Премини към съдържанието

Препоръчан отговор


преди 3 минути, Shiniasu написа:

Бог ги е създал.

Е, щом като сички си мислим така, нека така да бъде.

Обаче кой Бог ?

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 28 минути, Реджеп Иведик написа:

Ми например, гледал си хиляда мача, в които играчите връщат на вратаря и той хваща топката с ръце. И това не е нарушение. 

Обаче те блъска кола "чисто хипотетично, не го пожелавам на никого" и изпадаш в кома за около година и половина да речем.

Събуждаш се и насреща телевизор. Финала на световното. И един защитник връща на вратаря, а той като фаща с ръце и съдията свири нарушение. Ебаси тъпия съдия. Кой го е турил да свири финал на световното. Ми че ти си гледал преди туй хиляда и кусур мача и много добре знаеш, че това не е нарушение.

Ако условията са променени, то експериментът не отчита тази промяна. Това, че експериментиращият не знае за евентуална промяна в условията на експеримента временно ще го доведе до погрешни изводи, докато не научи, че условията са различни от тези, които си представял.

 

преди 12 минути, Реджеп Иведик написа:

Е, щом като сички си мислим така, нека така да бъде.

Обаче кой Бог ?

Има ли значение. Важното е, че след като Бог е всезнаещ той знае кой съм аз.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Въпрос: Как се е появил човекът на Земята според вас?
Отговор: Неусетно

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 4 часа, realno написа:

Когато си нямате на идея за нещо опирате до философията. Проблема е че Библията не е философска книга.

Дали ? :) (две изречения , и двете.......грешни)

.....Ей ти друга която не е "философска" и е лесна за "четене" :

 

Ей ти и за четене .......ама гледам , че не ти допада четенето ! :)

http://friendsoftherainbow.net/sites/default/files/Kniga na enoh.pdf

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 42 минути, by_chechi написа:

Дали ? :) (две изречения , и двете.......грешни)

.....Ей ти друга която не е "философска" и е лесна за "четене" :

 

Ей ти и за четене .......ама гледам , че не ти допада четенето ! :)

http://friendsoftherainbow.net/sites/default/files/Kniga na enoh.pdf

И къде тази книга в Библията, че не се сещам?


Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 4 часа, Shiniasu написа:

Всичко обусловено изчезва, за да се появи отново в друга форма. Необусловеното не мисля, че може да има форма, но пък някои школи приемат дхармакая за необусловена. Това не е толкова важно.  Знанието дали нещо е обусловено или необусловено няма да ти помогне да спреш веригата от превъплъщения на земята. Разбирането, че явленията тук са илюзорни, което не означава несъществуващи, не означава, че ще се освободиш от привързаността си към земните обекти и явления. Това, че мислиш за буда природата още не означава, че я разбираш. Разбирането трябва да стане толкова дълбоко, че да предопределя всички твои мисли и действия. Едва тогава можеш да кажеш, че многобройните ти превъплъщения са изпълнили своята задача и повече не са ти нужни. Опитай се да помислиш от колко неща тук не си готов да се лишиш. 

Не, необусловеното няма форма, иначе нямаше да е необусловено, и да, дхармакая е необусловена, точно така.

Допускам, че това по-долу са съвети към мен и ти благодаря за загрижеността. Донякъде съветите ти са правилни, но всъщност, както съм казвал и преди, човек не бива просто да вярва в разни неща и да ги твърди, а да ги разгледа внимателно и да ги свърже едно с друго. По този начин има поне малка гаранция, че върви по правилен път, а не е свърнал нанякъде, без да се усети. Всичко това трябва да се свърже и с практиката, разбира се, тъй като поне за мен е важно да имам някаква идея защо правя това или онова, което позволява с натрупания опит самата практика постепенно да се подобрява.

А защо е важно поне теоретично да сме наясно с някои неща? Първо, трябва да започнем отнякъде, и второ, така по-лесно ще се ориентираме дали някой ни говори глупости и дали дадена практика наистина ще ни заведе там, накъдето сме тръгнали или не. 

Забелязах, че пак си успял да вметнеш идеята си, че превъплъщенията служат специално за нещо и ще трябва пак да повторя, че така е може би в агни йога, но в будизма просто се прераждаме и целта именно да се освободим от този цикъл на преражданията.

И накрая, точно обратното е - безкрайно важно е да се разбере дали има нещо необусловено и кое е то, за да преодолеем нашите привързвания към феномените - такъв поне е пътят на Махаяна.  

 

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 1 час, realno написа:

И къде тази книга в Библията, че не се сещам?

Е добре де ! :lol6:

Ти като си чела само една книга в живота си , къде се слагаш ? :lol6:

....Друг е въпросът какво си чела , а какво си разбрала изобщо не подлежи на обсъждане .....:nono:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
току-що, by_chechi написа:

Е добре де ! :lol6:

Ти като си чела само една книга в живота си , къде се слагаш ? :lol6:

....Друг е въпросът какво си чела , а какво си разбрала изобщо не подлежи на обсъждане .....:nono:

Не е въпрос до мен, а до вас, защото всичката ви работа е такава,  говорите без да мислите, но  на всичко отгоре си вярвате. Не знам да се смея ли  или да плача?

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 4 часа, Shiniasu написа:

Явно необходимостта. Едната крайност не може да съществува без другата, а състоянието на единство между тях не може да съществува без състоянието на разделение. Така възниква необходимостта от редуване на периоди където противоположностите се проявяват привидно разделени с всички възможности за комбинации и взаимозависимости помежду си и периоди на връщане към единството. За момента такива са ми възможностите за отговор. 

Да, благодаря за отговора. Без да се заяждам или правя на интересен, мисля, че ще се съгласиш, че ако искаме да обобщим този отговор с няколко думи, то би станало нещо, като "защото просто е така". Само че, след като нямаме по-добър отговор, за мен е по-логично да приема гледната точка на будизма, а именно, че няма бог, пък бил той и безличностен в смисъла на парабраман, ейн-соф, у-дзи и т.н.

преди 3 часа, Śūnyatā написа:

Смесването на "обусловено" и "необусловено" не е добра основа за водене на конструктивен разговор. 

Според Нагарджуна, добра основа се явява приемане принципа на причинно-зависимият произход на всички феномени или пратитя самутпада. От него се прави главният извод в мадхямака: Всичко съществува, само защото се явява, причинно обусловено, и няма нищо, което да не е причинно обусловено. От него следва, че нито едно явление не притежава собствено битие (свабхава), тоест няма такава същност, която да е самодостатъчна, която да съществува сама по себе си, по силата на своя собствена природа...

Да, тук мисля, че покрихме първите два печата на Дхарма:

1. всички феномени са нетрайни;

2. в никоя дхарма, която се проявява, няма истинско аз

Само че не мога да се съглася с втората част, а именно, че "няма нищо, което да не е причинно обусловено". По-горе вече коментирахме защо, но ще повторя - ако всички феномени са породени от причинно-следствени връзки, т.е. има причина за тях, то имаме проблем с първата причина. Ако тя е обусловена, значи не е първа - има друга преди нея. Следователно самото съществуване на обусловеното, предполага, че има необусловено, което го е породило. В будизма то се нарича дхармакая, а понякога и природата на буда. Зависи. Има и други имена, разбира се.

Впрочем, ако се върнем на третия печат:

3. вечността е нирваната, която е спокойствие и абсолютна тишина

става ясно, че имаме нещо необусловено - иначе нямаше да има вечност, спокойствие и абсолютна тишина.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 1 час, Текила сънрайз написа:

Следователно самото съществуване на обусловеното, предполага, че има необусловено, което го е породило.

Защо да е следователно ?

На критика това издържа също толкова, колкото и това, което критикуваш.

Критичността не е панацея. Ние не знаем, дали общоприетата логика има присъщо съществуване.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 46 минути, Реджеп Иведик написа:

Защо да е следователно ?

И аз не схващам как обусловеното ще "предполага" необусловеното. Необусловеното е необусловено само относително обусловеното. Дхармакая, нирвана, необусловено, са ментални концепти, те са само наши представи, създадени от различаващата мисъл.

Самсара и нирвана се обуславят взаимно, те нямат същност сами по себе си, следователно и двете са празни. Когато бодхисатвата осъзнае празнотата и на самсара и на нирвана, вече няма пречки пред него, той е отвъд, той е свободен, той е Буда.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
на 26.05.2019 г. в 21:50, Śūnyatā написа:

1. Ако всичко има причина, то и вселената трябва да има причина, и ако тази причина е Бог - каква е неговата причина. Напълно непонятно е защо причинно-следствената верига трябва да завършва с Бог.

 

Причинно-следствената верига предполага време. Ако няма време, няма поредица от събития, движение и промяна. Би трябвало да не приемаш за разбиращо се от само себе си времето, без да забележиш. Знаеш ли какво е времето? Това е по-интересният въпрос. 

 

Не казвам, че аз знам, просто отбелязвам. 

на 2.08.2018 г. в 0:01, witness написа:

Може да се приеме само като концепция, не буквално. Защото няма време и има ход на времето, и различни темпове на времето за различните мащаби в цялото.

 

Позволих си да си повторя намека, догадката или каквото беше. 

Един откъс от "Tertium organum", незавършен и свършва доникъде, само за илюстрация:

„ …Идеята за всякакво, каквото и да е движение, а също и идеята за отсъствие на движение е неразривно свързана с идеята за време. Всяко движение и отсъствие на движение се случва във времето и не може да се случва извън времето. Следователно, преди да говорим какво представлява движението, трябва да отговорим на въпроса: какво е време?

Времето, това е най-голямата и трудна загадка, стояща пред човечеството.

Кант смята времето за също толкова субективна форма на нашето възприятие като пространството, тоест той казва, че ние сами създаваме времето за удобство на възприемането на външния свят в зависимост от свойствата на възприемащия ни апарат. Действителността е непрекъсната и постоянна. Но за да имаме възможност да я възприемаме, трябва да я разчленяваме на отделни моменти, тоест да си я представяме във вид на безкраен ред от отделни моменти, от които за нас винаги съществува само един. Иначе казано, ние възприемаме действителността сякаш през тесен процеп. И онова, което виждаме през този процеп, наричаме настояще, онова, което сме видели, а сега не виждаме – минало, а което съвсем не виждаме, но очакваме – бъдеще.

Разглеждайки всяко явление като следствие на друго или други – и, на свой ред, следствието като причина на трето или трети, тоест разглеждайки всички явления във функционална зависимост едно от друго, със самото това ние ги разглеждаме във времето, защото съвършено ясно и отчетливо си представяме първо причината и после следствието, първо действието и после функцията му, и иначе не можем да си ги представим. И можем да кажем, че идеята за време е неразривно свързана с идеята за причинност и функционална зависимост. Без време не може да съществува причинност, също както без време не могат да съществуват движение или отсъствие на движение.

Но представата ни за нашето „битие във времето“ е объркана и неясна до невероятност.

Най-напред да подредим отношението си към миналото, настоящето и бъдещето. Обикновено смятаме, че миналото сега вече го няма. То е преминало, изчезнало, изменило се е и се е превърнало в друго. Бъдещето също го няма. Него все още го няма. То още не е дошло, не се е образувало. Настоящ наричаме момента на преминаване на бъдещето в миналото, тоест момента на преминаване на явлението от едно небитие в друго. За нас само този кратък момент от явлението съществува в действителността, по-рано то е съществувало във възможността, сега ще съществува в спомена. Но всъщност този кратък момент е фикция. Той няма измерение. С пълно право можем да кажем, че настоящето не съществува. Ние никога не можем да го уловим. Онова, което сме уловили, винаги вече е минало.

Ако спрем дотук, трябва да признаем, че светът не съществува. Съществува само някаква фантасмагория от пламващи и угасващи илюзии.

 

Обикновено не си даваме сметка и не забелязваме, че обичайният ни възглед за времето ни довежда до пълен абсурд.

Да си представим глупав пътешественик, пътуващ от един град към друг и намиращ се на половината път между двата града. Глупавият пътешественик мисли, че градът, от който е потеглил миналата седмица, сега вече не съществува, от него е останал единствено спомен: стените са разрушени, кулите са се срутили, жителите са измрели или са се разбягали. А градът, в който трябва да пристигне след няколко дни, също сега не съществува, но спешно се строи за пристигането му и в деня на пристигането ще е готов, населен и устроен, на другия ден след заминаването му, също като първия, ще бъде разрушен.

Ние мислим за нещата във времето именно по този начин – всичко преминава, нищо не се връща! Пролетта си е отишла, вече я няма.

Така, строго казано, за нас не съществува нито миналото, нито бъдещето, нито настоящето. Нищо не съществува! А междувременно ние живеем, чувстваме и мислим – нещо ни обкръжава. Следователно, в обичайното ни отношение към времето има някаква грешка. Трябва да се постараем да я намерим.

Признахме в самото начало, че нещо съществува. Нарекохме това нещо свят. Как още може да съществува светът, ако не съществува нито в миналото, нито в настоящето, нито в бъдещето?

Представата за света, която изведохме от обичайното схващане за времето, прави света подобен на непрекъснато бликащ като огнен фонтан блестящ фойерверк, всяка искра на който избухва за миг и угасва, за да не се появи никога повече. Избухванията вървят непрекъснато едно след друго, искрите са безкрайно множество, и всички заедно произвеждат впечатлението за пламък, макар че в действителност той не съществува.  

Есента още не е настъпила. Ще бъде, но сега я няма. И ние не си даваме сметка как така може да се появи онова, което го няма.

Ние се движим по плоскост и признаваме за реално съществуващ само малкия кръг, осветен от съзнанието ни. Всичко останало зад този кръг, което не виждаме, отричаме, не искаме да признаем, че съществува. Ние се движим по плоскостта в една посока. Смятаме тази посока за вечна и безкрайна. Но перпендикулярните посоки, линиите, които пресичаме, не искаме да признаем за вечни и безкрайни. Мислим, че те отиват в небитието веднага, щом сме минали през тях, а линиите пред нас още не са възникнали от небитието. Ако предположим, че се движим по сфера, по нейния екватор или по един от паралелите, то ще се окаже, че винаги признаваме за реално съществуващ само един меридиан, онези зад нас вече са изчезнали, онези напред още не са възникнали.

Ние вървим като слепец, който опипва с бастуна си плочите на тротоара и фенерите, и стените на къщите, и вярва в реалното съществуване само на това, до което сега се допира, което опипва сега. Преминалото вече е изчезнало и никога повече няма да се върне! Което още не е било, него сега го няма. Той помни пътя, който е изминал. Очаква, че и напред ще е същият път, но не вижда нито напред, нито назад, защото той нищо не вижда, защото неговото оръдие на познанието – бастунът с кукичката – има определена, много малка дължина и отвъд този бастун за него започва небитието.

В една от книгите си Вунд обръща внимание, че знаменитите ни пет сетивни органа са всъщност пипалца, с които опипваме света около себе си. Ние живеем пипнешком. Ние никога нищо не виждаме. Винаги и всичко само опипваме. С помощта на зрителните тръби и телескопи, телеграфите и телефоните малко удължаваме, така да се каже, пипалцата си, но не започваме да виждаме. Ние не виждаме и затова никога не можем да се убедим в съществуването на онова, което не можем да пипнем.

Затова и смятаме за реално съществуващ само кръга, обхващан в даден момент от пипалцата ни. Зад този кръг е тъмнина и небитие.

Но имаме ли право да мислим така?

Мисълта ни не е свързана с условията на сетивното възприятие. Тя може да се издигне над плоскостта, по която се движим; може да види далеч зад пределите на кръга, осветен от обичайното ни съзнание; може да види, че съществува не само линията, по която се движим, а всички перпендикулярни на нея линии, които пресичаме, които някога сме пресичали и които ще пресичаме. Издигайки се над плоскостта, нашата мисъл може да види плоскостта, да се убеди, че това действително е плоскост, а не една линия. Тогава мисълта ни може да види миналото, настоящето и бъдещето лежащи на една плоскост.

Тя може да изпревари глупавия пътешественик, да се изкачи на планината, да види в далечината града, към който той пътува и да се убеди, че градът не се строи наново за пристигането му, а съществува сам по себе си съвършено независимо от глупавия пътешественик. И тя може да погледне назад и да се убеди, че кулите не са паднали, че градът продължава да стои и да живее, както е стоял и живял преди пътешественика.

Тя може да се издигне над плоскостта на времето и да види назад пролетта и напред есента, да види едновременно разтварящите се цветчета и узряващите плодове.

Може да застави слепия да прогледне и да види пътя, който е изминал и който лежи пред него.

 

Само мисълта може да ни даде истинско зрение вместо грубото опипване, което сега наричаме зрение. Само мисълта може да вижда. И веднага щом започнем да виждаме, ние непременно ще започнем да виждаме миналото и бъдещето. Ние не виждаме миналото и бъдещето само защото нищо не виждаме, а само опипваме и опипаното наричаме настояще. Когато започнем да виждаме, миналото и бъдещето също ще станат настояще. Това разделение на времето на минало, настояще и бъдеще се е появило именно защото живеем опипом. Нужно е да започнем да виждаме и то ще изчезне.

Миналото и бъдещето не могат да не съществуват, защото ако не съществуват, не съществува и настоящето. Те непременно някъде съществуват, само ние не ги виждаме.

Настоящето, ако го противопоставяме на миналото и бъдещето, е най-нереалната от всички нереалности.

Трябва да признаем, че миналото, настоящето и бъдещето по нищо не се различават едно от друго, че има единствено настояще, но ние не го виждаме, защото във всеки даден момент усещаме само мъничко парченце от това настояще, което и считаме за реално съществуващо, отричайки реалното съществуване на всичко останало.

Ако го признаем, мнението ни за всичко окръжаващо трябва силно да се промени.

Обикновено разглеждаме времето като абстракция, направена от нас при наблюдението на реално съществуващо движение. Тоест мислим, че наблюдавайки движението или промените на отношенията между нещата и сравнявайки отношенията, съществували по-рано, съществуващи сега и можещи да съществуват нататък, извеждаме идеята за време. Доколко този възглед е правилен ще видим нататък.

Идеята за време се състои от възгледите за минало, възгледите за настояще и възгледите за бъдеще. Относно миналото и настоящето възгледите въпреки че са доста неясни, са еднообразни. Що се отнася до бъдещето, то за него има голямо разнообразие от възгледи.

Необходимо ни е да разгледаме теориите за бъдещето, каквито са в ума на съвременния човек.

Има две главни теории – за предопределено бъдеще и за свободно бъдеще.

Предопределеността се доказва по следния начин: казват, че всяко бъдещо събитие се явява резултат от предишни и се създава именно такова, а не друго вследствие на известно насочване на сили, съдържащо се в предишните събития. Иначе казано това означава, че бъдещите събития изцяло се съдържат в предшестващите, и ако знаехме силата и посоката на всички събития преди настоящия момент, тоест ако познавахме цялото минало, то с това самото бихме познавали цялото бъдеще. И понякога, познавайки добре настоящия момент с всички детайли, ние действително можем да предсказваме бъдещето. Ако предсказанието не се оправдае, казваме, че не сме знаели всичко, което е било и действително виждаме в миналото някаква причина, изплъзнала се от наблюдението ни.

Идеята за свободно бъдеще се основава на възможността за произволни постъпки и случайни нови комбинации от причини. Бъдещето се смята за или съвсем неопределено, или за определено само отчасти, защото във всеки момент се раждат нови сили, нови събития, нови явления, лежащи в скрито състояние, не безпричинни, но толкова несъизмерими с причините – като например пожар на голям град от една искра – че нито могат да се отчетат, нито осъразмерят.

Тази теория казва, че едно и също действие може да има различни резултати, една и съща причини – разни последствия; и тя привежда още хипотезата за съвършено произволните волеви актове на човека, внасящи пълна промяна в по-нататъшните събития на собствения му живот и живота на другите хора.

Привържениците на предопределеността възразяват, че волевите актове също зависят от някакви причини, правещи ги необходими и неизбежни в даден момент; че нищо „случайно“ няма и не може да има; че наричаме случайно само онова, чиито причини не виждаме благодарение на нашата ограниченост – и че различните следствия на причини, струващи ни се еднакви, се получават защото причините в действителност са различни и само ни се струват еднакви, понеже не ги познаваме и виждаме достатъчно добре.

Спорът на теорията за предопределеното бъдеще с теорията за свободното бъдеще е безкраен. Нито едната, нито другата теория могат да кажат нещо решаващо.

И двете теории са еднакво кошмарни.

И при едното, и при другото схващане за живота човек го обхваща ужас. От една страна, пълна хладна предопределеност: ще бъде което ще бъде. Ако човек дълбоко се проникне от тази идея, отпуска ръце, вижда безполезността и ненужността на всички усилия, нищо не може да се промени – което ще се случи утре е предопределено преди десетки хиляди години. От другата страна, живот на върха на някаква игла, наречен настояще, обкръжено от всички страни с бездната на небитието, пътешествие във все още несъществуваща страна. Живот в свят, който всеки миг се ражда и умира, в който никога нищо не се завръща. 

Беше посочено по-рано, че има разлика в мненията само относно бъдещето; по отношение на миналото всички са съгласни, че е отминало и сега го няма – и че е било такова, каквото е било.

В последното лежи ключът за разбирането на неправилността на възгледа за бъдещето. Работата е там, че всъщност нашето отношение към миналото и бъдещето е доста по-сложно, отколкото ни се струва. В миналото, зад нас, лежи не само което е било (и което сме видели), но и онова, което е можело да бъде (или онова, което не сме видели). Точно така и в бъдещето лежи не само онова, което ще бъде (тоест което ще видим), но и всичко, което би могло да бъде (тоест онова, което няма да видим).

Миналото и бъдещето са еднакво неопределени, еднакво съществуват във всички възможности и еднакво съществуват едновременно.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

" ...Миналото и бъдещето са еднакво неопределени, еднакво съществуват във всички възможности и еднакво съществуват едновременно.

Време наричаме разстоянието, разделящо събитията в реда на тяхната последователност и свързващо ги в различни цялости.

Това разстояние лежи по направление, не съдържащо се в триизмерното пространство. Ако ще мислим това направление в пространството, то това ще е четвърто измерение на пространството.

То отговаря на всички изисквания, които на основата на предишните разсъждения можем да предявим към четвъртото измерение.

То е несъизмеримо с измеренията на триизмерното пространство, както годината е несъизмерима с Петербург. То е перпендикулярно на всички посоки на тримерното пространство и не е паралелно на никоя от тях.

Като извод от всичко изложено може да кажем, че времето, както се схваща обикновено, съдържа в себе си две идеи: за някакво неизвестно за нас пространство (четвърто измерение) и за движение по това пространство. Постоянната ни грешка се състои в това, че никога не виждаме двете идеи във времето, а винаги виждаме само едната. Обикновено виждаме във времето идеята за движение, но не можем да кажем откъде и накъде и къде или по какво пространство. Понякога, например като в теориите които по-рано се опитваха да съединят с времето идеята за четвъртото измерение, се появява идеята за някакво пространство във времето, но заедно с това се допуска движение по това пространство. Това е изискване за ново време, понеже няма движение извън времето. И в резултат времето върви пред нас като собствената ни сянка, отстъпвайки с нашето приближаване. Всякаква представа за движение съвършено се обърква. Защото ако си представим ново протежение на пространството и възможност за движение по това ново протежение, то времето пак веднага ще застане пред нас и ще заяви, че е точно толкова необяснено, колкото и преди.

Необходимо е да се признае, че с единия термин време сме обозначавали всъщност две идеи – за „някакво пространство“ и за „движение по това пространство“. При което това движение в действителност не съществува, а ни се представя съществуващо само защото не виждаме пространството на времето. Тоест усещането за движение във времето (а движение извън времето няма) възниква в нас затова, защото гледаме света сякаш през тесен процеп, виждаме само пресечната линия на плоскостта на времето с нашето тримерно пространство.

По такъв начин трябва да се каже, че е дълбоко погрешна обичайната теория, че идеята за време се извежда от наблюдаваното движение и не е нищо друго, освен идея за последователността, която наблюдаваме в движението.

Нужно е да се признае точно обратното, че извеждаме идеята за време от усещането за време или от чувството за време, тоест от чувството или усещането на четвъртото измерение на пространството, но от непълното усещане. Непълното усещане на времето (четвърто измерение) – усещането през прозирката – ни дава усещането за движение, тоест създава илюзия за движение, което в действителност го няма и вместо което в действителност съществува само протежение по непостижимо за на направление.

 

Четвъртото измерение е свързано с „времето“ и с „движението“. Но ние няма да разберем четвъртото измерение, докато не разберем петото измерение.

Нужно е преди всичко да разберем петото, за да разберем четвъртото.

Петото измерение – това е перпендикуляр към плоскостта на времето, онази височина, на която трябва да се издигне съзнанието ни, за да съзре едновременно миналото, настоящето и бъдещето.

Това е планината, на която трябва да се изкачи пътешественикът, за да види зад себе си града, от който е отпътувал вчера и пред себе си града, в който ще пристигне утре.

Обичайното ни съзнание се намира на плоскостта в основата на този перпендикуляр. Затова то не вижда миналото и бъдещето; затова то не вижда нищо. Само издигайки се над плоскостта на четвъртото измерение в посока на петото, нашето съзнание ще започне да обхваща с поглед изумителния свят на миналото и бъдещето, лежащ от двете страни на настоящето, светът, самото съществуване на който по-рано е отричало.

Петото измерение следва да се разглежда като лежащо не извън съзнанието, а като свойство на самото съзнание – линията или посоката, по която трябва да расте съзнанието.

Преди да преминем към по-подробно разглеждане на отношенията на съзнанието към времето, да се върнем още веднъж към отношенията на времето към нашето триизмерно пространство.

Опитвайки се да разгледа времето като обект, Кант казва, че то има едно измерение.; тоест той си го представя подобно на линия, вървяща от безкрайното бъдеще към безкрайното минало. Ние осъзнаваме една точка от тази линия. Винаги само една точка. И тази точка няма никакво измерение, тъй като онова, което в обикновен смисъл наричаме настояще, е само неотдавнашно минало и понякога непосредствено близко бъдеще.

Но така ли е в действителност? Може ли да се каже, че времето има едно измерение?

Почти така, с единствената разлика, че можем да смятаме времето с две измерения, а не с едно. Линията на първото измерение върви по реда на последоватеността на явленията в причинна зависимост, отначало е причината, после следствието: преди, сега, после. Това означава, че можем да разглеждаме цялото ни пространство като второ измерение на времето.

Ако за секунда изоставим идеята за триизмерността на пространството и го вземем само като нещо, намиращо се в известно отношение към времето ще видим, че пространството може да се разглежда като линия, отиваща в безкрайността в посока, перпендикулярна на линията на времето.

Да си представим който и да е момент – да си представим, че стрелките на часовниците ни показват 12. В този момент навсякъде нещо се случва и това нещо е съвършено едновременно в цялата Вселена, тоест лежи сякаш на една линия, перпендикулярна към линията преди, сега и после. В цялата Вселена този момент се нарича сега. В Петербург, в Москва, в Париж, в Мадрас, на Луната, на Сириус – всички тези сега са съвършено едновременни, лежат на една линия. Всеки взет момент ще бъде един за цялото пространство, разтеглено в една линия, минаваща перпендикулярно през взетата от нас точка, тоест през взетия момент.

Така, както във всяка точка на пространството може да си представим преминаваща през тази точка линия на времето, тоест както за всяка точка на пространството можем да си представим преди, сега и после – миналото, настоящето и бъдещето на тази точка, – точно по същия начин във всяка точка на времето (във всеки момент) можем да си представим преминаваща през тази точка линия, вървяща по пространството.

Пресичането на тези линии образува плоскостта на Вселената. Тоест това означава, че можем да разглеждаме Вселената като плоскост, чиито две измерения са пространството на Вселената и времето на Вселената, пресичащи се във всяка точка.

От това може да изведем заключението, че времето по свойствата си е тъждествено с пространството, както са тъждествени две линии, лежащи на плоскост. Тоест това означава, че както в пространството не могат внезапно да израстват, а трябва да съществуват от по-рано нещата, които виждаме изведнъж, така и във времето „събитията“ съществуват, преди съзнанието ни да се е докоснало до тях, и остават да съществуват след като сме ги напуснали. Следователно, протежението във времето е протежение по неизвестно пространство, а не само разстояние, отделящо събитията едно от друго.

Така пространството може да се разглежда като второ измерение на времето, а времето – като второ измерение на пространството. Но тъй като само условно взехме пространството като линия и тъй като знаем, че пространството има три измерения, то, следователно, времето се явява четвърто измерение на пространството.

Но времето, както вече беше казано, е сложно, а не просто понятие. И трябва да го имаме предвид. То се състои от понятието за неизвестно пространство, отиващо в миналото и бъдещето, и привидното движение по това пространство.

 

Необходимо ни е да разгледаме въпроса за времето като за пространствено понятие, съпоставяйки с двете наши дадености – Вселената и съзнанието.

Идеята за време възниква при съприкосновението на съзнанието със света посредством чувственото възприятие. Това вече беше посочено. Именно благодарение на свойствата на чувственото възприятие съзнанието вижда света сякаш през тясна пролука.

От това възникват два въпроса.

1. Защо съзнанието не вижда в тази пролука винаги едно и също? Защо зад пролуката се случват промени, създаващи илюзията за движение, тоест по какъв начин и заради какво пробягва по света на явленията фокусът на нашето съзнание? При все това трябва да помним, че през пролуката, през която то вижда света, съзнанието гледа на себе си като на част от све и вижда в себе си промени, подобни на промените във всичко останало.

2. Защо съзнанието не може да разшири тази пролука?

На тези въпроси трябва да се постараем да отговорим.

Да си представим отново Вселената във вид на плоскост, двете измерения на която съставят времето и пространството. Ако си представим отношението на нашето съзнание към тази плоскост, то трябва да признаем, че нашето съзнание живее, така да се каже, на самата плоскост винаги в някаква точка на пресичане на линията на пространството с линията на времето и никога не се издига над тази плоскост. Ако съзнанието би могло да се вдигне над тази плоскост, то, несъмнено, би съзряло под себе си едновременно много по-голям брой събития, отколкото вижда обикновено, намирайки се на плоскостта. Както човек, изкачвайки се на планината или излитайки с въздушен балон, започва да вижда едновременно и наведнъж доста неща, които не може да види едновременно и наведнъж, намирайки се на земята – в пресечната точка на двата перпендикуляра, чрез които се измерва повърхността на земята: например насрещното движение на два влака, които ще се сблъскат; приближаването на неприятелски отряд към спящия лагер; два града, разделени от планински рид и т.п., така и в този случай съзнанието, издигайки се над плоскостта, на която обикновено живее, трябва да съзре едновременно явленията, разделени за обичайното съзнание от промеждутъци време. Това ще са явления, които обикновеното съзнание никога не вижда заедно като причина и следствие; работата и получаването на пари; престъплението и наказанието; движението на влаковете един срещу друг и тяхното стълкновение; приближаването на неприятеля и сражението; изгрева и залеза на слънцето; утрото, деня, вечерта и нощта; пролетта, лятото, есента и зимата; раждането, живота и смъртта на човека. Зрителният ъгъл при такова издигане ще се увеличава, моментът ще се разширява.

Ако си представим съзнание, намиращо се по-високо от нашето съзнание, притежаващо по-голям зрителен ъгъл, то това съзнание ще е в състояние да схваща като нещо едновременно, тоест като момент, всичко случващо се за нас в течение на известно време – минути, часове, дни, месеци. В пределите на своя момент такова съзнание няма да е в състояние да раздели преди, сега и после – всичко това за него ще бъде сега."

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 12 часа, Реджеп Иведик написа:

Защо да е следователно ?

На критика това издържа също толкова, колкото и това, което критикуваш.

Критичността не е панацея. Ние не знаем, дали общоприетата логика има присъщо съществуване.

Разкритикувай го тогава - просто да кажеш, че нещо не издържа на критика, не означава нищо - може да издържа, а може и да не издържа. Знае ли човек? 

преди 12 часа, Śūnyatā написа:

И аз не схващам как обусловеното ще "предполага" необусловеното. Необусловеното е необусловено само относително обусловеното. Дхармакая, нирвана, необусловено, са ментални концепти, те са само наши представи, създадени от различаващата мисъл.

Самсара и нирвана се обуславят взаимно, те нямат същност сами по себе си, следователно и двете са празни. Когато бодхисатвата осъзнае празнотата и на самсара и на нирвана, вече няма пречки пред него, той е отвъд, той е свободен, той е Буда.

Не мога да ти помогна да разбереш, ако първо ти не ми помогнеш да разбера какво точно не си разбрал.

Стана ми интересно обаче защо наричаш дхармакая и нирвана ментални концепти и само наши представи, а след това заявяваш, че е необходимо да се осъзнае "пустотата". Пустотата не е ли ментален концепт и само твоя представа? С какво е по-различна от "самсара" и "нирвана"? Ти какво точно разбираш под "пустота" всъщност?

преди 10 часа, witness написа:

Има две главни теории – за предопределено бъдеще и за свободно бъдеще.

Бих желал да коментирам това - тези две теории по същество водят до едно и също на практика - разбирането, че няма никакво значение какво правим, защото или нещата вече са предопределени, или така или иначе последствията могат да са всякакви.

В будизма и двете теории се отхвърлят, тъй като от една страна онова, което ни се случва днес е предопределено от извършеното в миналото, но нашите реакции и нашия избор ще определят бъдещето. По тази причина е от ключово значение да се разбира в детайли до какво водят различните постъпки, за да избягваме онези, които могат да ни вкарат в беля. Има и цяла сутра по въпроса между другото - за петте отвратителни престъпления и десетте лоши кармични действия, десетте добродетелни действия и т.н.

В крайна сметка е важно какво ще решим да изберем и направим днес в рамките, които сме фиксирали с действията си вчера.

 

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 15 часа, Текила сънрайз написа:

  Следователно самото съществуване на обусловеното, предполага, че има необусловено, което го е породило. В будизма то се нарича дхармакая, а понякога и природата на буда.

Да, обаче ако необусловеното породи обусловеното, то автоматично ще се превърне в обусловено …

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 1 час, Текила сънрайз написа:

Пустотата не е ли ментален концепт и само твоя представа? С какво е по-различна от "самсара" и "нирвана"? Ти какво точно разбираш под "пустота" всъщност?

Ментален концепт е, но не е само моя представа, и други я ползват. Пустотата е само ориентир (да се прави разлика между пръста и луната), тя не е реалността такава каквато е, понеже думите не са аналог на реалността, не я описват безспорно правилно (това се вижда и тук). Може да се усети (наричат го йогическа интуиция), но не може адекватно да се опише чрез слово и ментални концепти. 

Пустотата от една страна е безсъщността и несубстанционалността на явленията; от друга е причина за тяхното съществуване, понеже нищо не може да съществува само по себе си, то се нуждае от всичко останало.

Но реално няма "аз", тогава кой се нуждае?

преди 14 минути, Сидхартха написа:

Да, обаче ако необусловеното породи обусловеното, то автоматично ще се превърне в обусловено …

Да. Обуславяща причина и оттам обусловено следствие.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 50 минути, Śūnyatā написа:

Да. Обуславяща причина и оттам обусловено следствие.

Имам предвид, че ако необусловеното породи обусловено, то ще се обвърже с обусловеното и ще изгуби необусловеността си …. няма да е независимо от следствието на което е причина.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 2 часа, Текила сънрайз написа:

Разкритикувай го тогава

Какъв е смисъла. Личи си, че и сам можеш. То е ясно, че така ти харесва.

преди 4 минути, Сидхартха написа:

Имам предвид, че ако необусловеното породи обусловено, то ще се обвърже с обусловеното и ще изгуби необусловеността си …. няма да е независимо от следствието на което е причина.

Именно. 

Идеята, че първото обусловено по веригата е породено от необусловеното е също толкова неиздържана, (или пък що не и издържана), както е и идеята на Реално за сътворението.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 2 часа, Текила сънрайз написа:

Бих желал да коментирам това - тези две теории по същество водят до едно и също на практика - разбирането, че няма никакво значение какво правим, защото или нещата вече са предопределени, или така или иначе последствията могат да са всякакви.

В будизма и двете теории се отхвърлят, тъй като от една страна онова, което ни се случва днес е предопределено от извършеното в миналото, но нашите реакции и нашия избор ще определят бъдещето. По тази причина е от ключово значение да се разбира в детайли до какво водят различните постъпки, за да избягваме онези, които могат да ни вкарат в беля. Има и цяла сутра по въпроса между другото - за петте отвратителни престъпления и десетте лоши кармични действия, десетте добродетелни действия и т.н.

В крайна сметка е важно какво ще решим да изберем и направим днес в рамките, които сме фиксирали с действията си вчера.

Включваш ли реакциите и избора в броя на предопределените от миналото неща, или не - ако са обусловени от предишните замърсявания, няма как да водят до нещо различно. Ако не са, значи са случайни или възникват заради някакъв нов елемент в опита? Нали Буда казва - ако го има това, го има и това и т.н., сякаш всичко е предопределено. Как става излизането от кръга, започващ с авидя според теб?

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 21 минути, witness написа:

ако са обусловени от предишните замърсявания, няма как да водят до нещо различно

Ако са обусловени само от предишните замърсявания, няма как да водят до нещо различно. Но ако са обусловени и от други неща, тогава... 

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 45 минути, Сидхартха написа:

Имам предвид, че ако необусловеното породи обусловено, то ще се обвърже с обусловеното и ще изгуби необусловеността си …. няма да е независимо от следствието на което е причина.

Защо смяташ, че причината трябва да е зависима от следствието? 

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

 

преди 1 час, Śūnyatā написа:

Пустотата от една страна е безсъщността и несубстанционалността на явленията; от друга е причина за тяхното съществуване, понеже нищо не може да съществува само по себе си, то се нуждае от всичко останало.

Ако всички неща съществуват в пустотата като потенциал, но в неактивно, латентно състояние, кое е това, което ги пробужда към проявление? И ако се търси причина то шунята ли ще е това или активизиращият пустотата принцип?

Друг въпрос, ненасочен персонално към някого. Какво е отношението между Буда и природата на Буда?

Когато се разсъждава за това, което все още е далечно и неясно за нас, все някъде трябва да се спрем. Иначе започваме да правим предположения, които колкото по-надалеч отиват, стават все по-неверни и по-неверни.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 1 час, Śūnyatā написа:

Ментален концепт е, но не е само моя представа, и други я ползват. Пустотата е само ориентир (да се прави разлика между пръста и луната), тя не е реалността такава каквато е, понеже думите не са аналог на реалността, не я описват безспорно правилно (това се вижда и тук). Може да се усети (наричат го йогическа интуиция), но не може адекватно да се опише чрез слово и ментални концепти. 

Пустотата от една страна е безсъщността и несубстанционалността на явленията; от друга е причина за тяхното съществуване, понеже нищо не може да съществува само по себе си, то се нуждае от всичко останало.

Но реално няма "аз", тогава кой се нуждае?

Да, но т. нар. "безсъщността и несубстанционалността на явленията" си е ментален концепт отвсякъде. Искам да кажа, че наблюдаваш явленията и си правиш изводи, които са от ментални по-ментални. 

За усещането не знам защо смяташ, че помага с нещо? Усещането си е усещане, идва и си отива и това, че си му сложил името "пустота", не означава по никакъв начин, че то има нещо общо с това име.

Казваш, че "пустотата", от друга страна, е причина за съществуването на явленията? Какво по-точно имаш предвид с това?

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
преди 4 минути, Текила сънрайз написа:

Защо смяташ, че причината трябва да е зависима от следствието? 

Иначе за какъв зависим произход говорим ?

За да е причината причина, а следствието следствие е необходим контекст, в който това е така.

Иначе братята американци имат един много хубав каламбур с въпроса "коя е причината за убийството на президента Кенеди"

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия.