Страшното /аз лично/ в този твой пост намерих в студината и безпристрастието, с което постигналият това ниво, трябва да живее със себе си, непрекъснато сякаш гледайки се отстрани...

А иначе това за разминаванията и единенията като връзки и приятелства и резонирането в социалната среда - то е ясно. И с белези и без, и със заедност и без, така или иначе интензитета на този резонанс отминава и нещата си идват по местата, подредени от времето, дори и ако нямаме сили да ги подредим самите ние...

Стига де !

С много думи , човекът иска да ти каже , че музикантът примерно разбира много повече от музика от колкото от математика да кажем . И обратно - математикът разбира много повече от математика от колкото от музика .

И в този аспект на разглеждане няма как единият да обясни на другия върховете до които е достигнал ....

Тук няма нужда от емоции и др.п......

 

И към Рамус :

Струва ми се , че някак си ти убягва връзката " единство в конфликта " , разглеждайки нещата всяко само за себе си....

Редактирано 28 август 201313 г. от by_chechi (преглед на промените)

Стига де !

С много думи , човекът иска да ти каже , че музикантът примерно разбира много повече от музика от колкото от математика да кажем . И обратно - математикът разбира много повече от математика от колкото от музика .

И в този аспек та разглеждане няма как единият да обясни на другия върховете до които е достигнал ....

Тук няма нужда от емоции и др.п......

Тц... Не това е казал... Както и да е.

Редактирано 28 август 201313 г. от Merryl (преглед на промените)

 трябва да живее със себе си, непрекъснато сякаш гледайки се отстрани...

 

Едит - добре... Разбрах... Страшно е, ако го погледна от моето си ниво. Гледащият се от своето си ниво... няма от какво да се плаши...

ОК...

ключа е фокуса в болда на твоите думи - ТРЯБВА да живее. От твоите очи, това изглежда чуждо, странно... Но за визирания тип човек, това е естественост. Това е неговата тъкан, неговия свят. Както в твоя са ти естествени други неща, които пък за него изглеждат странни и чужди.

И все пак - има нещо важно - РАЗЛИЧНИЯ носи в себе си една своя версия от социалната реалност. Той идва от там и я носи известно време в себе си, така, както я е постановила ГРУПАТА. В този смисъл РАЗЛИЧНИЯ е способен да те разбира, защото част от него има резонанс с твоята такава част.

 

Да, аз съм РАЗЛИЧЕН. Повечето думи тук са описание на "света на различните" с известни условни обобщения, за целите на изказа, аналогиите и опита да го сведа с адекватни думи понятия. Подробностите едва ли касаят някого тук, макар те да не са скрити зад завеси от тайнствености и пазене. За да реализирам пътя по който вървя на един етап разбрах че няма как да се единява каквото и да е, ако всичко не се изкара на "светло". За себе си и за всички свои страни мога да говоря с дни, защото тия разговори вече са факт, те вече за мен са реалност. И когато за мен е открито е естествено да говоря и пред други хора за това. Няма нещо, което да е останало в сянка, да ми се иска да съм премълчал. Точно обратното, с оглед на практиката видях колко е лесно да се самоподвеждам и компромиснича. И затова подех линия именно най-болезнените изваждания на светло да са с приоритет. И като влезна в състояние, не спирам да изваждам от килера всичко, каквото съм нахвърлял през годините в него. Всичко - без остатък. Ето това беше страшничко - защото е подобно на рязане на жива плът. Непрекъснато ми се иска да спра, мозъка ми играе игрите си, сякаш всеки момент ще се взривя и няма да мога да понеса повече... Въпроса е да се задържи състоянието на адекватност и широта. А толкова практика се иска за иначе толкова просто казано нещо. Това са години скривани пластове, от механизми, призвани да ме защитават... А от кого - от мен самия.

 

За мен не е трудно да резонирам на повечето неща, които вибрират в социалното. Има и неща, които изгубих, по пътя ги изгубих. Едно такова е например ревността. Има спомени ясни как това беше в мен в едни млади години... Макар че "спомените" дори не са критерий за нищо. Но един ден с учудване установих че вече го "няма" в мен. Нищо - никакъв повик, никакъв резонанс... Сякаш неусетно, така и не съм разбрал, както от време на време си загубвам вещи - разбирам за "загубата" чак когато не ги намеря. Сега - като говорят ревнивите, само по спомен някакъв, имам разбирането им... но вече нямам резонанс, виждам как се вживяват, виждам как се криви света, как пропадат в капана си... И мога само да гледам. Както и тук, във форума, в темите - някои неща ги имам в себе си. Други ги нямам въобще, трети - имал съм ги, а ги позагубих.

 

Нищо от описанията в горните думи не са философски съчинения. Това е моят реал. Представям го безлично сякаш отстрани, за да не стряска, Но аз пиша себе си. Пиша живота си. Пиша за това КОЙ СЪМ АЗ. Всичко, до последната думичка, за мен е живота ми. Не кой искам да бъда, не кой ми харесва да съм. Нито искам, нито ми харесва - такъв съм от малък и един ден просто трябваше да го приема. Трябваше да се приема, защото иначе вървях срещу себе си. Това са двата варианта - или вървиш срещу себе си, защото "другите" ти задават една напълно погрешна посока. Или просто се приемаш, оставяш "ДРУГИТЕ'' и "другото" и почваш такова, каквото е при теб. Научих се на думите, видях че много думи не достигат, научих се на нови думи, смених значенията им за да ми вършат работа... И от думите - към всичко друго.

 

Понеже стана въпрос за думите - това че пиша за цитирането като за общочовешко явление, не означава че го отричам. Не ми се налага да отричам нищо - щом го има, щом е явление, щом е налице, то съществува, защото някой някъде има нуждата от него. Това го изразява, това го определя. Не съм против всичко това и възгледа ми е само условно контрапункт на общоприетия. Разбирам че се дразнят най-често хората, които толкова много са търсили котва в живота си, които са нямали друга алтернатива, освен да приемат света, така, както им е поднесен. Разбирам това, че и даже повече. Не съм против никого и нищо. точно обратното, но понякога взимам условна страна - за целите отново на изказа и на ролята и задачите, с които се занимавам тук.

 

Мерил, доколко се справям с изказа на всичко дотук?

Редактирано 28 август 201313 г. от _ramus_ (преглед на промените)

Страшното /аз лично/ в този твой пост намерих в студенината и безпристрастието, с което постигналият това ниво, трябва да живее със себе си, непрекъснато сякаш гледайки се отстрани...

"Безпристрастността" и "студенината" са две различни неща. "Безпристрастността" ако е истинска, а не имитация поражда топло, открито и загрижено към другите отношение. Не е нужно то да се изразява външно чрез някакви кухи декларации от типа "Аз обичам всички повече от себе си" или "Аз страдам с вас, когато и вие страдате" или нещо подобно. Подобни декларативни изказвания дори и да са само под формата на несподелени мисли нямат нищо общо с това, за което иде реч.

–––––––––––––––––––––––––––

А иде реч за следното: в най-суровия смисъл на думата всеки от нас е САМ. Може да има контакт, резонанс, както го нарича Рам, може да има общуване и дори подкрепа. Но това не променя факта. Помисли само какво се случва в момента на смъртта. Опитай се да си го представиш. В такъв миг всичко, през което си преминала, което си преживяла ще ти се види като сън. То Е СЪН. Всички неща и хора, които си любила и мразила, които си избягвала или към които си се стремяла изгубват значение. Те нямат значение и сега, извън значението, което ти им приписваш. Това са просто концепти без реален пълнеж.

Мерил, доколко се справям с изказа на всичко дотук?

Справяш се, доколкото аз се опитвам да разбера и доколкото го поднасяш така, че да те разбера... Но... Аз пак чета от моята си гледна точка и моят свят и в този смисъл това, което ти се случва и което вече приемам, че за теб е нормално, мен ме плаши... И, ако те разбирам на някакво ниво, то е защото си дадох сметка, че съм длъжна да опитам да разбера...

Сещаш се - едно е да разберем, друго да приемем и трето да го споделим...

И... да... опитвам се... Гадно ми е, че се опитах тогава, когато те погледнах през очите на Скепс /което е глупаво/, след като си наложих да овладея негативизма, раздразнението и емоцията при първия ми прочит, която се породи от нещото, което на пръв поглед човек го тълкува като твое високомерие... После вече съзира и ранимостта...

Но... уговорката, че да разбереш не значи да приемеш, да оправдаеш и /или/ да споделиш, си остава...

 мен ме плаши...

Плашещото е човек да обитава някакъв илюзорен, изфантазиран свят. Но ние толкова сме привикнали с него, че и през ум не ни минава да потърсим нещо друго.

–––––––––––––––––––––

Рам дава много интересни описания и интроспекции. Той следва един път, аз - друг, но намирам много интересни съвпадения, от които съдя, че не приказва празни приказки, а наистина има преживяване. Напр. това, което написа за "ревността". Точно така се случва. Подобни неща просто отпадат, изгубват се без някакво целенасочено усилие. Просто в един хубав ден откриваш, че нещото го няма и това може да е доста изненадващо, но не е плашещо.

"Безпристрастността" и "студенината" са две различни неща. "Безпристрастността" ако е истинска, а не имитация поражда топло, открито и загрижено към другите отношение. Не е нужно то да се изразява външно чрез някакви кухи декларации от типа "Аз обичам всички повече от себе си" или "Аз страдам с вас, когато и вие страдате" или нещо подобно. Подобни декларативни изказвания дори и да са само под формата на несподелени мисли нямат нищо общо с това, за което иде реч.

–––––––––––––––––––––––––––

А иде реч за следното: в най-суровия смисъл на думата всеки от нас е САМ. Може да има контакт, резонанс, както го нарича Рам, може да има общуване и дори подкрепа. Но това не променя факта. Помисли само какво се случва в момента на смъртта. Опитай се да си го представиш. В такъв миг всичко, през което си преминала, което си преживяла ще ти се види като сън. То Е СЪН. Всички неща и хора, които си любила и мразила, които си избягвала или към които си се стремяла изгубват значение. Те нямат значение и сега, извън значението, което ти им приписваш. Това са просто концепти без реален пълнеж.

 

На теб пък исках да ти напиша милион неща... при това бяха точно за смъртта, и за края, и за това, че "няма време" и за тези, които сякаш нарочно отблъсквт от себе си малкото хора, с които могат да говорят, за да не се привързват... За разликата между обикновените смъртни, които имат силата да живеят живота си като безсмъртни и тези, които носят съртната присъда в джоба си, под формата на диагноза... Но... Още не съм готова... Не мога да се отдалеча, за да го видя принципно, а не лично...

 

Снощи, след като чух поздрава ти, пак стоях тук петнадесет минути и така и затрих поста, в който простичко бях написала, че последните две седмици слушам всички възможни интервюта на Кармапа Тайе Дордже до един момент... След това осъзнавам, че нищо не съм разбрала, но имам нужда да го чуя пак и пак... И после разбирам, че не го слушам, за да го разбера, а за да го чуя... Като спокойствието, което получава бебето, когато слуша сърцебиенето на мама...

Тъпня е... Но... Може би си има обяснението... Знам ли?!

Справяш се, доколкото аз се опитвам да разбера и доколкото го поднасяш така, че да те разбера... Но... Аз пак чета от моята си гледна точка и моят свят и в този смисъл това, което ти се случва и което вече приемам, че за теб е нормално, мен ме плаши... И, ако те разбирам на някакво ниво, то е защото си дадох сметка, че съм длъжна да опитам да разбера...

Сещаш се - едно е да разберем, друго да приемем и трето да го споделим...

И... да... опитвам се... Гадно ми е, че се опитах тогава, когато те погледнах през очите на Скепс /което е глупаво/, след като си наложих да овладея негативизма, раздразнението и емоцията при първия ми прочит, която се породи от нещото, което на пръв поглед човек го тълкува като твое високомерие... После вече съзира и ранимостта...

Но... уговорката, че да разбереш не значи да приемеш, да оправдаеш и /или/ да споделиш, си остава...

Не се опитвай - това е вид усилие. Много по-възможно е ако спреш да опитваш. Усилието поредполага натиск, следователно - съпротивление. Не е нужно и не си длъжна нищо. Не си ангажирана с каквото и да е - най-малко с нещо относно мен. Точно с мен - напълно изключено. Ако го има - то е твое, това не съм аз.

 

Няма значение кое какво е било - било е. Ако направиш минал момент да има значение, сегашния момент се превръща в незначителен. Никой сериозен човек не се интересува от миналото, освен за сверка, за условни сравнения. Но не за котва, не за единствена мярка и единствена тежест.

 

Най-често думите ми се четат от хората като високомерни. Обикновено това е заучена защитна реакция, тя е импулсивна и автоматична. Защитава естественото виждане, че всеки смята себе си за знаещ, разбиращ, можещ. Допълнително аз засилвам първоначалната реакция. така се отсяват хората, които тази реакция е важна. Това е много важна реакция - тя показва в първия момент на виждане на нещо различно, СУБЕКТА за който това е неприемливо. реакцията е напълно несъзнателна, но аз използвам това. Само го засилвам леко или повече - на моменти. Това е въпрос на похвати и разбирането им. Както и на известни експерименти почти със всеки от участниците тук. С теб, ти беше една от последните които се включиха на място в което пиша. Обикновено си била на дистанция, после влезе... и останалото ти си го пишеш.

Ще те използвам - като задаваща въпроса, за да напиша нещо, което ти няма как да разбереш. Не те упреквам, проблем няма и той не е в теб. Разбирам че това може би ти създава дразнител, но някои неща не мога да ги променя. Не тук, не по този начин. Просто не мога и не е работата да го казвам според начина по който ти възприемаш света.

О, съвсем не. Мен не може  нищо така лесно да ме раздразни...Въпреки че според някои, може би така изглежда или така им се иска да бъде.

Постигнала съм хармония в себе си, което е много важно за да се чувства човек добре.

 

Ако искаш да ти кажа честно, какво мисля за теб...е, че ти прекалено много се повтаряш. Искаш да кажеш нещо, използваш много думи, но въпреки това не можеш да го изкажеш така че да те разберат.

Мислиш се за различен. Да, ние всички сме различни един от друг, по един или друг начин.

Но не е нужно толкова да разтягаме локуми, а и не е нужно другите да ни разбират. Затова няма защо да се сърдим. Всички сме на различно ниво на съзнание, на осъзнатост, имаме различни нагласи и очаквания. Рядко се срещат хора, които да трептят на една и съща духовна честота.

Редактирано 28 август 201313 г. от АУМ (преглед на промените)

 точно за смъртта, и за края, и за това, че "няма време" и за тези, които сякаш нарочно отблъсквт от себе си малкото хора, с които могат да говорят, за да не се привързват... За разликата между обикновените смъртни, които имат силата да живеят живота си като безсмъртни и тези, които носят съртната присъда в джоба си, под формата на диагноза... Но... Още не съм готова... Не мога да се отдалеча, за да го видя принципно, а не лично...

 Може би си има обяснението... Знам ли?!

Не знам дали е уместно - но разбираш ли че търсенето на "обяснение" е също част от механизма за защита. Болката преследва като призрак. Психично се превръща в примка - страхуваме се от болката, после се страхуваме от страхуването... И така - сякаш не може да се спре. Търсенето на обяснение е част от защитните механизми, простиращи се към интелектуалното. Интелекта сега е подчинен и доминиран от страха - както е всичко друго. В тази връзка е толкова привлекателна позицията на рационалистите, според които всичко има рационално обяснение. Това ги прави да имат идеята че света може да се разбира, следователно управлява и контролира. Това сваля нивото на страха, което е напълно несъзнателно. Това е и скритата невидима причина за религиозните последователи. Винаги, когато има обяснение, това пада нивото на страха и някои негови химични неврохимикали. Въпрос е на обикновена неврохимия, както и това, че най-голямата част от протичането й остава напълно невидимо за СУБЕКТА, който е зависим от нея. И на него му остава само да обяснява дори и това - защо прави, защо страда, защо мисли, защо света е такъв или онакъв... Заради това се налага да сглобява и конструира от образните си парчета в логически и образни схеми, само и само да закърпва дупките от действащите несъзнателни процеси в себе си.

 

Да говориш с хората е едно, но импулса за привързване е много личен, много силен когато е налице. Той е последното звено, когато отвътре в несъзнателното има вече готова системна "верига" от събития и навързани обстоятелства. Привързването е атавистичен копнеж, импулс, който компенсира негова форма на страх - тогава когато човека е бил дете, после - засилено от обстоятелства. Привързването е частен случай, конкретика на по-голямото явление ЗАВИСИМОСТ.

Имам свой пълнеж в тия думички, така, че не ги интерпретирай с твоето такова - ще се получат несъответствия, които ще привидиш като грешки и недомислици. Само загатвам, не обяснявам, не прилагам, не определям крайно. Лека насока, като повей, като полъх. Ако имаш сетивата, би усетила посоката.

 

Ако искаш да ти кажа честно, какво мисля за теб...е, че ти прекалено много се повтаряш. Искаш да кажеш нещо, използваш много думи, но въпреки това не можеш да го изкажеш така че да те разберат.

Мислиш се за различен. Да, ние всички сме различни един от друг, по един или друг начин.

Но не е нужно толкова да разтягаме локуми, а и не е нужно другите да ни разбират. Затова няма защо да се сърдим. Всички сме на различно ниво на съзнание, на осъзнатост, имаме различни нагласи и очаквания. Рядко се срещат хора, които да трептят на една и съща духовна честота.

 

Любовта на Рамус към ЧОВЕКА

Как обича “необусловеният” и “различен” Рамус?

Има ли разлика между любовта на Рамус към Човека и тази, на който и да било друг, сънуващ сладко? Да видим…

Първо, в любовта на Рамус се набива на очи едно много характерно условие, условието “АКО”:

Ако ти си на някакво ниво, ако ти имаш някакви определени качества, ако ти подаваш някакви определени знаци, то Рамус ще надуши, че двамата сте “от една порода” и ще плеснете с ръце и ще се прегърнете. Но тази либоф я има или трае само, докато е изпълнено предварителното условие на достопочтения Рамус – АКО. Той може да допусне и обича само, АКО са изпълнени някакви предварителни зададени от него самия параметри. Не и преди това. Преди това стадните животни не се допускат в свещния храм на РАМ. Рамус иска да бъде “печелен и заслужен”, той е “наградата” зад условието, което е поставил, като преградка пред себе си с цел да се отсее плебейщината – условието АКО. Само избрани и усърдни шампиони в прескачането на прегради могат да се радват на благоволението да бъдат селектирани. Това е висока чест и следва да се знае.

След като някой успее да мине ситното сито на Рамус “АКО”, Рамус е готов напоително да обясни и ЗАЩО с някой може да има дадени отношения, а с друг не:

ЗАЩОТО с този човек са на една вибрация, ЗАЩОТО този човек се харесва на представите му, ЗАЩОТО този човек има някаква определена опитност и т.н. Проблемът на любовта, която е продиктувана от ЗАЩОТО е, че тя също е циклична и условна, тъй като е свързана индиректно и с ДОКАТО. Докато Рамус смята или вярва, че той и ти сте от една порода, докато ти проявяваш очакваните от Рамус качества и мисли, докато ти се държиш по някакъв строго зафиксиран начин и т.н…

Дотук любовта на Рамус по нищо не се отличава, от която и да било позната на човека условна и напълно егоистична любов. Повечето хора на едно определено ниво на съзнание възприемат този вид любов като нещо напълно нормално – все пак повечето хора обичат точно по този начин – условно, докато са налице и изпълнени някакви определени условия и са видни определени качества.

Но ето го и парадокса в илюзията на Рамус – той изживява себе си като “различен” и постигнал завидни дълбини в себепознанието, но някак неизвестно защо това дълбочинно познание се оказва още съвсем в началото, на плиткото.

Оттам и впечатлението, което оставя Рамус с думите си, а именно че морето му е, едва ли не, до колене. Ми, до коленето му е, точно така е, това е истината за нещата в неговото "себепознание". Тъй като Рамус все още не е открил, че любовта има и един трети аспект – любовта ВЪПРЕКИ ЧЕ. Онази любов, която е готова да приеме и обгърне целия свят без да му постави, каквито и да било условия. Любовта, която е приемствена и отворена към всичко, защото има какво да ДАДЕ съвсем естествено, без страх, прегради и други условности. Такава любов не познава психологичната нужда да поставя бариери и условия, защото тя ги е надрастнала. С това идва и свободата, която дава безусловната любов – свободата да допуснеш спонтанно в себе си целия свят - тотално, такъв, какъвто е – автентичен и естествен, безусловен и чист.

 последните две седмици слушам всички възможни интервюта на Кармапа Тайе Дордже до един момент...

Удивително наистина... Сега не мога да ти обясня защо, но това надхвърля "очакванията" ми. В кавички, защото не съм имал някакви конкретни очаквания, а просто реагирах на сигнали от твоя страна. Това че спираш от един момент нататък е съвсем нормално и естествено. Така работят защитните механизми. Но наистина не е нужно да влагаш усилие или да се подтискаш. Не е нужно да се оценяваш и сравняваш непрекъснато. Всичко трябва да се случва естествено. Усилието, доколкото го има, трябва да ти носи радост. Дхарма е тъкмо обратното на самоизмъчването или стремежа към съвършенство.

Не знам дали е уместно - но разбираш ли че търсенето на "обяснение" е също част от механизма за защита.

Ами не... То въпросът не е личен, така че няма място за уместност или неуместност. Просто, както каваш и ти, отговорите ни са лични.

Иначе моето лично обяснение за нуждата на хората от религии и следване на учения, е точно заради страха от смъртта...

Аз за себе си съм си отговорила на въпроса дали бих живяла различно със съзнанието, че съм безсмъртна, от начина, по който бих преживяла днешния си ден, ако знаех, че е последен... 

Удивително наистина... Сега не мога да ти обясня защо, но това надхвърля "очакванията" ми. В кавички, защото не съм имал някакви конкретни очаквания, а просто реагирах на сигнали от твоя страна. Това че спираш от един момент нататък е съвсем нормално и естествено. Така работят защитните механизми. Но наистина не е нужно да влагаш усилие или да се подтискаш. Не е нужно да се оценяваш и сравняваш непрекъснато. Всичко трябва да се случва естествено. Усилието, доколкото го има, трябва да ти носи радост. Дхарма е тъкмо обратното на самоизмъчването или стремежа към съвършенство.

Аз го правя напълно несъзнателно... Дори не знам какво правя... Дори не знам дали утре ще го правя...

 След това осъзнавам, че нищо не съм разбрала, но имам нужда да го чуя пак и пак... И после разбирам, че не го слушам, за да го разбера, а за да го чуя...

Това е което означава думичката "тинли". Цялото му име е Тинли Тхайе Дордже. "Тинли" означава "просветлена активност", т.е. способност да облагодетелстваш другите без никакво съзнателно усилие или намерение от твоя страна. Като примера, който бях дал с луната, която се отразява във всяка капка. С други думи, случва се взаимозависимо и спонтанно. От едната страна тази активност присъства постоянно, но ако няма откритост от другата, то нищо не се случва. Тази откритост не е нещо, което може да се постигне с усилие, а просто се появява на определен етап в резултат на узряване на определени кармични семена. Тогава се получава и резонанс.

В началото всичко това поражда привързаност. Това е нормално и неизбежно. След време това се променя.

Редактирано 28 август 201313 г. от scepsis (преглед на промените)

 

Любовта на Рамус към ЧОВЕКА

 

Как обича “необусловеният” и “различен” Рамус?

 

Има ли разлика между любовта на Рамус към Човека и тази, на който и да било друг, сънуващ сладко? Да видим…

 

Първо, в любовта на Рамус се набива на очи едно много характерно условие, условието “АКО”:

 

Ако ти си на някакво ниво, ако ти имаш някакви определени качества, ако ти подаваш някакви определени знаци, то Рамус ще надуши, че двамата сте “от една порода” и ще плеснете с ръце и ще се прегърнете. Но тази либоф я има или трае само, докато е изпълнено предварителното условие на достопочтения Рамус – АКО. Той може да допусне и обича само, АКО са изпълнени някакви предварителни зададени от него самия параметри. Не и преди това. Преди това стадните животни не се допускат в свещния храм на РАМ. Рамус иска да бъде “печелен и заслужен”, той е “наградата” зад условието, което е поставил, като преградка пред себе си с цел да се отсее плебейщината – условието АКО. Само избрани и усърдни шампиони в прескачането на прегради могат да се радват на благоволението да бъдат селектирани. Това е висока чест и следва да се знае.

 

След като някой успее да мине ситното сито на Рамус “АКО”, Рамус е готов напоително да обясни и ЗАЩО с някой може да има дадени отношения, а с друг не:

 

ЗАЩОТО с този човек са на една вибрация, ЗАЩОТО този човек се харесва на представите му, ЗАЩОТО този човек има някаква определена опитност и т.н. Проблемът на любовта, която е продиктувана от ЗАЩОТО е, че тя също е циклична и условна, тъй като е свързана индиректно и с ДОКАТО. Докато Рамус смята или вярва, че той и ти сте от една порода, докато ти проявяваш очакваните от Рамус качества и мисли, докато ти се държиш по някакъв строго зафиксиран начин и т.н…

 

Дотук любовта на Рамус по нищо не се отличава, от която и да било позната на човека условна и напълно егоистична любов. Повечето хора на едно определено ниво на съзнание възприемат този вид любов като нещо напълно нормално – все пак повечето хора обичат точно по този начин – условно, докато са налице и изпълнени някакви определени условия и са видни определени качества.

 

Но ето го и парадокса в илюзията на Рамус – той изживява себе си като “различен” и постигнал завидни дълбини в себепознанието, но някак неизвестно защо това дълбочинно познание се оказва още съвсем в началото, на плиткото.

Оттам и впечатлението, което оставя Рамус с думите си, а именно че морето му е, едва ли не, до колене. Ми, до коленето му е, точно така е, това е истината за нещата в неговото "себепознание". Тъй като Рамус все още не е открил, че любовта има и един трети аспект – любовта ВЪПРЕКИ ЧЕ. Онази любов, която е готова да приеме и обгърне целия свят без да му постави, каквито и да било условия. Любовта, която е приемствена и отворена към всичко, защото има какво да ДАДЕ съвсем естествено, без страх, прегради и други условности. Такава любов не познава психологичната нужда да поставя бариери и условия, защото тя ги е надрастнала. С това идва и свободата, която дава безусловната любов – свободата да допуснеш спонтанно в себе си целия свят - тотално, такъв, какъвто е – автентичен и естествен, безусловен и чист.

 

Блестящо !

 

Дано се поучи от тези твои думи.

 

Това ще е само плюс за него.

 

А аз бих добавила, горко и жалко на такава жена, която допусне до себе си такъв егоистичен и нарцистичен мъж!

Аз за себе си съм си отговорила на въпроса дали бих живяла различно със съзнанието, че съм безсмъртна, от начина, по който бих преживяла днешния си ден, ако знаех, че е последен... 

Ма, те мнозинството от хората независимо дали са или не са религиозни, живеят точно като безсмъртни...

 Дори не знам дали утре ще го правя...

Това е без значение. Миналото не съществува, нито пък има някакво утре. Даже и СЕГА няма.

Бе, ай стига с тия сериозни разговори. Бира, секс и рокендрол - това е живота! Make love, not war!

 

А аз бих добавила, горко и жалко на такава жена, която допусне до себе си такъв егоистичен и нарцистичен мъж!

Tиранин направо! Сигурно ще я превърне в домашна прислужница, която само да чисти и да задоволява сексуалните му апетити. Ще и отнеме всяка свобода и личен живот. Ще и забрани да чете всичко друго освен написаното от него. Както и да разговаря с всеки друг, освен с него. Кошмар някакъв. Източните деспоти бледнеят пред Рамус.

В началото всичко това поражда привързаност.

Ами... да...

 

Ма, те мнозинството от хората независимо дали са или не са религиозни, живеят точно като безсмъртни...

Това трябва да е нормалното. Ако човек е добър, само защото вече знае, че не е безсмъртен, би било жалко...

Бе, ай стига с тия сериозни разговори. Бира, секс и рокендрол - това е живота! Make love, not war!

 

Вече разбираш дори кога имам нужда от питие...

Шегувам се, разбира се, но това не значи, че няма да затворя лаптопа и да се хвана за един джин с тоник... защото много се заседях нешо...

Хубава вечер, Скепс...

Tиранин направо!

Източните деспоти бледнеят пред Рамус.

И западните бледнеят  

Това трябва да е нормалното. Ако човек е добър, само защото вече знае, че не е безсмъртен, би било жалко...

Всъщност, става дума за това, което говори дон Хуан в "Пътуване към Икстлан" (главата май че се казваше "Смъртта е съветник"). Тази практика я има почти едно към едно в будизма. Без нея е невъзможно да минеш границата и да излезеш от т.нар. зона на комфорта.

Хубава вечер и на теб!

И западните бледнеят

Призна си най-после, т.е. беше принуден да си признаеш след блестящите и задълбочени анализи на колежките.

Сега вече не те знам какво ще правиш.

Редактирано 28 август 201313 г. от scepsis (преглед на промените)

 

Призна си най-после, т.е. беше принуден да си признаеш след блестящите и задълбочени анализи на колежките.

Сега вече не те знам какво ще правиш.

Между другото, с Рамус имате доста общи неща.

Разликата е в това, че той е по-словообилен.

Между другото, с Рамус имате доста общи неща.

Разликата е в това, че той е по-словообилен.

Да. И двамата сме деспотични, тиранични нарциси. Факт. Но ни разкрихте.

Да. И двамата сме деспотични, тиранични нарциси. Факт. Но ни разкрихте.

 

10 правила на Дзен:

1. Освободете се от нуждата да сравнявате.

2. Освободете се от нуждата да се състезавате.

3. Освободете се от нуждата да съдите.

4. Освободете се от гнева....

5. Освободете се от самосъжалението.

6. Освободете се от тревожността.

7. Освободете се от обвиняването на другите.

8. Освободете се от чувството за собствена вина.

9. Освободете се от страха.

10. Смейте се от сърце поне веднъж на ден (особено на неспособността си да се освободите от някое от горните чувства).

Редактирано 28 август 201313 г. от АУМ (преглед на промените)

Основната ми практика е тази в т. 10.

 

10. Смейте се от сърце поне веднъж на ден (особено на неспособността си да се освободите от някое от горните чувства).

Редактирано 28 август 201313 г. от scepsis (преглед на промените)

Ако приемем формално , че конфликтът е между "клуба Рамус" и "клуба Мохини" , то Рамус разглежда нещата от гледна точка на психоанализа - разлагане на нещото на съставните му части , а Мохини от гледна точка на психосинтеза - събиране на разгледаните вече съставни части в едно цяло .

(....ако проследите постовете ще видите , че Мохини известно време "топаше топката" , което в случая е съвсем закономерно....)

Логично е тогава да се очаква неразбирателство , ставайки дума за едно и също нещо , но по различен начин.

 

Проблемът тук е , че в психоанализа се "губи" движещата сила на конфликта ,а се изследват неговите отделни елементи .

При психосинтеза се "губят" отделните елементи на конфликта , а се изследва неговата движеща сила .

 

В същността си това са два противоположни процеса на познание намирайки се в единство по между си . Не можейки да съществуват един без друг, съществуват едновременно във взаимодействие по между си . Взаимно проникнати един в друг дават познание едновременно за цялото и отделните негови части....

 

Т.е. по отделно , всеки сам за себе си е прав , но истината се намира в цялото......

 

П.П. И понеже става дума за източните учения , те намират силната си изява в психосинтеза - една съвсем млада наука на запад.....

Редактирано 28 август 201313 г. от by_chechi (преглед на промените)

Т.е. по отделно , всеки сам за себе си е прав , но истината се намира в цялото......

Демек, да ги сгодим викаш...