БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ

Ти целия скован от злоба си,

о шумен и разблуден град,

и твойте електрични глобуси

всуе тъй празнично блестят!

Че всяка вечер теменужена

ти виждаш бедните деца

и обидата незаслужена

по изнурените лица.

Съдбата рано ги излъгала,

живота сграбчил ги отвред

и ето ги: стоят на ъгъла,

с прихлупен до очи каскет.

Какво им даваш от разкоша си

ти - толкоз щедър към едни,

а към бездомните Гаврошовци

жесток от ранни младини?

Пред твоите витрини блескави

накуп застават често те

и колко скръб в очите трескави,

и колко мъка се чете!

Но тръгват си те пак одрипани,

с въздишки плахи на уста,

а тез витрини са обсипани

с безброй жадувани неща...

Ти целия скован от злоба си,

о шумен и разблуден град,

и твойте електрични глобуси

всуе тъй празнично блестят!

Малко тъжно но..

Всеки 1 който се нарича Българин трябва да знае ТОВА СТИХОТВОРЕНИЕ !

Редактирано 17 януари 200917 г. от BlaDe_MaSteR (преглед на промените)

За поука

На едно дърво високо

във горицата на споко

си живуркала щастливо

Катерица тъмносива.

В мъничката й хралупа

било пълно с минижупи,

рокли, бодита, сакенца,

панталони и палтенца.

Тя опашката въртяла

с часове пред огледало,

демонстрирала пред всички –

птици, зверове, тревички :

-Аз съм хубава и млада

манекенка от Елада!

Имам идеални мерки,

всички вие сте джумерки!

Я елате,бе, кокони,

имам дрехи за милиони!

За обувките ми стари

чакате като клошари!

Заповядайте на гости,

нищо, че сте малко прости....

Аз кафето ще направя,

нека малко ви разправя

що е мода, маниери,

що са дами, кавалери....

Нека малко да ви “светна”,

че в мъгла сте непрогледна...

Тъй във старата хралупа

Вместо орехи да чупи

Катерицата напета

си въртяла опашлето

и от звяр, та чак до мравка

взимала за подигравка...

Всички, носещи “парцалки”

Били “тъпи, грозни, жалки”...

Тя се смеела на всички –

вълци, порчета, сърнички..

Сипела навред обиди –

де – къде когото види...

Писнало на всички твари

да се чувстват на сафари

и на горската дъбрава

взел Съдът да заседава –

Рунтавелка да накаже,

Грешката да й покаже...

И решение се взело,

мъдро, простичко и смело:

нека всеки се преструва,

все едно не съществува,

сякаш никой я не знай,

никой с ней да не играй!

Запрестрували се всички –

мечки, зайчета, пчелички....

Тъй останала самичка

Катерицата “добричка”....

Кой сегичка ще одума?

С кой ли дума ще продума?

Няма вече кой да чуе

тя с какво ще се обуе,

дрехите й кой ще види?

Няма кой да й завиди...

А колеги и другари,

и приятелите стари –

никой поглед не обръща

към Катюшината къща...

Е, сега вий преценете

кой е трън и кой е цвете ?!...

Има всеки малко време

Сам поука да си вземе!

Автор - mislitelkata

Слаби ангели

Този мъж, този ад непредвиден

(тъкмо сложих в сърцето си ред) -

ще излезе по-умен и силен

от поредния хленчещ поет...

Не ми сваля звезди от небето.

Не раздава половината свят.

Сто ината в очите му светят -

срещу моя едничък инат.

Всички Еви във мен се бунтуват:

"Не прекрачвай във този роман!

Преди теб - той и нас е целувал.

Не от поглед - от ром е пиян!"

Аз съм чела подобни романи...

С моя кръв пишат някои от тях.

Но от цялата болка остана

един - в края на устните - смях.

Точно колкото да го разплискам -

парещ извор сред зимна река.

И преди да го стресна с "Не искам!" -

ще съм казала сто пъти "Да!"

-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Поверително от Балчик

"Но никога деца не ражда

Голямата любов"

Петър Алипиев

Защото си Любов - на друг родих

пълзящо чудо, с памперс и беззъбо.

Но дом си имаш - нощния ми стих -

като усмивка вълча непоръбен.

Не казвай, че и ти си закъснял.

(Невежите така се извиняват.)

Дойде, когато всичко си разбрал

и вече можеш само да прощаваш.

И прошката ти - честна като ад,

след който само силните възкръсват,

взриви калта на този зимен град.

И в хиляди светулки я разпръсна!

Сега съм по-могъща от смъртта.

Защото си Любов, след теб ще мога

небетата докрай да извървя.

И по-човечен да направя Бога.

Камелия Кондова

Поверително от Балчик е велико. )))

Поверително от Балчик е велико. )))

Наистина е страхотно. Настръхнах.

Награда или наказание си,мой живот?

От болките на другите да вия,

да утолявам жажди с кръв и пот

а да не мога аз да се напия!

Награда или наказание си,красота?

Заради теб не мога да се скрия!

И покорявам с теб света,

но и редовно цапат ме с помия.

Награда или наказание си ти,мой ум?

Заради теб прозрях нетленно и небъдно.

проклинах после,че си бърз като куршум,

щом заради теб погребах сън несбъднат.

Награда или наказание си,свобода?

Заради теб изтръгнах корени дълбоки.

Високо стигнах –горда,сама,

И нямах рамо в мигове жестоки.

Награда или наказание си ти ,любов?

Заради теб летях и покорих всемира.

А после ме боля от студ така суров,

че заради теб разбрах как се умира!

Мадлен Алгафари

http://zazz.bg/play:a22c6424

Помниш ли

Помниш ли вълните в морето,

вкуса на солта?

Помниш ли ритъма на сърцето,

вкуса на страста?

Помниш ли нощите дъждовни,

капките дъжд по наште лица?

Помниш ли слетите ни тела,

в есенната зора?

Помниш ли дните безкрайни,

прекрасни с мен?

Помниш ли нашите тайни,

хванати в плен?

Помниш ли любовта, която уби,

без капка жал?

Помниш ли болката в сърцето ми,

която все още гори?

Невена Петкова

Истинско

А устните ти – жадни пеперуди,

разцъфнали по млечния сатен ...

Бедрата ми – открехващи се двери

на храм сакрален – в теб пресътворен.

Езикът ти камшично ме ранява.

Следа оставя – пътя към Възбог...

Под пъпа ми конете полудяват.

Земята звънна с техния галоп...

И бях земя. И цвете... и Потоп.

Ръцете ти рисуваха забрава.

Във нея се преливаха тела.

И после пак – коне, море и вятър ...

А слънцето превърна се в луна.

Светът се сбра във нашето дихание.

Обятия ... Преплитане ... и Вик!

Сега съм цяла древно заклинание.

А ти все пишеш и мълчиш ...

Радостина Марчева

Омар Хайям

превод от Георги Александров:

*****

На знанието храма съвършен градих.

И много тайни разгадах аз в своя стих.

Но знам едно, че в същност нищичко не зная.

Животът ми отмина - виж това открих.

*****

Реват магаретата, гладни за трева:

От барабан по-кухи, гръмките слова.

Те роби са, а името - създай си име:

Ще запълзят пред теб с посипана глава.

*****

Сърцето си с една надежда превържи.

С приятел верен ти живота си свържи.

Сто глинени глави едно сърце не струват.

Сърце търси - сред този свят, гъмжащ от лъжи.

*****

От много ум, чуй, полза няма, а вреди.

Помага на глупци капризната съдба.

За да пребъде ласкава съдбата с мене.

Ума си ще удавя в живата вода.

*****

Пийни, защото пак ще бъдеш прах.

Единствено от самотата ме е страх.

Без вино, без любима, без другари - в гроба!

Червени, розите ще пият моя грях.

Някога преди...

не знам кой го е написал

Навън вали, а в мен е сухо,

тихо и печално и сломено!

Навън вали, а в мен е глухо

остана нещо непростено ...

Уж казват, времето лекува

привити рамена изправя ...

годините минават, не ликувам,

остана спомен от една раздяла.

Остана спомен от една усмивка

остана спомен от една печал,

на мястото на думите за прошка

сега живеят призраци с кинжал.

А щом настъпи време не мразете

бъдете топли, нежни и добри,

последния си миг дарете

на този, който ще го оцени.

Мъстта отрова е зловеща

не позволявайте да заживее в вас,

да правим грешки е човешко

ваксини няма против бяс.

Но има обич и сърдечност

и има красоти и блян

и малко кротичка човечност ...

да бях ги дала!

И не бих живяла с пепелта!

НЕ, НЕ ТРЯБВА

Не, не трябва да свършват без време

неживелите още неща.

Трябва мислите друг да поеме

и брезата да пусне листа,

трябва кораба, влязъл в морето,

да достигне крайбрежни води,

да не спира в окопа шосето,

нероденото да се роди.

Не, не трябва напразно да стенат

непокритата къща сама,

хляба, който едва е наченат,

недошлите в ръцете писма.

Трябва залеза сам да се спусне,

трябва грозда да бъде прибран,

недокосната още от устни

да не бъде девичата длан,

да не зеят огнищата неми

и поемите с празни листа.

О, не трябва да свършват без време

неживелите още неща.

Пръстен

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.

Веселин Ханчев

И много други негови произведения

Помощ

Предадоха ме. Близките ми хора.

Забиха се в гърба ми сто ками.

Светът около мене се затвори

и сринаха се всичките земи.

Да стана се опитах. Неуспешно.

Ръката ми протегната виси.

От помощ имам нужда. Спешно!

И някой... който мен да ме спаси.

Мая Попова

Много хубави два стиха на Петя Митрева

В огън от намерена следа

Изгубих се във криво огледало...

потънах бавно в чаша със вода...

и избледнях до безидейно бяло...

потърсих се... от мене ни следа.

Сънувах се... със ясни очертания.

В съня си бях по-цветна от преди...

събудих се с разбъркано съзнание...

не се намерих в своите следи...

Обесих се!... Живях милион живота,

но без да се докосна до смъртта...

възкръсвах просто... някак с неохота...

огньове палех там... сред пепелта...

Погребах се! Защото бях умряла

и имах право пак да се родя...

но не в света на безидейно-бялото,

а в огън от намерена следа.

...

И ще умрат, но без да са порастнали очите им

Порастнах ли,

или единствено умрях

от болката?

От търсене на Истини?

Не я откривах, окована в заявления,

прилежно сгъната във чекмедже "за утре!"

Когато режеше очите ми,

с полулуни,

ти всъщност не обеси ли вселените,

за да заровиш спомени?

Порастнах ли докато гледах,

че рибите в аквариума пораснаха,

и ще умрат,

но без да са пораснали очите им.

невиждали реки!

...или единствено умрях,

но не в дълбоката прободна рана,

а в грапавото съвкупление на въздуха

с оголеното ми до вени тяло.

И някой каза ли?

" Ще чакам да се бориш

/и докато кървиш,аз ще поспя/...?

Порастнах ли

или единствено умрях

в борбата за една илюзия...

за куха форма...

Обеси ли очите ми

или пораснаха

и ще умрат-отворени?

Загледани към чекмеджето,

където ме заключи

при стари вещи с етикетче

" Няма смисъл"

Живях в реките,

но порастнах ли

или единствено умрях?

/ И рибите в аквариума порастнаха

и ще умрат,

но без да са пораснали очите им!/

Попита ме

Днес ти ме попита

дали те обичам,

дали ще те искам,

дали ти се вричам.

Запитай звездите

и те ще потрепнат.

Запитай листата

и те ще прошепнат,

че аз те мечтая,

във нощ те сънувам,

в реалност желая,

и в сън теб бълнувам.

Източник!

Обичам те!

Обичам те!

Харесваш да го чуваш.

"Обичам те!" докосва твоето сърце.

"Обичам те!" разнежва и вълнува,

когато срещне биещо сърце.

Обичам те!

Ти ме погледна,

в очи прочете любовта

и в мисъл някаква безредна

усети гъдел - суета.

Обичам те!

- Е, няма лошо...

И аз те любя както ти -

тъй рече ми и каза още:

- От днес сме сбъднати мечти.

Обичам те!

Аз бях понесен

от собствената си мечта

по път мечтан, но път нелесен -

да преоткривам любовта.

Обичам те!

Какво ли стана?

Къде загуби се, Любов?

По път ли нейде изостана

или стопи се в миг суров?

Обичам те!

Сърцето спира.

Сърцето търси Любовта.

Сърцето без любов умира.

Какво е без любов света?

Източник!

У. Шекспир - Сонет № 130

превод Валери Петров

***

Устата й не са корали нежни;

очите й не са съвсем звезди;

тя няма "къдри-злато"; "преспи снежни"

не бих нарекъл нейните гърди.

Не й е "бяла лилия" ръката;

страни "същински рози" няма тя;

дъхът й не напомня аромата,

излъхван от априлските цветя.

Не пърха като нимфа тя, признавам;

гласът й като арфа не звънти;

но все таки, Бог вижда, не я давам

за никоя от "дивните жени",

залъгвани от другите поети

със хиляди сравнения превзети.

Кратичко от персоналната вещица

Можех да ти бъда и принцесата...

Колко му е да примигвам куклено.

Но въобще не ми е интересно

девет дена да си сресвам буклите.

А и нямам времето - заета съм-

да изтривам с устните си - устни -

та до непорочност да засветиш.

Чак тогава - можеш да ме пуснеш.

Камелия Кондова

Липсваш ми

Липсваш ми - безпомощен и силен.

Липсваш ми - свиреп или смирен.

Липсваш ми - жесток, любвеобилен,

нежен, груб, отчаян, окрилен.

Липсва ми нетрайната ти обич.

Липсва ми внезапната ти мъст.

Лудото ти бързане към гроба

и страха от хищницата пръст.

Липсва ми духът ти вулканичен

да изригне винаги готов

със безгрижието на езичник

и проклятие, и благослов.

Липсваш ми със вечната си болка,

че светът е тъй несъвършен.

Липсваш ми за да ти кажа колко

липсваш ти на живия ми ден.

Надежда Захариева

Блус 4 Не зная как да се държа, когато ме обичат. Разплисквам се по някакви излишни улици. Купувам си лимони. Пея. Прииждат равнините във главата ми. Понякога стоя със часове. И пуша фикуси. Зениците ми скачат до Зеландия. И по-натам. Тогава търкам тялото си в будката за вестници. Така се зазорявам някой път. Пред будката за вестници. След това отивам в къщи. Слушам музика. Основно вехти банди. Говорим си със Юлия. Сънуваме, перем, поливаме цветята. Не пускаме пердетата. Минават седмици, сезони, кораби. Поливаме цветята. Сутрин градът е по-особен, по-епичен. Мирише на млеко и дюли. Търкаляме се в подлезите му, по кафенетата. Четем списания и вестници. Понякога говорим за България. Крещим. Небето е с хиляди етажи. Напиваме се рядко. Сресваме трамвайните мотриси, релсите. Събуваме обувките и продължаваме. На Юлия червилото й потъмнява. Става гъсто, бежаво. По-облачно. Прибираме се вкъщи. Готвим. Поливаме цветята. Храним се. Поливаме цветята. Спим. Сънуваме сезони, кораби, дървета. Събуждаме се много рано. Стоим така събудени. Прозорците са влажни и безпътни. Понякога не вярваме във нищо. Особено през март. Когато светофарите са натежали от плод и от мушици. Когато ме обичат се срамувам. Движенията ми се пръскат по стените. Стените са нацапани с боя и гурли. Купувам си лимони с килограми. Запомних продавачката. Гримът й е достатъчен. И даже малко повече. Изпълнила е цялата витрина. Миглите й са намачкани и тихи. Харесвам тази аристократичност. И зеленината в погледа. Понякога не ми достигат часове, за да се сбъдна. Стоя и слушам музика. Основно мъртви банди. Когато Юлия я няма, се отнасям. Разхвърлям синусите си. Мърморя. Нямам израз. Стоя пред гардероба дълго. Ставам мнителен. Подпухвам. Играя си с вратата. Не си познавам дрехите. Дори не зная как да се държа, когато ме обичат. Цъфтя и губя чувството за отговорност. Нямам органи. Ехтя. Говоря светло със съседите. Съседите са ретро. Разплисквам се по някакви излишни улици. Градът е пълен с антибиотици и витамини. И с Юлия е пълен. Най-вече с нея. С обеците й. И роклята. Елин Рахнев

ТРИТЕ ВЕЩИЦИ

Три орисници-сестри

трижди се въртим по три!

Три за тебе, три за мене,

три за нея — спри въртене!

Деветорна проклетия

ха, опитай — разплети я!

Шекспир

Редактирано 21 февруари 200917 г. от tuksum (преглед на промените)

Ето ме днес...

Ето ме днес съвършено разлистена.

Дяволска сила във жеста ми свети.

А във очите ми тайни и истини

врат като билки в магични котлета.

Дълго пих кръв от зелени насекоми.

Живо месо от издъхващо птиче

ядох. Предсказвах. На длан гледах всекиму,

за да добия сърце дяволиче.

После презрях и магии, и измислици.

Стига съм търсила - казах - наслуки.

И пожелах да ми станат орисници

всичките живи човешки науки.

Не за да бъда всевластна незнайница,

нито с човешки съдби да играя,

а да гребете от мене и никога

да не ме изгребете докрая!

Петя Дубарова

ПАРТИЯ ГО

Светлината се събужда

в непознат лабиринт.

Две фигури в него

редят фигури, ограждат света.

Един срещу друг,

огледани в себе си,

потъват в играта

на сферите.

И търсят пролуки,

и търсят празни места

да поставят своите пулове,

да оставят своите думи

като каменни късове в пясъка,

който се сипе

от бавното слънце в градината.

Колко щедър е Изтокът!

Насърчава играчите,

съзерцава загадката.

И никакъв намек за ход,

и никакъв намек за изход

не иде от залеза.

Автор - Божидар Богданов

Редактирано 22 февруари 200917 г. от infinity1305 (преглед на промените)

Наздравица - реквием за старата компания

"Ако имаш добра жена - ще живееш щастливо, ако е лоша - ще станеш философ"/Сократ/

Наздраве за момчетата, които

вървяха през морето до колене.

И нямаше за думите им сито -

изтичаха красиви. Като мене.

Тогава бях наистина красива

в очите им - най-верните ми стражи.

Във времето на "Спри,не си отивай..."

мълчанието също беше важно.

Каква безотговорност, мили боже! -

да си направим кораб от тръстика.

Не можем да отплаваме,не можем! -

един от нас - най-мъдрият - извика.

Най-мъдрият, най-мъртвият...зависи.

Но все едно - не тръгнахме нататък.

Брегът,от изневерята ни слисан,

се залюля и падна във водата.

Момчетата извиха кръг край мене-

да ме спасят от лошата поличба.

Най-мъдрият се мъдреше смутено

до новото летуващо момиче.

Но ние бяхме толкова ревниви

и затова не искахме да видим

момичето - спасително красиво.

Един от нас тогава си отиде...

И после -друг, и друг...широко сито.

И днес са във домашните пантофи.

Наздраве за жените им,които

поне ще ги направят философи!

Камелия Кондова

ето и от мен едно от моите стихове: Спомени нахлуха изведнъж, като напаст-като порой дъжд... влязоха в глАвата ми и няма изход, като тъмен тунел без проход. Разтреперана през прозореца поглеждам- виждам слаб силует-ето как изглеждам: избледняла,с две очи уплашени, тези болки не стигат ли? Болка от спомен и гореща сълза- чудя се на глупавата си мечта... Чувам звуци-ноти танцуват в мрак. Ето и в тази песен си пак... обръщам се назад-влюбени вървят, всеки път готови да си простят! Свързани чрез вяра,чрез любов, заедно започнали живот нов. Гушвам се в теб и чувствам закрила, ръцете си от любовта не съм умила. Прошепвам нещо и ми даваш доверие.. няма тук и следа от неверие. Поглеждам напред-тъмнина, отразява се в очите ми тъжната луна. Без теб е празнота и с мисълта че искам те е грехота стискам очите си и задържам порой.. отварям уста, но и стон не се чува, нищо не остана, нищо не си струва, но силна сега съм- смисъл не виждам! Душата ми гони тъгата и ето-вече я няма- усмихвам се и спомена за някои двама остана просто хубав спомен. Изчистих душата си до корен и виждам колко хубав е света, да се тормозя вече аз неща! Поглеждам отново напред и се виждам щастлива- в приятелска прегръдка и усмивка ленива, дълъг е пътя и болки много ме чакат, но с усмивка ще ги преминавам и зад приятелите си ще заставам!

Телефонен разговор Добър вечер, скъпа моя малка! Добър вечер ти повтарям аз и целувам черната слушалка, чуваш ли сълзите в моя глас? Чуваш ли ме, много сме далече, ветрове и нощи ни делят. Аз при теб пристигам тази вечер, да се стопля подир дълъг път. И ако в стаята е душно ще излезем под нощта навън, в топлата си пазва ще те гушна и ще те целуна преди сън. Аз притискам черната слушалка. Чуваш ли ме, вятърът е лош? Лека нощ, любима моя малка! Моя тиха радост, лека нощ!

Редактирано 23 февруари 200917 г. от tsvetkova_elica (преглед на промените)