъма галеха под звъна на синджирите,
и ръмеше отгоре ни, без да мисли за спиране.

После пуснаха тока - като удар премина -
оттогава те мразя, електричество синьо!
Сред кълбото неистово на секундата къса
ти, приятелю мой, как успя да се скъсаш
и езика настъпвайки, да се втурнеш към хълма,
но те чакаха горе със двуцевките пълни.
Ах, душата ми детска полетя, без да пита,
да догони живота сред звъна на сачмите,
под дъжда безпощаден от горящо олово -
по-далече от мене и със тебе отново!
Аз разбрах: свободата в тази дълга минута
(още малко, момчето ми!) тук наблизо се лута...

И прегърнати двете, полетяха душите ни.
Беше кратко и хубаво - иска ли питане.
Николай Искъров

Тя се събличаше пред мене,

а наглите дървета вън

чела в стъклата замъглени

допираха със звън, със звън.

 

Удобно седна, полугола,

ръце преплете след това

и виждам как кракът от стола

люлее се едва-едва.

 

И виждам аз как лъч витае,

прозирен, восъчно налят,

край устните й, над гръдта й —

пчела над нежен розов цвят.

 

Целунах нежния й глезен.

И ето — рязко прозвънтял,

отрони се смехът й глезен,

смехът й чист като кристал.

 

Крака под дългата си риза

подгъна: „Колко си припрян!“

И в миг смехът й ме прониза

и сепна дръзкия ми план.

 

Устата в дързост мимолетна

до клепките да се допре

успя. И тя глава отметна

назад: „О, тъй е по-добре!…

 

Но искам две-три думи… Нека…“

Аз я целунах по гръдта,

а тя усмихна се полека —

тъй даде ми награда тя…

 

Тя се събличаше пред мене.

А наглите дървета вън

чела в стъклата замъглени

допираха със звън, със звън.

 

 

Артюр Рембо

Редактирано 19 април 20179 г. от иноТ (преглед на промените)

Един хубав превод на Рембо. Струва ми се подходящ за София днес

Ей, пъзльовци, ето го! Тътнещи гари.

Тук Варвари минаха в кървав парад,

но слънцето с огнен дроб всичко обжари.

Пак свети на запад свещеният Град!

 

Елате! Пожарът е в отлив. Отново

се лее лазур над мостове, трева,

над сгради, дървета — тук, дето олово

червено, раздрано в нощта зарева.

 

Дворците си мъртви укрийте в ковчези!

Разведря очите ви старият Страх.

Пак стадото рижи кобили се глези —

от страст полудейте, станете за смях!

 

Разгонени кучки се джафкат за дрипава

превръзка, локалите кряскат: — Ела,

пий, плюскай. Нощта там се гърчи и рипва

навън. О, пияници с мрачни чела,

лочете! Лъчите щом бликнат — боли ги! —

фалшивия блясък да смъкнат от вас,

ще стискате чаши, прелели от лиги,

загледани в утрото — тъпо, без глас.

 

Но в чест на Кралицата — с дирник тестен е! —

преяждайте. Слушайте като слепци

как хълца в горещите нощи, как стене

гмежта от доносници, старци, крадци.

 

О, мръсни сърца! О, разпенени устни!

По-живо дъвчете, прогнили зъби.

Шампанско за вас, Победители гнусни!

Позорът в търбуха ви бодро тръби…

Издувайте ноздри в надменност проклета.

А жилите — пъпли отрова по тях.

С ръце върху вашите детски вратлета,

Поетът шепти: „Полудейте от страх —

дори и Жената, в чиято утроба

се ровите в спазми, о, сластни души,

ви стряска със стона си — как ли от злоба

в съдбовна прегръдка не ви удуши?“

Крадци, сутеньори, смешници, тирани,

какво ще му сторите днес — на Париж! —

с душите, с плътта си, с отрови и рани?

Ще смъкне той дрипите — свъсен и нищ!

И щом с изтърбушен корем запълзите

в парите си вкопчили пръсти до кръв,

развратница рижава, с бомба в гърдите,

ще вдигне юмруци, пияна от стръв!

Когато в танц яростен тръпнат краката,

Париж, о, когато с нож в свойте ребра,

когато спотайваш в очи светлината

на дивата пролет — за всички добра 

о, град полумъртъв, о, град на покруса,

с гърди устремил се към Бъдния ден,

стотици врати да разтваряш след труса;

от мрачното Минало благословен,

ти — труп вцепенил се от мъки свещени,

пак пиеш от ужаса, вдъхнал живот

на сините червеи в празните вени,

пак твоята обич е в ледена пот!

И не е зле! Червеи, червеи сини,

но нищо Възхода не ще угаси,

тъй Кариатидите и след години

ще ронят по стълбите звездни сълзи.

Макар че градът покъртителна сцена

остава; макар че с вонята, с кръвта

е рана в Природата вечно зелена,

Поетът му шепне: „Каква красота!“

С Поезия къпа те бурята свята!

Възвръщаш си силите, Град величав;

смъртта пак ръмжи, но ти вдигай тръбата,

натъпкал в сърцето й екот и гняв.

Поетът поема безчестната слава,

плача на подлеца и дните на гнет,

и с бич от любовни лъчи изтезава

жените, и хвърля стиха си: „Напред,

бандити!“ Пак оргии, пак от елит е

претъпкан бардака на стария ден.

А газът огрява кръвта по стените

и блика зловещ към лазура студен.

 

Леко!
Как се живее в България???
Леко, приятелю, леко –
кой както може, шамари я
вече от няколко века.
Просто прилича на баница
в стара пробита копанка:
кеф ти – разгърдена граница,
кеф ти – фалирала банка.
Инак й пазят огризките
нашите западни братя –
искаме или не искаме,
вече е членка на НАТО.
Питаш защо си налягаме
всичките вехти парцали
в тази пробита България,
кучета щом са я яли...
Знаеш ли?... Всички империи,
тъпкали нашето знаме,
вече са прах и мистерия,
вече отдавна ги няма.
Само Балкана ни, стария,
пълен е с тайни пътеки.
Ако ще газиш България,
леко, приятелю, леко!
 

Ники Комедвенска

Захладня. Ей така – изведнъж.
Не защото в очите ти няма
нито хъс, нито дързост на мъж...
Застудя. Просто няма измама.
Зарежи тези болни амбиции
да си най- и харесван от всички.
Едно щураво, лудо момиче,
те привлича, защото обича.
Не за друго. То просто е лято.
И душата му топла нехае
за интриги и болни проклятия.
То обича. Защо ли?!... – Не знае.
Не подхранва чужди надежди
и не пита. Често не пита.
И по своему в тебе се вглежда –
и се търси още
в очите ти.
Надежда МАРИНОВА

Вещица Любов

В какво ли не е веща любовта.
Понякога на вещица прилича.
Затръшва гневно входната врата,
невинна пред леглото се съблича.

Обича и намразва. После пак.
Приключва и започва отначало.
С протрити джинси или в черен фрак,
красива е без грим и огледало.

Оглежда се в разплакани очи –
сълзите са от радост и от мъка –
скандали вдига, после пък мълчи,
уж тръгва, а остава след разлъка.

Душите ни разбърква всеки път.
От ярост удря, ала как целува!
Понякога е вещица. Светът
без вещиците пет пари не струва.

Добромир Банев

Не всяко „Браво!“ 

 

Не всяко „Браво!“ е достойно.

Не всяко „Долу!“ е позор.

Не всеки химн — заупокоен.

И не хвалебствен — всеки хор.

Не всички лаври са победа.

Не всяка загуба е крах.

Не всяка истина — последна.

Не всяка грешка — смъртен грях.

Не всяка прошка е пощада.

И не надгробен — всеки кръст.

Най-истински когато пада

човек доказва своя ръст.

 

 Надежда Захариева

Любовта ни помага...

Любовта ни помага да дишаме.
Точно в тези безкрайни моменти,
във които звукът е излишен
и изчезва в страничните ленти...

Всъщност времето се разтяга
точно в този миг, в който сме живи
и от нищо и никой не бягаме
с обещание – да сме щастливи...

Точно там, накъдето сме тръгнали,
за да търсим изконния смисъл
без да помним, че сме се върнали
с наръч цветни, красиви измислици

и сами си създаваме трудности,
за да можем в света да се впишем...
Точно там, в необятната будност,
любовта ни помага да дишаме.

Мира Дойчинова - irini

Веселин Ханчев

* * *

Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се..За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари ме.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори, че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш "Остани"...

на Звездичка

 

Миришеш на череши и коприна,

по-бяла си от пресен сняг

и тънка като клонка от маслина,

и вита като речен бряг.

 

И няма нужда нищо да "измислям",

защото не говориш, а звъниш,

и лесно ми е просто да описвам

как стъпваш, като че ръмиш...

 

Автор - Светльо Ангелов  /Портос/

 

Редактирано 6 май 20179 г. от Богатир (преглед на промените)

НОЩ

Дърветата край мене зашумяват,

внезапен вятър клоните люлей...

В небето облаци се накълбяват -

и огъня ни лагерен гасней...

 

Гората дъха стонове тъжовни,

гората в плач бучи, ръмжи, пращи...

Жълт пламък реже облаци оловни,

в небето смръщено глух гръм трещи.

 

Последната главня горчив дим вдига,

последната главня пред мене грей...

Една искрица в тъмнината мига

и едър дъжд започва да се лей...

 

Последната надежда в мен изгасва,

изгасва като сетнята главня...

Писмо пак нямах - мъката нараства...

Забрави ме ти, миличка жена!

 

1952

 Пеньо Пенев 

/роден е на 7 май /

Копирани са от Интернет и за съжаление не мога да посоча авторите им.

 

ПИЖАМА

Гърдите ти превърнах във пижама
и всяка вечер лягах си със тях.
Сега съм гол, защото теб те няма.
И липсва ми среднощния ни грях.
Сърцето ми пулсира анонимно,
безпаметно, без спомен, без живот.
Обичах те първично и наивно -
глупак ще си остана чак до гроб.
Сега боли. Процесът е клиничен.
Лечение не зная за това.
В съня си, неприлично еротичен,
отново ще съм с теб до сутринта.

***

Младост

И мъртвата природа ни говори,
че няма връщане назад,
че никога не ще да се повтори,
голямата магия да си млад.
***

Редактирано 9 май 20179 г. от Glenarvan (преглед на промените)

преди 14 часа, Glenarvan написа:

Копирани са от Интернет и за съжаление не мога да посоча авторите им.

 

Камен Илиев - Пижама 

 

Честно казано, нищо не ми е наред.
Оживявам напук, за да дразня.
Сутринта си нахлупва каскет,
А под него – надеждички разни.

И зората е със очила –
Без значение колко диоптра..
Имат розово-млечни стъкла – 
Най-красивия старт за живота ми.

Очертания от син велур
Се размазват на хоризонта,
Иде слънцето с погледа щур
И ми пламват от радост шушоните.

Пеят птици в съседния двор,
Но ги чувам. Възторжено тръпна.
В песента си разказват история,
Дето някога беше ми скъпа.

За любов, за звезди и криле.
За банални неща от Живота...
Всичко хубаво било клише...
Оживявам, макар да съм смотана.

Нямам пукнат петак в портмонето,
Но на мен и Луната ми стига –
Чиста проба сребро, от което
Се коват най-щастливите мигове.

Честно казано, нищо не ми е наред.
Но си имам безспорно предимство -
перфориран безплатен билет
да премина отвъд през годините..

Не можеш да изчезнеш, щом си там,
където е сърцето ти, нали?
И просто няма начин да си сам,
...
защото, знаеш ли, светът си ти...
И знаеш ли, че прагът на душата ти
е именно пределът на мечтите?
Протегнеш ли ръка, за да ги хванеш,
ти вече си Вселената. Опитай се.
Опитай се да бъдеш просто тук,
и там, и посредата, и навсякъде.
Животът все препуска като луд.
Но ти ще го прегърнеш с тишината си...
И в малките пролуки за почивка
превръщаш се във себе си. И в чудо.
Ти имаш време. За една усмивка.
И време да мечтаеш до полуда...
Мечтата ти е истинска мечта,
когато към душата ти те връща.
Със срок за изпълнение: Сега.
Подписана със Щастие. И бъдеще.

irini

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

 

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

 

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

 

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

 

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

ЖИВЕЙ, когато имаш всичко
или от всичко си лишен
и късаш думите на срички,
за да не паднеш в техен плен!
ЖИВЕЙ, когато от тревата
орониш първата роса
и търсиш в утрото приятел
на детските си небеса!
ЖИВЕЙ, когато ти се плаче
или до плач си отвратен.
От бели вълци и гризачи,
които ровят в твоя ден!
ЖИВЕЙ, с умората на всеки,
сънувай неговия сън!
И ако всичко си отрекъл,
повикай слънцето отвън.
ЖИВЕЙ, когато те разлюбят
светкавици и ветрове
и нежността започне грубо
метални устни да кове!
ЖИВЕЙ, с гласа и препирните
на малките си дъщери!
Изстинеш ли съвсем, опитай
ледът искра да сътвори!
ЖИВЕЙ, дори да си измамен
от собствената си съдба
и вместо да усетиш рамо,
усещаш нечий нож в гърба.
ЖИВЕЙ за всичко! А когато
животът вече изгори,
вдигни се пак и без остатък
останките му събери.
ЖИВЕЙ и всяка адска жега
с капчукова вода полей!
Дори да ти коват ковчега
живей, приятелю, ЖИВЕЙ!

Автор - Евстати Бурнаски
Посветено на Матей Шопкин

 СТЕФАН ЦАНЕВ

молитва

Над нивите безшумно пада здрача.
Заглъхва всичко. Сам съм. И тревите.
Аз идвам тука тайно да изплача
гнева и болката си, и лъжите.

Наивен бях. И вярвах много.
На всеки срещнат вярвах. Нищо.
Обичах ги. И лъжеха ме много.
И много ми е болно. Нищо.

Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.
Към всички си еднакво мила:
треви и хора, зверове и птици…

Земя, дари ме с твойта сила –
да мога да обичам всички хора,
да вдъхна чест на подлеците,
герои от еснафите да сторя
и скромни люде – от глупците.

Земя, дари ме с малко сила –
да мога да повалям всеки,
забравил, че е сукал твое мляко
и е дошъл по твоите пътеки…

Заглъхва всичко. Сам съм. И под мене
земята тръпне черна, топла, гола.
Аз вслушвам се в спокойното и дишане.
И падам на колени.
И се моля.

Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.

 

Разстояния

Живея в някакъв обърнат свят,
във който любовта е отражение.
Слепците преуспяват и вървят
уверено към някакво спасение,

което обещават много гръмко –
наградата ще бъде за послушните...
А аз съвсем сама катеря стръмното,
и винаги ще съм от чуждите...

Защото в някакъв обърнат свят
оказах се наопаки, наистина.
И никак не държа да ме спасят
онези – с достоверните измислици...

Щом пътят ми, оттука до дома.,
е в няколко сърдечни оборота,
избирам да запазя любовта,
която е с цената на живота.
Мира Дойчинова - irini