ПИСМО ДО МАЛКИЯ ПРИНЦ

Здравей. Не сме се виждали отдавна.
Единствено звездите пазят твоя смях.
Надявам се, че си добре. Не си пораснал.
И още имаш роза. И овца.
А ние тук броим вместо звезди – монети.
Картографираме си плитките души.
Фенерите угаснаха. Не светят.
А пък Земята … бавно се върти.
И залезите идват много рядко.
А хората са тъжни същества.
Но всеки си е крал /поне за кратко/
във царството на свойта самота.
Не пляскаме с ръце от възхищение.
Горчилка пием… Може би от срам…
Едно голямо земно затъмнение
се вижда сигурно от твоята звезда.
Сърцата ни са слепи. Много слепи.
/Защо тогава имаме очи?
Щом няма как да видим със сърцето си
същественото…И така…Мълчим…
Опитомяваме си чувства. Не лисици.
Цветът на житото остава неразбран.
…
Понякога дочувам сред звездите
камбанките на звънкия ти смях.

Радосвета Аврамова (Caribiana)

Страхотни неща има в тази тема! Комплименти за всички писали.

Преводна поезия също може, нали? 

ФАЙТОН ПОД ДЪЖДА

Тъй дълго на самотен път
файтонът чака, а дъждът
навява скука;

обзема го и мъчи жал
сред този непознат квартал,
ненужен тука.

Конете трепват от гърма
под вехта обща мушама
и мирно чакат;

отвред долита скръбен звук
и никой не остава тук
с приятел в мрака.

Не вижда щори, ни цветя,
обвити със бръшлян места,
и днес го няма

фенерът с тъмните стъкла
и с двете бронзови крила
над свода камен.

Рушат се ъгли и врати,
а вятърът безспир свисти
във дом поломен;

и от дома, в ужасен миг,
като свенлива дама с вик
избягва спомен.

Файтонче празно в тъжен кът,
вземи душата ми - на път
да сме другари;

да бърза всяко колело
за там, отдето си дошло -
за дните стари.

Телос Аграс

превод: Димитър Василев

Илинденска

Вината не бе наша.

Вината беше чужда

и другиму тежи

стотонна отговорност.

Когато дойде ден,

когато стане нужда,

ний всичко ще разкажем

на майката история. –

 

Започнаха със мръсните ръце

да пипат във душите на народа.

Гневът бе толкоз много накипел,

че не съзряха вълчата порода,

муцуните под овчите им кожи,

престъпната и плитка лицемерност.

Но идат дни, когато ний ще можем

да хвърлим кал във мутрите им черни.

 

И бунта почна.

Нямаше защо

да вдигнеме ръце,

да изостанем,

ала

с кръвта

на простия народ

в Илинден вляхме

наше съдържание.

 

Какво ще кажете на тази новина,

ще търсите ли тука руски рубли? –

във Крушево бе феодална власт

и що за скок –

градят сега република!

 

Те бяха също като нас младежи.

Досущ такива сме сбрани ние.

И биха се,

и мряха във метежи,

тъй както утре

ще умреме ние.

 

Не хленча аз, че буря ги обрули.

Израстват други в димните пожари.

Погледай тук – това е Питу Гули,

а ти, наверно, си... Никола Карев.

 

И ако трябват лозунги – добре! –

Ще вдигнеме плакати до луната! –

Свободна искаме,

не щем,

не щем протекторати!

Н. Вапцаров

ХРОНИКА

 

В заводите „Круп“ днес отливат гранати.

Натъпквайте здраво! – за нас са те, братя.

Те нашата кръв из полята ще пият.

Натъпквайте здраво! Милиони сме ние...

 

Във „Байер“ получили някакъв газ

от нова порода. И той е за нас.

той нашта осаждена гръд ще разяжда.

Картината ясна... Нали се догаждаш?

 

Във „Викерс“ пробиват картечни дула.

Шестотин куршума в минута – за нас.

те наште корави глави ще пробиват.

Бъдете щастливи! Бъдете щастливи!

 

Бъдете щастливи, не виждайте как

настига ни буря, обвива ни мрак.

Вземете за почест пред нашта епоха.

Но, моля... по тихо! Но, моля...

                                 без ропот!

 

Никола Вапцаров

Цената - Богомил Райнов

Пак премина - Богомил Райнов

Клипчетата са малко кичозни, но музиката е хубава и като цяло, уважение към качващите българска класика  в нета. 

Атанас Далчев - Повест

 

Прозорците — затворени и черни

и черна и затворена вратата,

а на вратата — листът със словата:

„Стопанинът замина за Америка.“

И аз съм сам стопанинът на къщата,

където не живее никой,

ала не съм аз заминавал никъде

и тук отникъде не съм се връщал.

Аз не излизам никога от къщи

и моите еднички гости са годините,

а много пъти пожълтяваха градините

и аз не съм навярно вече същият.

Отдавна всички книги са прочетени

и всички пътища на спомена са минати,

и ето сякаш сто години

как разговарям само със портретите.

И ден и нощ, и ден и нощ часовникът

люлее свойто слънце от метал.

Понякога аз се оглеждам в огледалото,

за да не бъда винаги самотен.

А по стената се изкачват бавно

и догоряват на потона дните ми:

без ни една любов, без ни едно събитие

животът ми безследно отминава.

И сякаш аз не съм живеел никога,

и зла измислица е мойто съществуване!

Ако случайно някой влезе в къщата,

там няма да намери никого;

ще види само прашните портрети,

коварното и празно огледало

и на вратата листът пожълтял:

„Стопанинът замина за Америка.“

 

 

Камелия Кондова

ЗЕЛЕНО ПЪТУВАНЕ

Пътувам. От тъгата ти до мен
остават няколко крайпътни къщи.
Аз периферно зная, че е ден,
но...хората във тях не се прегръщат.
Не знам дали им трябва спешен мрак
или потоп за по-сериозно чудо,
но те броят съседа си за враг,
а любовта във филмов фест за лудост.
Да, може и красиво да звучи,
разбирай под красиво - драматично.
Но Яворов е имал "две очи",
уж хубави - но ...други е обичал.
Пътувам със идеята за хляб,
идеята безспорно е красива,
но вече зная, щом човек е слаб,
как хлябът е способен да убива.
Но вече зная - няма светглина,
без две трапчинки - в устните на края.
Да се усмихнат - точно пред смъртта.

И да й кажат: Казах ти, че зная!

Градът ме отвлича в 3 сутринта и улиците му придават блясъка в очите. Уличните лампи ми коленичат и отварят алеите си за мен, единственото ми спасение. Затварям очи и се прехвърлям там - на всички онези места, където си държал ръката ми. по всички онези пътища, по чиито асфалт сме стъпвали боси, отбелязвайки посоките на нашите собствени животи. Събирам в шепи въздуха и някак си името ти истича от очите ми под формата на вода, в която ми се искаше да има отвара за забрава. Понякога градът просто така, има дарбата да ме спасява от онези наши спомени, в които бях по детински щастлива. Сага след толкова нощи, преживяла и себе си, и нас, не мога назад да се обърна. С благодарност си тръгвам винаги от там - спомените в главата. Някой ме научи да обичам, а след това ми разби сърцето. Дълго в мен валя, ала показа се светлината на лампите. По улиците да се скитам бе моя лек, а прегръдката на вятъра никога не ми позволи да те забравя. Сякаш 3 сутринта навън е най-лековитото ми време.

С дъх на мастило. - Яница Илиева.

 

И още едно от по-малко известните на Вапцаров: 

ЩЕ БЪДА СТАР, ЩЕ БЪДА МНОГО СТАР...

 

Ще бъда стар, ще бъда много стар,

ако остана след погромите, разбира се,

като окъсан рибен буквар

модел хиляда осемстотин и четирийсе.

 

Тъй както малките деца разлистват

и почват със картинките от края,

така и мене днеска ми се иска

за бъдещето да си помечтая.

 

Защо пък не? – В мечтите няма цензура,

мечтите греят с синкава прозрачност.

А по-добре е да подгониш вятъра,

отколкото да седнеш и да плачеш.

 

 

 

Под наем сме дошли на този свят.
И всеки ден си плащаме цената.
Животът се откупва със дела,
с горчив урок, с любов към непознати.
Животът струва! Колко ще платиш?
За всеки стойността е най-различна.
Можеш на врага си да простиш –
зависи колко силно ще обичаш.

Защо си мислиш,че е подарен?
Че просто ти е даден за заслуги?
Прахосвайки един единствен ден
ти губиш много, страшно много губиш.
Не трупай вещи, трупай простота,
отрупвай се с емоции и радост.
И ако ти останат до нощта,
със утрото раздай ги на приятел.
От гроба няма кой да те спаси.
И времето безмилостно изтича.

Не са ти нужни къщи и коли,
а някой който теб да заобича.
За кратко си дошъл на този свят.
Не ти е нужно да градиш палати.
Гради надежда, вяра, доброта.
Създай живот, жадувай свободата.
И знай, че красотата е тъга.
От залеза днес по-красиво няма!
Залязвай със достойнство, без вина.
И със усмивка силна и голяма.
Живей така,че в сетния ти ден
децата ти със гордост да закрачат.
Врагът ти да склони глава,
а небесата силно да заплачат.

Горяна Панайотова

---

ПОКАЗАНИЯ НА КУМЧО ВЪЛЧО

Вината ми навярно е огромна,
но аз изпитвам гняв - а не вина.

За шапката ли питате? - не помня...
Щом казвате, червена е била...
Запомних й очите! Мили боже,
каква ти шапка, нейните очи
танцуваха по вълчата ми кожа.
А после много дълго се мълчи...
Продумахме, едва когато здрачът
узря във сламената й коса.
Тя беше нежна, да ми бе палача,
да бях умрял от нейната ръка!
Но не умрях. Строих си вълчи кули:
тя ще остане в моята гора,
лицето на луната ще затулим -
а след това ще ми роди деца...
И тъкмо бях пронизан от човечност,
когато стана да се облече.
Отиваше си! Чух я как изрече:
"Да знаеш, че си готино вълче!"
Настигнах я. Способен бях на всичко.
Дори на смърт, за да остане тук.
 
Изядох я, защото я обичах.
Не можех да я поделя със друг.

Камелия Кондова

 

 

...Август е студена лимонада с джинджифил и мента.
Август е шапка от стар вестник и пръчка вместо конче.
Август е бурканче със сладко от печени праскови.
Август е огърлица от седеф.
Август е сън в хамак под пълно със звезди небе – като бели лунички
върху черно лице."

Ивелина Димитрова

Днес по случай празника Камелия Кондова е споделила, че дъщеря й е с името Мария и бабите във влака като я питали на кого е кръстена тя отговаряла "на една, която носи в торбата си диви круши"

 

ЖЕНАТА МАРИЯ

 

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна - хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: "Аз съм Мария... Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже."

Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа -
аз припаднах до двете й връхчета тънки...
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.

Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко -
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже..."

Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.

А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни - за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже."

 

Борис Христов

 

 

Как искам да не бях ги срещал
очите ти, когато се тревожат.
Бих искал да не съм усещал,
да не познавах гладката ти кожа.
Две малки длани - да не бях ги виждал,
нозете боси - да не бях докосвал.
Подплашени коси да не прииждат
с купчина незададени въпроси.
Бих искал да не съществуваш -
различна, неправдоподобна, дива.
Как искам да не бях сънувал
внезапно гола как заспиваш.
Да можеше - объркано и сложно
да те оставя в стари чекмеджета...
Бих искал, но не е възможно -
не се побираш в рамки и портрети,
не се побираш в мислите ми даже,
и в този стих не се побираш.
Не бих могъл да те разкажа.
Не подозираш. Нищо не разбираш.

Любомир Калудов 

 

Лека нощ, любов моя...

Ти заспивай... аз плахо в съня ти ще дойда,

без да те будя...

ще те прегърна, ще те милвам...

от хорска злоба ще те пазя, за да не те изгубя.

Защото без тебe светът не е същият...

и слънцето не топли с лъчите си.

Ти си тази, която обичам, Ти си тази,

без която не искам нито един миг да живея!

За това ще те пазя в... съня ти.

Всяка болка от тебе ще взимам...

За да мога да виждам в очите ти, в душата ти, че щастие има!

- Мартин Николов

 

Езикът ми по тялото ти броди
разкриващ, неуморен и игрив.
По пътя към върха те води,
приижда в тебе чувственият взрив...

Отпадат граници, разтила се безвремие,
танцуват и вселените небесни.
Във теб заражда се земетресение,
въздигаме се и пропадаме сред бездни...

Създаваме със нежните си ласки
трептения променящи всемира.
Звездите са препускащи каляски
и живата вода от нас извира...

И ето те - превърната в свръхнова -
откриваш себе си в сияние и зов,
захвърляш и последната окова
и вече си... изцяло от любов...

Звъниш със струните на своята наслада,
гласът ти е есенция от страст,
светът на атомите свои се разпада,
и пак създава се, но вече вътре в нас...

Угасваме денят и палиме нощта
отново и отново... и отново...
Засрамено ни гледа дори и Любовта,
загубила изцяло свойто слово...

Сега сме вече двамата едно -
море от сътворение и съвършенство,
едно прелитащо през вечността писмо,
изпълнено със огън... и блаженство...
 

 - Георги Каменов - 07.12.2015.

 

 

http://litclub.bg/library/bg/debelianov/bkushta.htm

Да се завърнеш в бащината къща, 
когато вечерта смирено гасне 
и тихи пазви тиха нощ разгръща 
да приласкае скръбни и нещастни. 
Кат бреме хвърлил черната умора, 
що безутешни дни ти завещаха - 
ти с плахи стъпки да събудиш в двора 
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те пресрещне старата на прага 
и сложил чело на безсилно рамо, 
да чезнеш в нейната усмивка блага 
и дълго да повтаряш: мамо, мамо... 
Смирено влязъл в стаята позната, 
последна твоя пристан и заслона, 
да шъпнеш тихи думи в тишината, 
впил морен поглед в старата икона: 
аз дойдох да дочакам мирен заник, 
че мойто слънце своя път измина...

О, скрити вопли на печелен странник, 
напразно спомнил майка и родина!

Обич

Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми!

Ти ли, моя майчице направи
тая обич толкова голяма,
че света във нея се побира,
че в света на нея равна няма?

Че прегръщам с обичта си, майко,
нашата земя, с цветя покрита,
с пресен дъжд на пладне оросена
и с дъга, на златен сърп извита.

Че ми греят право във сърцето:
златно слънце, ниви позлатени,
утрин рано сребърна зорница,
в топла вечер облаци червени!

Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми…

Дора Габе

Съновидение
Ако бях шивач, аз щях да ти ушия
рокля от небето, шапка от луната,
чанта от звездите, поглед от магия,
за да станеш ти княгиня непозната.
Ако бях зидар, за тебе щях да вдигна
църква за любов, направена за срещи,
знаме да ти вдигна, до олтар да стигна,
а ръцете ти да са венчални свещи.
Ако бях художник, щях да нарисувам
само твоя образ. Никакви икони!
Без молитви вечни. Без поклони –
ще поискам само тебе да сънувам.
Аз обаче съм поет безумен
и не съм готов за нещо по-голямо.
Мога само да подреждам думи
и понякога да те измислям само.

Евтим Евтимов

Здравейте! Търся една поема. По скоро баща ми я търси и реших да му помогна. Казва, че я помни от годините си в гимназията, където я е рецитирал, но от тогава не може да я намери никъде. Той казва, че е на Дамян Дамянов и секазва "Клас стани". Не знам дали някой знае за нея, но ако е така моля да ми кажете къде мога да я намеря. Благодаря! 

Защото утре може да съм друга –
въздишка, цвете, мирис на сено,
прашецът по крило на пеперуда,
и котката ти – свита на кълбо,
и мислите ти – сини ветрове
в мечтание за някой миг съдбовен,
едничък облак в светлото небе,
надеждата във този свят огромен...
А може да съм буен ураган,
помитащ всичко – и дела, и думи,
светулка, уловена във буркан,
копнееща за безконечни друми...
Защото може да съм просто всичко –
една пчела във цъфнала поляна...
... ти казвам точно днес, че те обичам,
защото утре може да ме няма.

Мира Дойчинова - irini

Обичал ли си

Обичал ли си някога така,
че да не можеш да опишеш с думи?
Да искаш, жадно, нечия душа
и от жесток копнеж да се погубваш?

Жадувал ли си някого в нощта
и в денят ти... просто с теб да диша,
да те погали с трепетна ръка
и с устни тялото ти да изпише?

Оставал ли си нявга без сърце
и без да можеш себе си да бъдеш?
И макар да знаеш, че някой е далеч-
за теб да е молитва и присъда...

И този някой да е твоят дъх.
Душата си в дланта му да положиш!
Да му дариш сърце, сълзи и кръв!
Да искаш да си с него, а...не можеш...

Евелина Панева

Простакът

Простакът е кремък – корав и могъщ,
простакът е демон без лик, весдесъщ.

Акула на сухо, безкрил, а хвърчи.
Удариш – на кухо простакът звучи.

Простакът не чака, не знае предел
и стига простакът до своята цел,
защото простаци край него вървят
и дават му знаци, и правят му път.

Надкласов, безкласов, без род и съюз,
но винаги касов, но винаги в плюс.
Без ден да протакаш, дори да кърви
война на простака до смърт обяви!

За срам на Европа, на всичките нас,
когато докопа в ръцете си власт,
по-страшен от спина, по-жилав от рака,
сега за сега се оказа простака.

Радой Ралин

За всички тях
Ева Георгиева

За смелите мъже които имах,
за цялата любов която дадох!
За слънчевите дни на луда младост
и многото пропуснати мечти от плахост!
За вечерите ми без никакво оплакване
и тихите ми нощи на очакване!
За хилядите мигове на радост
и скритите сълзи в момент на слабост!
За този дето ще остане до последно,
герой на мойто писане поредно!
За милите ми жестове получени обратно,
за всички тях ще пия многократно!

НЯМА ГО!

Няма го този, който те чакаше.
Няма го вече на белия свят!

Няма го този, който те мислеше.
Няма го вече в този твой свят!

Няма го този, който трепереше.
Няма го вече, претръпна по теб!

Няма го този, който въздишаше.
Няма го вече, издъхна без теб!

Няма го този, който те гледаше.
Няма го вече, не вижда без теб!

Няма го този, който обичаше.
Няма го вече сърцето без теб!

Няма го този, който мечтаеше.
Няма ги вече мечтите без теб!

Сигурно мислиш, че още те чака?
Той, и да чака... Вече не теб!

Няма го този, когото ти искаше.
Няма го в твоя свят прокълнат!

Няма го този, когото ти търсеше.
Той те намери в друг един свят!

Няма го този, когото сънуваше.
Той те сънува в негов си свят!

Няма го този, когото бленуваше.
Той ще те чака в свят непознат!

Но той и не чака отново да минеш
с поредния някой, застанал до теб...

Няма го този мъж на жена си,
който по чужда ще тича!

Няма то този истински мъж,
който напразно се врича!

Де се е чуло, че и видяло
мъж на жена да пристане?

Няма го вече, но беше дошъл
до теб да остане, завинаги…

                                                           Никой от Никъде

 

 

НИКОЙ ДРУГ...
Радосвета Аврамова (caribiana)

Мързеливо Слънцето се гуши
в синьо-сиво облачно легло.
Във градината, наместо сълзи,
листи рони старото дърво.
И рисува по зелените тревици
жълто-ален светъл пейзаж.
Потреперва от студеност есенна
даже сивият добър паваж.
Скоро ще разпукат кестените
своите бодливи сърчица.
А по плажа ще останат само гларуси.
И една предзимна тишина.
Ще сме само двама със морето.
Самотата губи... Двама сме!
Никой друг така не ме обича,
както есенното ми море!