Живот...

Събирахме се по 30-40-50 деца, като почнехме да играем на "народна", накъдето и да хвърлиш топката, все ще улучиш някого. Нямаше никакво време за скука, игрите бяха безброй. По някое време се прибирахме за 5 минути, след което всички се явявахме на улицата всеки с по една филия топъл хляб (истински, а не като днешния*), намазан с краве масло (българско) и някакво сладко (домашно, от истински плодове).

 

---

* Нямам обяснение защо изчезна истинският хляб у нас. Сега действително качествен хляб ям само в чужбина (но пък навсякъде!) и не мога да му се наситя. След няколко дни ще пътувам отново за около 1 седмица на Север, където хлябът е фантастичен.

Редактирано 26 март 201412 г. от hlevoust (преглед на промените)

Живот...

Събирахме се по 30-40-50 деца, като почнехме да играем на "народна", накъдето и да хвърлиш топката, все ще улучиш някого. Нямаше никакво време за скука, игрите бяха безброй. По някое време се прибирахме за 5 минути, след което всички се явявахме на улицата всеки с по една филия топъл хляб (истински, а не като днешния*), намазан с краве масло (българско) и някакво сладко (домашно, от истински плодове).

При нас в махалата на почит беше циганската баница.

Освен народната топка много играехме и на ръбчета - целехме ръба на тротоара с топката и я улавяхме. Не помня точно системата на оценяване, но имаше някаква разлика под какъв ъгъл ще се уцели ръба.

При нас в махалата на почит беше циганската баница.

Точно сега ли намери да ми я припомняш?! Както съм гладен...

Но сега го няма оня хляб с препечена хрупкава кафява коричка, дето да му ливнеш олио и щедро да поръсиш със солчица или червен пиперец...

Точно сега ли намери да ми я припомняш?! Както съм гладен...

Но сега го няма оня хляб с препечена хрупкава кафява коричка, дето да му ливнеш олио и щедро да поръсиш със солчица или червен пиперец...

Ааа... Точно ме разхили, защото си го помислих и аз!

Познай довечера като се прибера какво ще си направя за хапване...

Аз отивах за хляб с колелото, тва като си бях на село, разбира се. Селската фурна отваряше в определен час, и тълпата отпред, в равни пропорции деца с колелета, и старци с платнени торби, разграбваше още горещите и дъхави самуни...Докато се прибера до вкъщи (фурната беше на другия край на селото), хлябът беше сериозно нагризан.

..Докато се прибера до вкъщи (фурната беше на другия край на селото), хлябът беше сериозно нагризан.

То това се беше основен проблем, трябваше да се купува по 1 хляб в повече "за из път". Ама какво да се прави, като беше толкова вкусен.

Не знам дали е споменавано вече, но силно впечатление са ми направили маратонките ROMIKA (излезли на българския пазар през 80-те години), с който се скъсвах да играя от сутрин до вечер на фунийки. Здрава обувка ейййй... А както споменах фунийки, се сещам и колко бой съм изял от мама за дето и съсипвах списанието "Жената днес", за да си направя листчета и да ги сгъвам.

Не знам дали е споменавано вече, но силно впечатление са ми направили маратонките ROMIKA ...

Защо само маратонки, правеха и обувки с такива подметки, носил съм ги години наред. Страхотни бяха! Всъщност те заместиха жълтеникавите (или с меден цвят) остри обувки с висок ток, които бяха много модерни през 80-те, само дето често сплескваха пръстите от теснотията. А обувките на Ромика бяха по-широки отпред и много по-удобни, а и с пружиниращата подметка можеше да се ходи с часове без умора в глезените.

Защо само маратонки, правеха и обувки с такива подметки, носил съм ги години наред. Страхотни бяха!

 

Е защото маратонките са ми оставили спомена и това колко много им се кефех.

Ярки спомени, които пълнят душата. Незаменимо нещо. Не знам дали има някой, който не се връща с усмивка в онези времена. Никога няма да се върне това. Сегашните деца са осакатени емоционално. Живота толкова се е променил, че те никога не биха почуствали това, което ние сме в онези години, когато сме били деца. Истинска силна емоция. Спомням си летните ваканции на село, бутането на обръч от бъчва с специално свита тел, хапвайки си филия с олио и червен пипер, лагерните колички и т.н. А зимните пързалки, ловенето на гълъби с дядо, подръпването от лулата му или пък като си открадна цигарка качак. Миш-маша (или пържено както му викат по нашия край) на баба, след целодневно къпане в реката ме изстрелваше все едно съм се надрусал, много са нещата...

...  Не знам дали има някой, който не се връща с усмивка в онези времена. Никога няма да се върне това...

Усмивката сякаш сама избива при спомените, умилението властва, а и някоя срамежлива сълзица напира. Не знам дали това е от възрастта, дали от волното или неволно сравнение между годините и битието, дали от нещо друго. Да, няма да се върне, но честичко се питам дали не е по-добре, че ще остане само в спомените ни, защото само така бихме могли да оценим преживяното.

И ние много неща нямахме, вероятно дори повече от днешните деца, но нямането не ни тормозеше и/или травмираше, защото ние не знаехме, че има и друг начин на живот и не ни тежеше. Гласиш се за училище, водят те да ти купят платненки за физическо или пък анцуг. А на магазина има един вид, максимум два. И на следващия ден като погледнеш, всички сме обути еднакво, платненките сякаш и по миризмата си не се отличаваха едни от други, та се е случвало неволно и да ги разменяме. Ощетени ли сме били от битието или пък благословени, кой знае...

мразех "ромиката".

 

отвратителни бяха като качество, а кожата им след две изпирания се набръчваше и заприличваше на крокодил.

но нямахме никакъв избор -или си купуваш "ромика" или караш на гуменки.

само връзкарите се уреждаха с истински маратонки от кореком или директно донесени от чужбина.

иначе ромиките , че са издръжливи - издържливи са. Моите в момента, с изрязани пети , все още са в употреба на село, в ролята си на галоши.

и все още си ги мразя.

факт.

Усмивката сякаш сама избива при спомените, умилението властва, а и някоя срамежлива сълзица напира. Не знам дали това е от възрастта, дали от волното или неволно сравнение между годините и битието, дали от нещо друго. Да, няма да се върне, но честичко се питам дали не е по-добре, че ще остане само в спомените ни, защото само така бихме могли да оценим преживяното.

И ние много неща нямахме, вероятно дори повече от днешните деца, но нямането не ни тормозеше и/или травмираше, защото ние не знаехме, че има и друг начин на живот и не ни тежеше. Гласиш се за училище, водят те да ти купят платненки за физическо или пък анцуг. А на магазина има един вид, максимум два. И на следващия ден като погледнеш, всички сме обути еднакво, платненките сякаш и по миризмата си не се отличаваха едни от други, та се е случвало неволно и да ги разменяме. Ощетени ли сме били от битието или пък благословени, кой знае...

 

То че няма да се върне, няма. Но основната част от магията беше в това, че сме били деца тогава. Сега сме възрастни, работим, за да изкарваме хляба, градим семейства, гоним кариери и т.н. Животът е престанал да бъде приключение (поне за повечето от нас) Много пъти съм си мислел, че историята за изгонването на Адам и Ева от райската градина всъщност е символ на превръщането на детето в зрял човек. Били сме малки, с чисти съзнания, без понятия "добро" и "зло", без предразсъдъци и почти без мисъл за бъдещето, живели сме изцяло "тук и сега" в блажено незнание и щастие. После отхапваш от дървото на познанието, порастваш и айде марш навън от рая. Интелектът на един човек е едновременно и негова благословия, и негово проклятие. Без него сме щастливи деца. С него - доста по-нещастливи възрастни. Затова е хубаво понякога да събуждаме дремещото в нас дете, ако можем...

Не знам по каква причина, но това "събуждане" май става все по-често. Вървя из квартала, в който съм прекарал целия си живот и си припомням къде какво е имало. А само едно странно дърво с никому неизвестно име стои пред една кооперация, запазило се кой знае как през десетилетията. Навремето често му се чудехме, сега никой не му обръща внимание, освен кучетата, които го маркират. Всичко друго е различно, но ако затворя очи, старият му вид се появява мигом. Нерядко гостува и в съня ми, където срещам и хора, които отдавна ги няма. Казват, че било нормално това да се случва с навъртане на годините, нямам представа дали е така, но тия сънища не ми тежат, напротив.

Винаги когато меря дънки, се сещам за първите които майка ми ми донесе от Италия - Райфел.

Бях в 5 клас, не знаех що е западно влияние и не подозирах, че този грозен и неудобен панталон ще ми докара такива неприятности.

Когато ги обух за пръв път едно момченце жестоко ме обиди с думите: "Ама, ти имаш ли глАва за дънки, ма?!"

Престанах да ги нося, но реших да ги обуя на един събтник.

Класната ме наруга пред всички и ме върна да се облека прилично като за социалистически съботник.

Времена и нрави...

...Класната ме наруга пред всички и ме върна да се облека прилично като за социалистически съботник...

Влизането в училище с дънки си беше изкуство - на входната врата седеше зам.-директорът (на гимназията) и проверяваше всеки влизащ за наличието на носна кърпа (кой ти чувал и виждал хартиени?!), дълги нокти (за лак или маникюр при момичетата да не говорим) и чист пъп (задигаш и той наднича наред). Е, през това "сито" нямаше как да се мине с дънки (сакото си беше от сините, ученическите с петлиците и емблемата на училището, нямаше как), но пък имаше безотказно работещ изход от ситуацията - влизане в сградата през столовата, прескачайки по тоя начин описаната вече входна "бариера". После ни виждаха, разбира се, но не ни гонеха да се преобличаме, защото би се стигнало до "изпускане на материал". Пък и даскалите имаха деца... Но пък ако се издъниш, което си беше честичко явление, тогава зам.-директорът включваше в "конското" и дънките, гадът му с гад.

Влизането в училище с дънки си беше изкуство - на входната врата седеше зам.-директорът (на гимназията) и проверяваше всеки влизащ за наличието на носна кърпа (кой ти чувал и виждал хартиени?!), дълги нокти (за лак или маникюр при момичетата да не говорим) и чист пъп (задигаш и той наднича наред). Е, през това "сито" нямаше как да се мине с дънки (сакото си беше от сините, ученическите с петлиците и емблемата на училището, нямаше как), но пък имаше безотказно работещ изход от ситуацията - влизане в сградата през столовата, прескачайки по тоя начин описаната вече входна "бариера". После ни виждаха, разбира се, но не ни гонеха да се преобличаме, защото би се стигнало до "изпускане на материал". Пък и даскалите имаха деца... Но пък ако се издъниш, което си беше честичко явление, тогава зам.-директорът включваше в "конското" и дънките, гадът му с гад.

На нас ни гледаха дали под черните манти сме с бели ризи и черни поли. За хигиена ни проверяваха врата, ушите и ноктите... Това за пъпа обаче, ми прозвуча направо екзотично...

Не, че самият факт на проверките, не беше екзотика, но пъпа... Въй!

Когато бях в 9-ти клас, в училището ни имаше една отвратителна зам. директорка, която винаги стоеше на входа настригваше с маникюрна ножичка до кожа косите на момчетата, ако бяха по-дълги от позволеното и те бяха принудени да се стрижат 0 номер.

Веднъж си позволи да набие едно момиче, защото си беше оскубало веждите и да я нарече к...а.

Родителите писаха до сп. "Младеж", излезе статия и уволниха лудналата, което беше прецедент по онова време, когато по-висшестоящите винаги имаха право.

... Това за пъпа обаче, ми прозвуча направо екзотично...

Едва ли на др. ***** му е било до екзотика, а много по-вероятно да еротика. Ако аз си заголя пъпа (от какъв зор въпросният зам.-директор се е загрижил за моя пъп?), едва ли ще предизвикам кой знае какви "други" помисли, но същият остатък, напомнящ на човека за ембрионалния и предродилния му периоди, се отнася до женско тяло, то тогава "интересът" е разбираем.

... на входа настригваше с маникюрна ножичка до кожа косите на момчетата...

 

Чували сме за десетки такива случаи по други училища, но при нас не се е случвало.

Пъпа да проверяват,не е имало при нас,но вдигахме да ни гледат корема,защото имаше един период,с плъзнала шарка или скарлатина.Затова ни проверяваха.

Редактирано 7 април 201412 г. от Димитър 59 (преглед на промените)

Да, формалният повод може и да е бил свързан с посочените или други заболявания, но чак пък толкова...

Помните ли, как в училище ни задължаваха да помагаме на изостаналите си с учебния материал другарчета?

Помните ли, как в училище ни задължаваха да помагаме на изостаналите си с учебния материал другарчета?

помня помня -

бяха ми залепили една зубрачка да ме учи на математика щот то такоз чудо кат мене да не вдява няма

и не че я разбрах и научих математиката ама поне с домашните дето ми ги пишеше вързах тройката

помня помня -

бяха ми залепили една зубрачка да ме учи на математика щот то такоз чудо кат мене да не вдява няма

и не че я разбрах и научих математиката ама поне с домашните дето ми ги пишеше вързах тройката

"...една зубрачка..."

 

И аз съм го играла тоя номер, само че бях в ролята на "зубрачката"...

Редактирано 9 април 201412 г. от Merryl (преглед на промените)

"...една зубрачка..."

 

И аз съм го играла тоя номер, само че бях в ролята на "зубрачката"...

е то и туй ич не е лесно да си зубър